Решение № 6083 от 03.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3642/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Образувано е по касационна жалба от М. Т. Г. от гр. Раднево, чрез процесуален представител, против Решение № 762/19.02.2026 г. на Административен съд (АС) – Стара Загора, постановено по адм. дело № 922/2025 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение № 2153-23-41/04.08.2025 г. на директора на Териториално поделение (ТП) на Националния осигурителен институт (НОИ) – Стара Загора, с което е потвърдено разпореждане [номер]/29.05.2025 г. на началник на отдел „Пенсии“ – ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ - Стара Загора. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон,, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира, че съдът не е обсъдил задълбочено и в съвкупност представените по делото доказателства, доводи и възражения на страните. Счита, че споделените изводи на административния орган относно категорията на положения от него труд през периода 30.09.1989 г. – 22.03.1991 г., през който е отбил наборната си военна служба, са неправилни. Подчертава, че решаващият състав не е отчел характера на фактически изпълняваната дейност като локомотивен машинист в СО „Марица изток“, рудник „Трояново-1“, с. Трояново. Сочи, че този спорен период следва да бъде зачетен като осигурителен стаж от първа категория труд. В тези насоки развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакуваното решение, както и на оспорения административен акт, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба – Директорът на ТП на НОИ - Стара Загора, чрез процесуален представител, оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред Административен съд – Стара Загора е законосъобразността на Решение № 2153-23-41/04.08.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ - Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата на М. Т. Г. срещу разпореждане [номер]/29.05.2025 г. на началник на отдел „Пенсии“ – ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ - Стара Загора, обективиращо отказ от отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. За да достигне до извод за законосъобразност на оспорения акт, първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: На 22.04.2025г. М. Т. Г. е подал заявление с вх. № 2113-23-792 за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към заявлението е представил трудова книжка № 1359, издадена от рудник „Трояново-1“, с. Трояново, военна книжка № 01570, удостоверение обр. УП-3 № ЧР-03-64/10.04.2025 г. за периода от м. 04.1989 г. до м. 06.1989 г. и удостоверение обр. УП-3 № ЧР-08-363/01.11.2023 г. за периода 15.04.1991 г. – 09.01.2006 г., издадени от рудник „Трояново-1“, с. Трояново. Съгласно отразеното във военната книжка, лицето е отбило наборната си военна служба в периода 30.09.1989 г. – 22.03.1991 г. в поделения 58180 и 58760 като „ж.п. строител“. При тази установеност първостепенният съд е счел, че обжалваното решение е издадено от компетентен орган и в предвидената от закона форма. След анализ на събраните доказателства решаващият състав е възприел изцяло доводите на административния орган, като е подчертал, че наличието на предпоставките по чл. 69б, ал. 1 КСО е обусловено от действително положен труд при условията на първа категория. Уточнил е още, че към датата на подаване на заявлението М. Т. Г. е навършил [възраст] и има зачетен осигурителен стаж от първа категория в размер на 8 години, 10 месеца и 7 дни, от втора категория – 6 години и 16 дни, както и от трета категория – 20 години, 9 месеца и 13 дни. Общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория, възлиза на 43 години, 1 месец и 4 дни. Според решаващия състав, периодът 30.09.1989 г. - 22.03.1991 г., през който М. Т. Г. е отбивал наборна военна служба, не подлежи на зачитане като труд от първа категория, с оглед на което не са налице предпоставките за отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1 КСО. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е постановен при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност. Първостепенният съд е изяснил спора, като е формирал конкретни и обосновани фактически изводи, в съответствие с които е изложил и следващите се правни доводи. Противно на тезата в касационната жалба, решаващият състав е изложил достатъчно подробни мотиви, които ясно обосновават формираната от него крайна воля след обсъждане на съдържащите се в административната преписка военна книжка, удостоверенията обр. УП-3, справки от Държавна агенция „Архиви“, както и писмен отговор от „Мини Марица-Изток“ ЕАД, клон Рудник „Трояново-1“. Правилно съдът е приел, че фактически изпълняваната от касатора дейност през периода на неговата наборна военна служба не е основание за зачитането й като положен труд от първа категория. Релевантно за дължимата преценка е обстоятелството, че през този период М. Т. Г. не е работил по трудово правоотношение, а е изпълнявал задължението си за редовна наборна военна служба. Съгласно чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите /отм./, приложим към спорния период по силата на § 9, ал. 1 ПЗР КСО, изслужената наборна военна служба след навършване на пълнолетие се зачита за трудов стаж от трета категория. Действително, цитираната норма предвижда и изключение, но то се отнася само за времето, прекарано на подземна работа в мините и рудниците с подземна експлоатация от лицата, отбиващи редовната си военна или трудова служба, което се зачита за трудов стаж от съответната категория. В случая, М. Т. Г. е отбил наборната си военна служба в периода 30.09.1989 г. – 22.03.1991 г. в поделения 58180 и 58760, които са част от Войските на Министерството на транспорта. Не е спорно, че в тези формирования той е изпълнявал дейност, свързана с железопътен транспорт и обслужване на обекти на територията на „Стопански минерално-енергиен комплекс – Марица изток“, включително рудник „Трояново-1“, както и, че същата не е престирана по трудово правоотношение, а е възлагана и осъществявана като част от наборната военна служба. По аргумент от чл. 9, ал. 7 КСО периодът на наборна служба се зачита за осигурителен стаж при пенсиониране. Съгласно § 9, ал. 1 ПЗР КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. по действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. За периода 30.09.1989 г. - 22.03.1991 г. приложим по време е и Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /ПКТП, отм./, който определя длъжностите, производствата и предприятията, трудът на които се причислява към съответните категории. Според чл. 67 ПКТП /отм./, трудът на работниците и служителите, посочени в раздели I и II, се причислява към съответната категория, независимо от отрасъла на производството, когато работата е свързана със същата вредност и тежест. Тази норма обаче е неприложима към военнослужещите, изпълняващи задължение за наборна военна служба, тъй като тя не е престиране на труд по трудов договор, а изпълнение на задължение към държавата, което не може да бъде приравнено на трудово правоотношение извън изрично предвидените от закона случаи. Горното заключение не се променя и от изменението на чл. 6 ПКТП / отм./, обн. ДВ, бр. 10 от 1990 г., в сила от 05.02.1990 г., с което в обхвата на разпоредбата за пръв път са включени и длъжностите „локомотивен машинист“ и „помощник-локомотивен машинист“. Това е така, тъй като и в периода след 05.02.1990 г. до 22.03.1991 г. касаторът е изпълнявал своята наборна военна служба, при която фактическото осъществяване на дейност, сходна с тази на локомотивен машинист или помощник-машинист само по себе си не е достатъчно основание за зачитането й като труд от първа категория. Друго не следва и от представените исторически справки за 4-та ЖП строителна бригада – поделение 58180 – гр. Раднево и I батальон „услуга“ – поделение 58760 – с. Трояново. Същите сочат, че формированията са предоставяли работна сила и са осъществявали дейности на територията на „Стопански минерално-енергиен комплекс – Марица изток“, но не установяват, че М. Т. Г. е полагал труд по трудово правоотношение или че е извършвал подземна работа в мина или рудник с подземна експлоатация. Както вече се посочи, между страните не е спорно, че дейността на комплекса „Мини Марица-изток“ ЕАД, респ. „Стопански минерално-енергиен комплекс – Марица изток“, е свързана с добив на въглища по открит способ, а именно това обстоятелство дерогира приложимостта на изключението по чл. 81, изр. второ ППЗП /отм./. В този аспект обосновано първостепенният съд е приел, че периодът на редовната военна служба на касатора законосъобразно не е зачетен от пенсионния орган за труд от първа категория, а от там, че не са налице предпоставките за придобиване на право на пенсия по реда на 69б, ал. 1 КСО. Визираната норма сочи, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при навършване на определена възраст и при наличие на изискуемия сбор от осигурителен стаж и възраст. За 2025 г. изискуемата възраст за мъжете е 59 години и 4 месеца, но към датата на подаване на заявлението М. Т. Г. не е навършил тази възраст, нито притежава изискуемият се осигурителен стаж от първа или втора категория. Следователно, издаденото разпореждане, с което е пенсионният орган е отказал да отпусне на касатора лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО, се явява правомерно, както и потвърждаващото го решение на Директора на ТП на НОИ. Като е достигнал до същия краен правен извод, първостепенният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 100 евро. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение