Решение № 8987 от 18.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7246/2015 г.

Решение № 8987 от 18.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7246/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. П. Г. от гр. Пловдив, чрез пълномощника адв. Екатерина Николова Василева, срещу решение № 926/13.05.2015 г., постановено по адм. дело № 2476/2013 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, в частта, с която е отхвърлена жалбата му против решение № 224/24.07.2013 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ гр. Пловдив за потвърждаване на разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" /ПО/. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата и в допълнителна молба от 09.03.2016 г., касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр. Пловдив, чрез пълномощника юрисконсулт Калина Велева - Минкова оспорва жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Пловдив е отменено решение № 224/24.07.2013 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив в частта, с която е постановено възстановяването от Г. П. Г. на неправилно изплатени пенсии за разликата от 1994,58 лв. до 2106,45 лв. като общ размер на вземането, от които за главниците - за разликата от 1366,80 лв. до 1446,45 лв. и за лихвите - за разликата от 627,78 лв. до 714,40 лв. и за времето от 01.01.2008 г. до 23.05.2008 г.; в останалата част жалбата на Г. Г. е отхвърлена. С решението съдът е присъдил разноски, като е осъдил Г. П. Г. да заплати на ТП на НОИ гр. Пловдив разноски в размер на 259,67 лв., съобразно отхвърлената част на жалбата, а ТП на НОИ гр. Пловдив да заплати на Г. П. Г. сумата от 12,21 лв., представляваща сторените разноски по делото, съразмерно на уважената част от жалбата. За да постанови това решение съдът е приел, че с разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. на ръководителя на "ПО", в частта, потвърдена при обжалването по административен ред с решение № 224/24.07.2013 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, законосъобразно е разпоредено да се възстанови неправилно изплатената сума за пенсия за осигурителен стаж и възраст от Г. П. Г., отпусната с разпореждане № 4008064605/29.08.2001 г. Съдът е изложил, че, след като е установено, че въз основа на невярно деклариране и непредставяне на относими данни за осигурителен стаж и доход след 01.01.1997 г., пенсията е била отпусната в по-висок размер, с разпореждане № 4008064605/23.05.2013 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване, което е потвърдено с решение на директора на ТП на НОИ, влязло в сила като необжалвано, е отменено разпореждането от 2001 г. за отпускане на пенсията и всички последващи и е определен действителния размер на пенсията, като съответно е извършено и преизчисляване на дължимия размер на пенсията по периоди с оглед междувременно извършените актуализации на размера й. Съдът е посочил, че спорът по делото е свързан с преценката дали лицето е било недобросъвестно при получаване на сумите и като е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните, е достигнал до извода, че жалбоподателят Г. П. Г. е получил недобросъвестно сумите, тъй като при подаване на заявлението за отпускане на пенсията от 17.08.2001 г. същият е декларирал невярно, че не работи от 11.05.1994 г. и че няма друг осигурителен стаж, а с подаденото заявление вх. № МП-28401/22.04.2013 г. за изменение на пенсията е установено, че през времето от 01.01.1996 г. до 31.12.1997 г. е придобил осигурителен стаж и доход като самоосигуряващо се лице. Наред с това съдът е приел, че за част от периода - от 01.01.2008 г. до 23.05.2008 г., вземанията са погасени по давност, поради което с решението на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив неправилно са потвърдени като дължими вземанията за този период, включващи изплатената главница и начислените върху нея лихви. Както се посочи, предмет на обжалването пред касационната инстанция е съдебното решение само в частта, с която съдът е отхвърлил жалбата на Г. П. Г. против решение № 224/24.07.2013 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, в частта, с която е потвърдено разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. на ръководителя на "ПО" за възстановяване на недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания в размер общо на 1994,58 лв., от които главници - 1366,80 лв. и лихви - 627,78 лв. В частта, с която първоинстанционният съд е отменил решение № 224/24.07.2013 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. за възстановяване на недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания за разликата от 1994,58 лв. до 2106,45 лв., от които главници - за разликата от 1366,80 лв. до 1446,45 лв. и лихви - за разликата от 627,78 лв. до 714,40 лв., съдебното решение не е обжалвано от директора на ТП на НОИ, поради което не е предмет на настоящото производство. В тази част решението като необжалвано е влязло в сила. Настоящият касационен състав намира, че съдебното решение е правилно в обжалваната част. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че Г. П. Г. е получавал лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, отпусната с разпореждане № 4008064605/29.08.2001 г., считано от 6.08.2001 г. по заявление с вх. № 104137/17.08.2001 г. Същият е подал заявление с вх. № МП-28401/22.04.2013 г., с което е поискал изменение на пенсията, като е представил доказателства за придобит осигурителен стаж и доход като самоосигуряващо се лице за периода от 1.01.1996 г. до 31.12.1997 г., които не са били представени при отпускането на пенсията - осигурителна книжка № 49057-ЧЗС, издадена на 31.10.1997 г. С разпореждане № 4008064605/23.05.2013 г. на ръководителя на "ПО", на основание чл. 99, ал. 1, т. 6 КСО е отменено разпореждане № 4008064605/29.08.2001 г. и всички последващи, отпусната е пенсията от 06.08.2001 г. пожизнено по чл. 68, ал. 1-3 КСО, като съответно е определен размера й, който е по-нисък от определения преди това. Това разпореждане е обжалвано по административен ред от Г. П. Г. и е потвърдено с решение № 259/28.08.2013 г. на директора на ТП на НОИ. С определение 2829/25.10.2013 г . по адм. дело № 2997/2013 г. на Административен съд гр. Пловдив жалбата на Г. Г. против решението на директора на ТП на НОИ е оставена без разглеждане като просрочена, а образуваното съдебно производство е прекратено; определението на първоинстанционния съд е оставено в сила с определение № 17424/21.12.2013 г. по адм. дело № 16632/2013 г. на ВАС, шесто отделение. С разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. на ръководител на "ПО" при ТП на НОИ гр. Пловдив, на основание чл. 98, ал. 2 и чл. 114, ал. 1 КСО, чл. 85 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж и във връзка с разпореждане № 4008064605/23.05.2013 г., е разпоредено да се възстанови неправилно изплатената сума за лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от Г. П. Г., в размер на 4263,65 лв. от които главница за периода от 01.01.2013 г. до 31.05.2013 г. в размер на 2227,71 лв. и лихва в размер на 2035,94 лв., начислена към 12.06.2013 г. В разпореждането е посочено, че задължението за периода от 06.08.2001 г. до 31.12.2002 г. е погасено по давност на основание чл. 115, ал. 1 КСО. При обжалването по административен ред е постановено решение № 224/24.07.2013 г. на директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е заличена погасената по давност част от вземането на НОИ, установено с разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г. в размер на 2102,80 лв., от които главница - 781,26 лв. за периода от 1.01.2003 г. до 31.12.2007 г. и лихва - 1321,54 лв. Разпореждането е потвърдено за събиране на сумата 2106,85 лв., от които главница за периода от 1.01.2008 г. до 31.05.2013 г. в размер на 1446,45 лв., представляваща недобросъвестно получени пенсии за осигурителен стаж и възраст от Г. П. Г. и лихва в размер на 714,40 лв., изчислена към 12.06.2013 г. В решението е прието, че лицето е получило недължими осигурителни плащания за пенсия в посочения размер и е недобросъвестно, тъй като не е представило документи за осигурителен стаж след 1.01.1997 г., които имат значение за размера на отпуснатата пенсия. Както правилно е приел първоинстанционният съд, предвид наличието на влязло в сила разпореждане № 4008064605/23.05.2013 г., спорът по делото е свързан с отговора на въпроса дали претендираните за възстановяване от Г. П. Г. суми представляват недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания. Съдът е дал правилен отговор на този въпрос. От правна страна, в разпоредбата на чл. 98, ал. 2 КСО, посочена като правно основание за издаване на разпореждане № 4008064605/12.06.2013 г., потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ, е предвидено, че длъжностните лица по ал. 1 издават разпореждания и за възстановяване на неправилно изплатените суми за пенсии, а в чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО е посочено длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в териториалното поделение на Националния осигурителен институт, или други длъжностни лица, определени от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. В разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, също посочена като правно основание за издаване на разпореждането, потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ е предвидено, че недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. В ал. 2 на чл. 114 КСО е посочено, че добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Република България, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. Предвид съдържанието на цитираните разпоредби и поради това че в случая безспорно не са налице хипотезите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е КСО, от съществено значение за преценката относно законосъобразността на разпореденото възстановяване на получените суми за пенсии в по-висок от дължимия размер, е преценката дали лицето е било добросъвестно при получаването на сумите. Макар да липсва легално определение за понятието "недобросъвестност" при получаване на осигурителни плащания, то в практиката е установено тълкуването на това понятие в смисъл на получаване на осигурително плащане от лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаването на това плащане, както и невярното деклариране на релевантни факти и обстоятелства. Към случаите на невярно деклариране се причислява и непредставянето на релевантна информация на съответния административен орган, което по своята същност представлява премълчаване или затаяване на истина относно релевантни факти. Поради това, че в конкретния случай недобросъвестността на лицето е обоснована с невярно деклариране на обстоятелството, че няма осигурителен стаж след 1.01.1997 г., то за да се прецени дали действително лицето е действало недобросъвестно, следва да се установи дали то е знаело за това обстоятелство, както и че това обстоятелство има значение за определяне размера на пенсията му. Изводите на първоинстанционния съд, че жалбоподателят е декларирал неверни данни с подаденото заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 2001 г. относно липсата на осигурителен стаж след 1.01.1997 г., са обосновани и правилни. Наличието на осигуряване за периода от 1.01.1997 г. до 31.12.1997 г. като самоосигуряващо се лице е установено както от представената от лицето осигурителен книжка № 49057-ЧЗС, издадена на 31.10.1997 г., така и от данните в регистъра на осигурените лица. Нещо повече, самият жалбоподател се е позовал на осигурителния си стаж за този период като самоосигуряващо се лице с подаденото от него заявление за изменение на пенсията с вх. № МП-28401/22.04.2013 г., като в тази връзка е представил и посочената осигурителна книжка. Следователно, обективният факт на наличие на осигурителен стаж на Г. П. Г. през периода от 1.01.1997 г. до 31.12.1997 г. като самоосигуряващо се лице е бил известен на същия. От страна на жалбоподателя не се навеждат никакви доводи за незнание на този факт, а и такива биха били необосновани, включително от житейска гледна точка, като се има предвид, че се касае за стаж като самоосигуряващо се лице, което предполага реално внасяне на дължимите осигурителни вноски, като се отчете продължителността на тази стаж /включително стажа за предходната една година, който също е като самоосигуряващо се лице, посочен като основание за изменение на пенсията със същото заявление от 2013 г./, както и при отчитане на сравнително краткия период от време между периода на полагане на коментирания осигурителен стаж /календарните 1996 г. и 1997 г./ и датата на подаване на заявлението за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст - 17.08.2001 г. Наред с това, по делото е установено, че Г. П. Г. е знаел и осъзнавал значението на наличието на осигурителен стаж след 1.01.1997 г. във връзка с отпускане на пенсията му. Правилата за изчисляване на размера на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст са регламентирани в чл. 70 КСО, като в алгоритъма на изчисляването е включено определяне на индивидуален коефициент. В чл. 70, ал. 3 КСО е предвидено, че индивидуалният коефициент се изчислява от дохода на лицето, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж до 1.01.1997 г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането. Начинът на изчисляване на индивидуалния коефициент е регламентиран в следващите алинеи на същия член. Съгласно чл. 70а, ал. 1 КСО, средномесечният доход се определя от възнаграждението или осигурителния доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, 2 и 3, т. 5 и 6, а за самоосигуряващите се лица и за лицата по чл. 4а, ал. 1 - от дохода, върху който са внесени осигурителни вноски. В случая при определяне на индивидуалния коефициент при отпускане на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст по правилата на чл. 70, ал. 3 - 6 КСО не е взет предвид осигурителния доход на лицето след 1.01.1997 г., което е довело до неправилно изчисляване на този коефициент и съответно до неправилно отпускане на пенсия в по-висок размер, обстоятелство което е установено с влязлото в сила разпореждане № 4008064605/23.05.2013 г. В подаденото заявление за отпускане на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст с вх. № 104137/17.08.2001 г. Г. П. Г. е посочил, че няма друг трудов стаж, освен декларирания, както и че не работи от 11.05.1994 г., а в описа на документите на стр. 2 от заявлението не е описана осигурителната книжка, удостоверяваща придобит осигурителен стаж като самоосигуряващо се лице за периода от 1.01.1996 г. до 31.12.1997 г. На същата страница от заявлението последният деклариран стаж по трудово правоотношение е до 10.05.1994 г. в СД "Гърбачков и сие", а за периода от 11.06.1994 г. до 10.04.1995 г. е деклариран осигурителен стаж в Бюро по труда - Пловдив. Следователно, дори и да се приеме за вярно твърдението на Г. П. Г., което е било поддържано и пред първата инстанция, че текстът в заявлението "друг трудов стаж нямам" е попълнен от длъжностното лице, което е обработило заявлението, то с останалата част от съдържанието на заявлението същият очевидно е затаил /премълчал/ обективния, известен нему факт, че през периода 1.01.1996 г. - 31.12.1997 г. има придобит осигурителен стаж като самоосигуряващо се лице. По делото не се навеждат никакви доводи или твърдения относно наличието на причини от обективен характер за това невярно предоставяне на относимата за пенсионирането информация. Всъщност основната защитна теза на жалбоподател във връзка с преценката за неговата недобросъвестност при получаване на сумите за пенсии в недължим размер е свързана с доводите му за неизпълнение на служебните задължения от страна на пенсионните органи при отпускане на пенсията и при издаване на последващите актове за изменение на размера й. Изложените доводи не могат да бъдат възприети, тъй като с тях жалбоподателят се опитва да игнорира значението на допуснатото от него невярно деклариране чрез обосноваване на задължения на различни длъжностни лица в териториалното поделение на НОИ, каквито те нямат. Правомощието на длъжностното лице по пенсионно осигуряване да извърши проверка на декларираните обстоятелства не освобождава лицето, което претендира отпускане на пенсия да представи достоверна и пълна информация за всички факти и обстоятелства, имащи значение за отпускане на пенсията и за определяне на размера й. Доводите във връзка с липсата на осигурителен стаж като самоосигуряващо се лице за периода от 1.01.1996 г. - 31.12.1997 г., поради подаване на декларацията за започване на дейността като самоосигуряващо се лице след регламентирания срок, противоречат на представените от самия жалбоподател доказателства за придобиване на такъв стаж с подаденото заявление от 22.04.2013 г., а поведението му представлява опит да черпи права от собственото си неправомерно или недобросъвестно поведение, което е недопустимо. Становището на касатора за недобросъвестно изпълнение на задълженията от страна на служителите на НП на НОИ не може да бъде възприето, тъй като дори и да е налице подобно поведение, то не изключва както недобросъвестността на жалбоподателя при декларирането на неверни данни, така и приложимостта на законовите разпоредби относно начина на изчисляване на пенсията и задължението за възстановяване на недобросъвестно получени суми. По изложените съображения, правилно е прието от административния орган и от съда, че е налице недобросъвестност при получаване на сумите. Лицето дължи възстановяване на неправилно изплатената сума на основание чл. 114, ал. 1 КСО. Неоснователен е доводът за издаване на разпореждането от 12.06.2013 г. от некомпетентен орган. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, с разпоредбата на чл. 98, ал. 2 КСО е въведено специално правило относно възстановяване на сумите за неправилно изплатени суми за пенсии и именно поради това се изключва приложението на общата разпоредба на чл. 114, ал. 3 КСО. Когато се касае до възстановяване на суми, произтичащи от неправилно изплатени пенсии, компетентен да издаде съответното разпореждане е органът, посочен в чл. 98, ал. 2 КСО, затова в случая разпореждането от 12.06.2013 г. е издадено от компетентен орган. Виждането на касационния жалбоподател за процедурата по издаване на разпореждане по чл. 98, ал. 2 КСО, включително за това че, когато се отнася до неправилно изплатени пенсии следва да се издава отделно разпореждане по чл. 114, ал. 1 КСО, с което да се установи недобросъвестността на лицето, което ги е получило, не съответства на приложимите законови норми и не може да бъде споделено. Следва да се отбележи, че като основание за недобросъвестността на лицето не е посочено невярно деклариране на обстоятелството относно датата на прекратяване на осигуряването и в частност факта, че осигуряването не е било прекратено, поради което доводите на касатора във връзка със значението на прекратяването на осигуряването за целите на отпускане на пенсията и позоваването на решението от 5.11.2014 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-103/2013 г. са без значение за настоящия правен спор. Както вече се посочи, за да приеме, че Г. П. Г. е бил недобросъвестен при получаване на сумите за пенсии в недължим размер, административният орган се е позовал единствено на недекларирането на осигурителен стаж и доход за периода 1.01.1997 г. - 31.12.1997 г., който следва да се вземе предвид при изчисляване на индивидуалния коефициент. Предвид изложеното, не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост на решението, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, не се присъждат разноски за производството пред касационната инстанция. Въпреки неоснователността на касационната жалба, на ответната страна не следва да бъде присъждано второ юрисконсултско възнаграждение. Съгласно Тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по тълк. дело № 5/2009 г. на ОСК на ВАК, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В диспозитива на тълкувателното решение, възпроизведен дословно, не е посочено изрично, че юрисконсултско възнаграждение се дължи поотделно за всяка съдебна инстанция. Такъв извод не може да бъде изведен и от съдържанието на мотивите на това решение, тъй като присъждането на второ юрисконсултско възнаграждение изобщо не е коментирано в мотивите. Няма основание за приложение по аналогия на разпоредбите относно възлагането на разноски за действително изплатени адвокатски възнаграждения за всяка инстанция, тъй като адвокатското възнаграждение е реално направена /платена от страната/ разноска. След като вече е присъдено възнаграждение с първоинстанционното решение в дължимия размер, няма основание за присъждане на второ юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение