Решение № 24 от 8.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 88/2020 г.

Решение № 24 от 8.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 88/2020 г., I н. о., НК, докладчик съдията Мина Топузова Производството е образувано по подадена касационна жалба от подсъдимия Т. Б. И. срещу въззивно решение № 239 от 07.06.2019 г., постановено по внохд № 561/19 г. на Софийски апелативен съд. С жалбата се релевира касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Явната несправедливост на наказанието лишаване от свобода е обоснована с доводи за незнание от страна на подсъдимия относно възможността да бъде приведено в изпълнение предходно условно наказание лишаване от свобода; негови здравословни проблеми и необходимост от полагане на грижи за родителите му. Настоява се за изменяване на решението и намаляване на наложеното наказание. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия И. – адв. Н. Г. по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП пледира за оставяне на жалбата без уважение. Дава становище, че аргументите в жалбата са идентични с наведените пред апелативния съд и съответно обсъдени във въззивното решение. Счита, че наказанието е определено в съответствие със смекчаващите отговорността обстоятелства и личността на подсъдимия. Подсъдимият И., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 09.04.2019 г., постановена по нохд № 26/19 г., Окръжен съд – Монтана е признал подсъдимия Т. Б. И. за виновен в това, че за периода от 15.20 ч. до 15.54 ч., на 27.04.2017 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, използвал чужд платежен инструмент - дебитна банкова карта с № 5169018922415847, издадена от "Централна кооперативна банка" АД, без съгласието на титуляра П. П. П. и извършил 9 бр. операции, като изтеглил различни по размер парични суми на обща стойност 1960 лв., като деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 58, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от от НК му е наложил наказание от една година лишаване от свобода при "общ" режим на изпълнение на наказанието. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на И. наказание със споразумение по нохд № 451/2016 г. по описа на Районен съд – Монтана в размер на осем месеца лишаване от свобода при първоначален "общ" режим. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и възложил в тежест на подсъдимия заплащането на направените разноски. Въззивното производство пред Софийския апелативен съд е инициирано по жалба на подсъдимия за намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода. С решение № 239 от 07.06.2019 г., постановено по внохд № 561/19 г., апелативният съд е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди изложените от страните доводи и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадената жалба за неоснователна. Производството пред първата инстанция се е развило по реда на Глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият признал изцяло фактите по обвинението. Направеното признание кореспондира напълно със събраните на досъдебното производство гласни и писмени доказателства, от които се установява по несъмнен начин времето, мястото, начина на осъществяване на престъплението и неговото авторство (чрез назначените видео – техническа експертиза на иззетите записи от охранителните камери на АТМ и техническа – идентификационна експертиза). Приетата от съдилищата правна квалификация на извършеното като престъпление по чл. 249, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК е съответна на установените факти, което налага извод, че законът е приложен правилно. Престъплението, за което е ангажирана наказателната отговорност на Т. И., предвижда в санкционните си рамки лишаване от свобода от две до осем години, както и кумулативно наказание глоба до двойния размер на получената сума. При определяне на наказанието лишаване от свобода окръжният съд в гр. Монтана е отчел като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство възстановяването на изтеглената сума от сметката на пострадалия. Това е мотивирало първостепенния съд да приложи разпоредбата на чл. 58а ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, който се явява по - благоприятен за дееца, тъй като е довел до налагането на по- ниско по размер наказание лишаване от свобода в сравнение с минимално възможното при евентуално приложение на чл. 58а, ал. 1 от НК и не налагане на наказанието глоба. Мотивите на въззивния съдебен акт (л. 19) съдържат отговор по направените от защитата възражения във връзка с явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, които възражения са идентични с изложените и пред настоящата инстанция. Направеното от подсъдимия признание на посочените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, съставлява абсолютно условие за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. То може да се цени и като смекчаващо отговорността обстоятелство само в случаите, когато е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не е следствие от ефективната дейност компетентните органи (т. 7 от ТР № 1 от 06.04.2009 г. на ОСНК на ВКС). В случая, независимо, че на досъдебното производство подсъдимият е предал доброволно носените от него дрехи и обувки при осъществяване на престъплението, не би могло да се приеме, че с това съществено е допринесъл за разкриване на обстоятелствата на извършеното престъпление, доколкото авторството на деянието вече е било установено посредством иззетите като веществени доказателства записи от охранителните камери на АТМ. В този смисъл признанието на извършеното не би могло да се отчете и като смекчаващо отговорността обстоятелство. Незнанието на подсъдимия относно възможността да бъде приведено в изпълнение наказание по предходно осъждане на основание чл. 68, ал. 1 от НК не представлява основание, изключващо или смекчаващо носенето на наказателна отговорност. Останалите обстоятелства, посочени в жалбата – здравния статус на подсъдимия и необходимостта от полагане на грижи за родителите му не са подкрепени с доказателства, поради което не могат да се отчитат като фактори за допълнително смекчаване на наказанието. С оглед изложеното касационният съд намира оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание за неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО,