Решение № 579 от 26.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 1914/2012 г.

Решение № 579 от 26.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 1914/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Иван Недев Производството е касационно по жалба от Министъра на финансите в качеството на граждански ищец против въззивно решение № 107/19.VI.2012 г. по внохд 202/2012 г. на АС-Пловдив в гражданската част с доводи за основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Съображенията обаче се отнасят само до допуснато нарушение на закона - чл. 45, чл. 110 и чл. 114 от ЗЗД. Искането е въззивното решение да се отмени и исковата претенция да се уважи в пълен размер. Подсъдимият е на становище, че жалбата е неоснователна, а прокурорът от ВКП, основавайки се на ТР № 5/2006 г. по т. д. № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВС, поддържа решението да остане в сила. След преценка доводите и становищата на страните и проверка на въззивното решение в пределите по чл. 347 от НПК ВКС, I-во н. о. намира: По повод въззивна жалба на подсъдимия срещу осъждането му с първоинстанционната присъда да заплати в полза на държавата, представлявана от Министъра на финансите 23299,66 лв., обезщетение за имуществени вреди от престъплението, за което е привлечен към наказателна отговорност - по чл. 257, ал. 1, предл. I-во във вр. с чл. 255, ал. 1, предл. II-ро , чл. 26, ал. 1 и чл. 2 от НК, ведно със законните последици е постановено въззивно решение № 107/19.VI.2012 г. по внохд 202/2012 г. на АС-Пловдив, с което присъдата е отменена и поради изтекла погасителна давност искът е отхвърлен. В наказателната част присъдата, като необжалвана е влязла в сила. С нея е установен периодът, в който е извършено престъплението от подсъдимия с начало 14.V.2004 г. и край 14.I.2005 г., но не и момента, в който той - подсъдимият, е станал известен за НАП или за други държавни органи. Данни за престъплението са разкрити в по-късен момент - едва след приключване на производството по ревизията в дружеството, които са дали основание за сигнал до прокуратурата, а авторът му - още по-късно. Това обаче не е установено - липсва фактически извод кога пострадалият е узнал за престъплението и кой е авторът му. С оглед посоченото се налага изводът, че решението противоречи на закона - чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и ТР № 5/2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВС, както и че е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила - чл. 14 от НПК, противоречи на основен принцип на процеса, защото не е взето по вътрешно убеждение, основано на закона и обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото в гражданската му част. Чл. 114, ал. 3 от ЗЗД е изричен - за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Въпросът е фактически и следва да се установи по надлежния ред по несъмнен начин от въззивната инстанция, пред която е поставен за първи път. И тълкуването на закона в съдебната практика потвърждава този извод - така според задължителното ТР № 5/2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВС: "...Не е имало съмнение с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че вземането възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта.... Ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент. Въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия. Допустими са всички доказателствени средства по ГПК.". По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК ВКС, I-во н. о.