Решение № 10064 от 21.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16475/2009 г.

Решение № 10064 от 21.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16475/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Никола Димитров Цветков, с. Лобош, община Ковачевци срещу решение № 254 от 13.11.2009 г. на Административен съд, гр. Перник, постановено по административно дело № 320/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно. Съдът неправилно приема, че несъществуват предпоставки за издаване на заповедта на основание чл. 134, ал. 2, т. 6 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) без да обсъди т. 2 от същата норма. Неправилно също така съдът приема исковата молба за жалба и то подадена в срок. Съдът не е изпълнил действията по чл. 162 АПК. Наред с това не е отчел, че ответникът по касационната жалба няма правен интерес от обжалването, а цели пререшаване на спора за собствеността на имота. Неправилно съдът се е позовал и на § 6, ал. 6 от ЗУТ, тъй като нормата е отменена. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - кметът на община Ковачевци, не взема становище. Ответникът по касационната жалба - Мария Маркова Чаушева, счита същата за неоснователна. Решението на съда е правилно и обосновано. В представена по делото писмена защита подробно излага, в исторически аспект, отношенията, които има с касатора по повод на имота. Претендира направените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. За населеното място няма изработена кадастрална карта, поради което административният орган е действал в рамките на своите правомощия по чл. 134, ал. 2, т. 2 и 6 от ЗУТ. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че жалбата е допустима, тъй като оспорената заповед не е съобщена по надлежния ред на ответника по касационната жалба, а той има качеството на заинтересована страна. Приел е, че административният орган е посочил правно основание за издаване на заповедта - чл. 134, ал. 2, т. 2 и 6 от ЗУТ, което е неотносимо към фактическите основания. С оглед на разпоредбата на § 6, т. 6 от Преходните разпоредби на ЗУТ, в сила към датата на издаване на оспорената заповед, е приел, че поправката се извършва по реда на Закона за териториално и селищно устройство, който е отменен, а в Закона за устройство на територията не са предвидени процедури за попълване или поправка на кадастъра. Те са в Закона за кадастъра и имотния регистър. Наред с това е приел, че в случая, тъй като става въпрос за собственост върху земеделска земя, възстановена по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, приложим е чл. 86а, във вр. с чл. 86, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство. Въз основа на това е направил извод, че оспорената заповед, като издадена на несъответно правно основание е незаконосъобразна. Тези изводи на съда са правилни. Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на жалбата срещу Заповед № РД-36 от 22.03.2004 г. на кмета на община Ковачевци. Както правилно е посочил в мотивите си съдът, ответникът по касационната жалба има качеството на заинтересована страна по смисъла на § 1, т. 13 от Допълнителните разпоредби на Закона за кадастъра и имотния регистър, тъй като се легитимира като собственик на имот, чиито права се засягат от изменението. Безспорно по делото е, че заповедта не е съобщена по надлежния ред на жалбоподателя. Представения в касационното производство протокол за предупреждение не доказва по категоричен начин, че именно тогава оспорената заповед е била редовно съобщена на Мария Чаушева. Дори и тогава тя да е узнала, че съществува такъв акт, то до момента, до който същият не й е връчен по надлежния ред, не може да се приеме, че е налице съобщаване по смисъла на чл. 149, ал. 1 АПК, за да започне да тече срока за оспорване. С оглед на това жалбата срещу заповедта на кмета е подадена в срок и е допустима. Неоснователно е и твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение, тъй като нормите на чл. 134, ал. 2, т. 2 и 6 от ЗУТ дават право на кмета да издаде оспорената заповед. В подробни и аргументирани мотиви, споделяни изцяло от настоящата инстанция, съдът е изложил историческото развитие на нормативната уредба и основанията, поради които позоваването на Закона за устройство на територията е незаконосъобразно. Оспорената заповед е издадена на 22.03.2004 г. По делото е безспорно, че предмет на попълване на кадастралния план е имот, възстановен по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделски земи. Съгласно разпоредбата на чл. 86а от Правилника за приложение на Закона за териториалното и селищно устройство, действал към датата на издаване на заповедта по силата на § 20, ал. 2 от Заключителните разпоредби на Закона за устройство на територията, в случая е приложима разпоредбата на чл. 32, т. 2 от Закона за териториално и селищно устройство, а с неговата отмяна и по силата на § 23, ал. 2 от Закона за устройство на територията, приложима е нормата на чл. 134, ал. 2, т. 2 на ЗУТ. Съгласно тази норма, когато кадастралният план съдържа съществени непълноти или грешки, които налагат изменение на действащ подробен устройствен план, е необходимо първо да се допълни или поправи кадастралния план със заповед на кмета по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър. Следователно кметът, за да постанови исканото попълване на кадастъра, е следвало да проведе производство по реда на чл. 53 от Закона за кадастъра и имотния регистър. Същото изисква установяване на място на непълнотата с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и заинтересованите страни. Кметът не е спазил законово определеното производство. Същото е създадено с цел изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и за защита правата на участниците в него. Нарушението му е съществено, тъй като е повлияло на съдържанието на акта - ако не беше допуснато, органът би могъл да постанови друго решение. Неоснователно е твърдението на касатора, че чл. 134, ал. 2, т. 2 и 6 от Закона за устройство на територията дават право на кмета на общината да издаде оспорваната заповед. Законът за устройство на територията регламентира издаването и изменението на устройствените планове. Кадастърът не е устройствен план. Той е съвкупност от основни данни местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти, поради което не се регламентира от правилата, досежно плановете. Неоснователно е и твърдението на касатора, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 162 АПК. Ако касаторът има предвид гражданския съд, то същият неприлага разпоредбите на АПК. Ако има предвид административния съд, то в настоящото производство тази хипотеза не е налице. Нормата възлага задължение на съда, когато в хода на вече образувано съдебно производство по оспорване на един административен акт, се установи, че същият не е съобщен на всички заинтересовани страни, да им изпрати съобщение и да продължи разглеждането на делото. В случая е нямало образувано съдебно производство по оспорване на Заповед № РД-36 от 22.03.2004 г. Видно от изложеното административният орган не е спазил исканата от закона процедура - чл. 53 от ЗКИР и не е посочил правилно правно основание за издаване на акта. Издадената заповед е в нарушение на материалноправните разпоредби на закона и при постановяването й административният орган е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Това прави оспорения акт незаконосъобразен по смисъла на чл. 146, т. 3 и 4 АПК. С оглед на горното релевираните от касатора твърдения за неправилност на съдебното решение са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от делото, направено от ответника по касационната жалба искане и на основание чл. 143, ал. 3 АПК съдът следва да осъди касационния жалбоподател да заплати направените по делото разноски и възнаграждението за един адвокат. Видно от доказателствата по делото - адвокатско пълномощно, ответникът по касационната жалба е направил разноски в размер на 300 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо , във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд