Решение № 6 от 25.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г.

Решение № 6 от 25.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 294 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Р. Л. Т., С. Д. П., Е. Й. П., Д. П. Т., Б. Т. И. и Ц. Б. М. и по насрещна касационна жалба на [фирма] срещу решение № 195 от 18.11.2010 г. по в. гр. д. № 110 от 2010 г. на Сливенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 200 от 31.07.2007 г. по гр. д. № 1865 от 2006 г. на Сливенския районен съд за уважаване на предявения от [фирма] срещу Д. П. Т., Б. Л. Т., Б. Т. И., Ф. Т. Н., Р. Г. Т. -И., Ц. Б. М., С. Д. П., Р. Л. Т. и Е. Й. П. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване на собственост върху масивна едноетажна производствена сграда със застроена площ от 1960 кв. м. с шедова покривна конструкция, находяща се в източната част на УПИ IV-8407 от кв. 34 по плана на [населено място], представляваща част от сграда с идентификатор № 67338.604.17.2 с обща площ от 4726 кв. м.. в поземлен имот с идентификатор 67338.604.17 по кадастралната карта на [населено място], означена като сграда 10б на скицата на вещото лице, находяща се на лист 110 от делото на РС и за осъждане на ответниците да предадат югоизточната обособена част от тази сграда с площ от 1030 кв. м. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: До касационно обжалване е допусната само една от подадените жалби- тази на Д. П. Т., Б. Т. И. и Ц. Б. М. Поради това ВКС следва да се произнесе по допустимостта и основателността само на тази жалба и съответно по правилността на обжалваното решение само по отношение на тези касатори- ответници по предявения иск. Останалите ответници по иска са обикновени другари на горепосочените касатори, поради което и по аргумент за противното от чл. 271, ал. 3 от ГПК ВКС не може да разглежда правилността на решението по исковете, предявени срещу тези обикновени другари, и съответно не може да отменя решението по тези искове. С определение № 959 от 21.10.2011 г. на ВКС по настоящото дело касационната жалба на Д. Т., Б. И. и Ц. М. е допусната до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради констатирано противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС по следния въпрос: дали забраната за придобиване на държавен имот по давност по чл. 86 от ЗС се прилага и по отношение на имущества, които са включени в капитала на еднолично търговско дружество с държавно участие. По този въпрос в решение на ВКС № 976 от 17.03.2010 г. по гр. д. № 2769 от 2008 г. на ВКС, Първо г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК и като такова задължително за страните и съдилищата в страната е прието, че след включването на имот в капитала на търговско дружество, пък било то и еднолично държавно или общинско дружество, по отношение на този имот не важи забраната по чл. 86 от ЗС за придобиване по давност на държавни и общински имоти, тъй като този имот вече не е държавна или общинска, а корпоративна собственост. С оглед на тази задължителна практика на ВКС, приетото в обжалваното решение на Сливенския окръжен съд, че процесната сграда не е придобита по давност от ответниците по иска поради забраната на чл. 86 от ЗС, тъй като тази сграда е била част от имуществото на държавно Е. [фирма], е неправилно. Като краен резултат обаче решението на въззивния съд в обжалваната и допусната до касация част /по иска за собственост, предявен от [фирма] срещу Д. П. Т., Б. Т. И. и Ц. Б. М./ е частично неправилно: Правилен е изводът на съда, че процесната сграда с площ от 1960 кв. м., находяща се в УПИ IV-8407 от кв. 34 по регулационния план на [населено място], не е реституирана на касаторите като наследници на Т. П. С. по реда на ЗВСВОНИ, тъй като е била отнета от него по реда на З. /с присъда по конф. д. № 727 от 1946 г. на С. областен съд, потвърдена с решение № 212 от 04.04.1947 г. по д. № 41 от 1947 г. на ВКС/ и към релевантния за реституцията на тази сграда момент /22.11.1997 г./ не е била налице една от предпоставките на закона за тази реституция- сградата да е собственост на държавата, общината, обществени организации или на техни еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ: Видно от събраните по делото доказателства /решение № 688 от 03.05.1997 г. по ф. д. № 2205 от 1991 г. на Сливенския окръжен съд, правен анализ на имуществото на [фирма], извършен по повод приватизацията на [фирма], списък на предприятията, които ще се приватизират чрез инвестиционни бонове през 1994 г., публикуван в ДВ бр. 69 от 1994 г., списък на предприятията и акциите, които се предлагат на първата тръжна сесия за приватизация чрез инвестиционни бонове, публ. в ДВ, бр. 81 от 1996 г. и заключение на съдебно-счетоводна експертиза/, към м. 11.1997 г. процесната сграда вече е била собственост на частно търговско дружество: включена е била в капитала на [фирма], което към този момент вече е било приватизирано. По отношение на частта с площ от 1030 кв. м. от сградата с обща площ от 1960 кв. м. не е налице и друга предпоставка за реституцията- имотът да съществува до размерите, в които е бил отчужден или отнет: От събраните по делото писмени и гласни доказателства и от заключенията на съдебно-техническите експертизи на вещите лица инж. М. Д. и инж. И. И. и съдебно-счетоводни експертизи на Н. Г. се установява, че тази част от сградата е била построена след отнемането на имота от бившите собственици /едва през 1952-1960 г./, функционално може да съществува и да се ползва самостоятелно и поради това с оглед приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС не подлежи на реституция по реда на ЗВСВОНИ. Неправилен е обаче изводът на въззивния съд, че касаторите не са придобили по давност владяните от тях ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м. /общо 10/24 ид. ч./. Действително, те не са добросъвестни владелци, тъй като не са владяли сградата на основание, годно да ги направи собственици: Заповед № РС-15-1771 от 05.10.1992 г. на Кмета на [община] за предаване на имота на наследниците на Т. П. С. не е основание за придобиване на правото на собственост по ЗВСВОНИ, тъй като при реституция по реда на ЗВСВОНИ собствеността се придобива по силата на закона при наличие на предвидените в него предпоставки за реституция, а не по силата на заповедта за предаване на имота. Поради това, съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС за придобиване по давност на процесната сграда е било нужно касаторите да упражняват владение върху нея в продължение на 10 и повече години. От доказателствата по делото се установи, че са владяли в продължение на повече от 10 години частта от сградата с площ от 1030 кв. м.: Със заповед № РД-15-1771 от 05.10.1992 г. на Кмета на [община] е било разпоредено процесната сграда да се отпише от актовите книги за държавни имоти и да се предаде на наследниците на Т. П. С.. Няма доказателства кога точно е било извършено фактическото предаване на тази сграда на наследниците на бившите собственици /липсва приемо-предавателен протокол между бившия владелец или държател на имота и наследниците на Т. С., не са събрани и други писмени доказателства или свидетелски показания относно датата на фактическото предаване на владението/. С оглед изявленията, съдържащи се в договор за наем от 12.11.1992 г. обаче следва да се приеме, че касаторите са установили владението върху 10/24 ид. ч. от сградата на 01.06.1992 г. и са упражнявали такова непрекъснато до 31.12.1997 г. /по време на действието на договор за наем от 12.11.1992 г. и анексите от 30.06.1993 г., 03.01.1994 г., 01.07.1994 г., 27.02.1995 г., 13.02.1996 г., м. 01.1997 г., 06.02.1997 г. и 04.07.1997 г., с които ответниците са отдали под наем на праводателя на ищеца [фирма] процесната сграда, възстановената им според тях със заповед № РД-15-1771 от 05.10.1992 г., използвана понастоящем от цех "нетъкан текстил"/. Ответниците са владяли горепосочените ид. ч. от процесната сграда и през периода от 02.11.1999 г. до 31.01.2006 г., когато са я отдавали под наем на [фирма], видно от договор за наем от 02.11.1999 г., анекс към него от 01.10.2004 г. и признание, съдържащо се в отговорите на исковата молба по гр. д. № 443 от 2009 г. на Сливенския районен съд. По презумпция на чл. 83 от ЗС, че който владее в началото и в края на даден период, се счита, че е владял през целия период, следва да се приеме, че касаторите са били владелци на тези ид. ч. от сградата и през периода от 31.12.1997 г. до 02.11.1999 г. Още повече, че тази презумпция не е оборена, а напротив подкрепена е от събраните по делото гласни доказателства Тоест, касаторите са упражнявали владение върху 10/24 ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м. в продължение на повече от 10 години, поради което са я придобили по давност. Неоснователно е възражението на пълномощника на ищеца [фирма], че касаторите Б. И. и Ц. М. не са придобили имота по давност, тъй като не били страна по договора за наем от 12.11.1992 г. Страна по този договор е била наследодателката им С. Т. И., която със сключването на този договор е установила владение върху 1/4 ид. ч. от процесната сграда, а след нейната смърт през 2001 г. владението й е присъединено от наследниците й и касатори Б. И. и Ц. М. на основание чл. 82 от ЗС. Неоснователно е и възражението на пълномощника на ищеца, че Д. Т. не е придобил 1/4 ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м. по давност, тъй като владението му не е било непрекъсвано. Съгласно чл. 81 и чл. 84 от ЗС и чл. 116 от ЗЗД владението се прекъсва, или ако е изгубено за повече от 6 месеца, или ако владелецът е признал правото на собственост на собственика, или ако собственикът предяви иск или предприеме действия по принудително изпълнение върху имота. В настоящия случай няма доказателства за такова прекъсване на давността: Д. Т. не е изгубвал владението върху процесната сграда от установяването на това владение през 1992 г. в продължение на повече от 10 години, няма доказателства нито за предявен от [фирма] иск за собственост преди изтичането на давностния срок, нито за направено от Д. Т. признание на правото на собственост на [фирма] върху спорната сграда. Тоест, установеното от Д. Т. с договора за наем от 12.11.1992 г. владение върху процесната сграда е било непрекъснато и тъй като е продължило повече от 10 години Т. е станал собственик по давност на владяната от него 1/4 ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м. К. не са собственици по давност на останалите 14/24 ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м. /частите, падащи се на останалите наследници на бившите собственици на имота Т. С. и Д. С./, тъй като са упражнявали владение върху тази сградата заедно с тях и със съзнанието, че са собственици по наследство от Т. С. и по реституция само на 10/24 ид. ч. от тази сграда. К. не са собственици по давност и на частта с площ от 930 кв. м. от сградата с обща площ от 1960 кв. м., тъй като за тази част от сградата не се установи тяхно владение, продължило повече от 10 години: От договора за наем от 12.11.1992 г. и анексите към него се установява владение в продължение само на 5 години- до края на 1997 г., а от показанията на свидетелите П. Г., О. Т. и И. М. се установява, че след 1997 г. тази част от сградата не се е ползвала нито от касаторите, нито от [фирма], на когото те са отдали под наем сградата през периода от 1999 г. до 2006 г. Същата се е ползвала от ищцовото дружество [фирма], което е държало ключа за това помещение и го е ползвало като склад за свои машини. С оглед на всичко гореизложено обжалваното решение следва да се отмени само в частта по иска с правно основание чл. 108 от ЗС за 10/24 ид. ч. от сградата с площ от 1030 кв. м., част от по-голяма сграда с площ от 1960 кв. м. и вместо него следва да се постанови ново решение за отхвърляне на иска в тази част и по отношение само на касаторите Д. П., Б. И. и Ц. М. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение