Решение № 12176 от 28.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3968/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Поморие, срещу решение 1155 от 06.02.2025г., постановено по административно дело 1136/2024г. по описа на Административен съд Бургас. С решението, предмет на контрол, е бил отменен като незаконосъобразен отказ на Кмета на Община Поморие да издаде удостоверение за наследници на В. Б. Х., същият обективиран в Писмо изх. ГРАО -1625/02.07.2024г. Със същия акт Община Поморие е била осъдена да заплати сума в размер на 465,00 лева, представляваща разноски по делото. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на инициатора на услугата и бъдат присъдени сторените пред двете инстанции разноски. Ответната страна В. Б. Х., чрез упълномощен представител, в писмен отговор е поискала отхвърляне на касационната жалба и оставяне в сила на първоинстанционния съдебен акт, който счита за правилен. Претендира разноски за настоящата съдебна инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура е дал заключение, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и не са налице отменителните основания по чл. 209 АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения. От обстоятелствената част на съдебното решение се възприема, следната приета за установена от първоинстанционния съд и неоспорвана от страните фактическа обстановка: На 27.06.2024г. жалбоподателят В. Х. е подала поредно искане с вх.рег. ГРАО-1628/27.06.2024г. до кмета на Община Поморие за извършване на административна услуга, а именно издаване на удостоверение за наследници на съпруга й М. Х. , гражданин на Конфедерация Швейцария, починал на 15.03.2022г. на територията на Община Поморие. По направеното искане административният орган постановил изричен отказ, обективиран в писмо изх.рег. ГРАО-1625 от 02.07.2024г. За да постанови оспореният отказ Кметът на община Поморие се е позовал на становище от Главна дирекция Гражданска регистрация и административно обслужване към МРРБ с вх. рег. 04-03-27/19.03.2024г., според което починалото лице, гражданин на Швейцария, е пребивавал на територията на Република България при условия и ред определени от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейски съюз и членовете на техните семейства, който не изисквал за тези лица вписване в регистъра на населението и същите не разполагали с постоянен адрес, заявен по реда на Закон за гражданската регистрация, поради което по отношение на него не било изпълнено условието по чл.3, ал.2 от ЗГР. Това от своя страна възпрепятствало приложението на чл.10, ал.1 от Наредба РД-02-20-6/24.04.2012г. за издаване на удостоверение въз основа на регистъра на населението. С обжалваното решение Административен съд Бургас е отменил по жалбата на В. Х. отказа на кмета на Община Поморие, като приел за безспорен притежавания от починалото лице статут на постоянно пребиваващ, което според съдебния състав по аргумент от разпоредбата на чл.3, ал.2, т.2, ба от Закона за гражданската регистрация обосновавало задължение за вписването му в регистъра на населението. По-натам съдът е приел, че попадайки в хипотезата на подлежащи на регистрация в Регистъра на населението лица и при наличие на издаден на починалия акт за смърт, същият отговарял на двете кумулативно- изискуеми условия на чл.10, ал.1 от Наредба РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, поради което по отношение на него били налице законовите предпоставки за издаване на удостоверението за наследници от общинската администрация по реда на чл.24, ал.1 от ЗГР и чл.9 - чл.12 от Наредбата. Съдебното решение е правилно. Постановено е при спазване на материалния закон, съдопроизводствените правила и е обосновано. Аргументите на съдебния състав за този извод са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗГР общинската администрация издава удостоверения въз основа на регистъра на населението. Редът за издаване и образците на удостоверенията по чл. 24, ал. 1 ЗГР се утвърждават с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството съвместно с министъра на правосъдието. Според разпоредбата на чл. 9 от Наредба РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за удостоверяване на наследниците по закон на починало лице се издава Удостоверение за наследници по образец съгласно приложение 3. Според Нормата на чл.10, ал1 от същата Наредба, Удостоверение за наследници се издава само за лица, които към датата на смъртта си са подлежали на вписване в регистъра на населението и за които има съставен акт за смърт. Спорен между страните е именно въпросът дали починалият е подлежал на вписване в регистъра на населението. Според становището на органа действието на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейски съюз и членовете на техните семейства изцяло дерогира действието на Закона за чужденците в Република България, тъй като създава специален (по-благоприятен режим) за гражданите да другите държави членки на ЕС и европейското икономическо пространство, поради което същите не попадат в определението за чужденец по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЧРБ и съответно за тях е неприложима разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗГР, тъй като последните не получавали разрешение за пребиваване, а единствено регистрация на пребиваването. Настоящият съдебен състав изразява категорично несъгласие с подобно систематично тълкуване на горепосочените разпоредби. В тази връзка на първо място намира за необходимо да припомни на страните, че свободното установяване на гражданите на Европейския съюз е фундаментално тяхно право. Именно това е причината за тях да не се изисква изрична санкция, респ. разрешение от страна на държавата-членка, в която лицето се установява. Това изконно гражданско право е уредено в първичното европейско законодателство - на първо място в разпоредбата на чл.49 от Договора за функционирането на европейския съюз, както и в Хартата на основните права на Европейския съюз, чл.15, ал.2 от която урежда това, че всеки гражданин на ЕС има право да работи и да се установи свободно в друга държава членка. На следващо място правото на установяване е предмет на уреждане и от Директива 2004/38/ЕО от 29 април 2004 година, която урежда в детайли техническите въпроси, свързани с реализиране правото на пребиваване, включително предвижда и урежда правото на постоянно пребиваване на територията на друга държава членка на Съюза. По тази причина, категорично не може да се заключи, че гражданите на ЕС не попадат в хипотезата на чл.3, ал.2 от ЗГР, тъй като не получавали разрешение за пребиваване. Както бе посочено, резрешението за пребиваване е изначално предоставено от ДФЕС и ХОПЕС. За пълнота на изложението следва да бъде пояснено и това, че макар обстоятелствата свързани с пребиваването на гражданите на съюза да подлежат на уреждане в отделен закон, а именно Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства, правото на регистрация в полза на установените в трета страна граждани на ЕС реципрочно на което е задължението на местната администрация да ги регистрира, произхожда от задължението спрямо същите да не се прилага по-неблагоприятен, респ. дискриминационен режим в сравнение с гражданите на съответната държава членка. В подкрепа на това основание, следва да се добави обстоятелството, свързано с разпоредбата на чл.20 ДФЕС. Същата създава гражданство на Съюза, като всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Според същата норма Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство. Това означава, че бидейки граждани на други държави-членки, тези лица се ползват с особено привилегировано положение, приравнени са по права на гражданите на приемащата държава. В този смисъл вписването в регистрите е тяхно право като постояннопребиваващи, тъй като е свързано с реализиране на редица други граждански, политически и социалноикономически права сред тях правото на установените лица да гласуват на местни избори и избори за Европейски парламент, както и да получават административни услуги, каквато е снабдяването с удостоверение за наследници, упражняването на които права отказът от регистрация възпрепятства. В тази връзка разпоредбата на чл. 18 ДФЕС забранява всякаква дискриминация на основание гражданство в рамките на прилагането на правото на ЕС, като материята, свързана с постоянното пребиваване е именно такава. От своя страна чл.20, пар.2, б.б от ДФЕС гарантира правото на европейските граждани да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент, както и в общинските избори в държавата-членка, в която пребивават, при същите условия, както и гражданите на тази държава; Директива 2004/38/ЕО също урежда правото на свободно движение и пребиваване, като чл.24 на Директивата гарантира равно третиране с гражданите на приемащата държава членка, освен в строго определени изключения (напр. социални помощи през първите 3 месеца). В тази връзка заключенията на първоинстанционния съд, че починалият е лице, подлежащо на регистрация тъй като е постоянно пребиваващ чужденец от държава-член на европейското икономическо пространство са правилни. В същия смисъл следва да бъде тълкувана и разпоредбата на чл. 79, ал.1, т.2 Наредба РД-02-20-9 от 21 май 2012г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, според която електронен личен регистрационен картон се създава от териториалните звена "ГРАО" на лицата, които са получили разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, тъй като принципът установен в ЗГР е за регистрация на всички български граждани и продължителнопребиваващи чужденци. Доколкото при упражняване на изходящо от европейски нормативен акт право, каквото е правото на постоянно пребиваване, гражданите на ЕС следва да бъдат третирани не по-зле от българските граждани, то същите следва да бъдат регистрирани по идентичен начин в условията на постоянно пребиваване. В този смисъл починалият е подлежал на регистрация, като обстоятелството, че същият не е вписан в регистрите на населението не освобождава местната администрация от задължението да издаде в полза на наследниците му удостоверение за наследници. При това положение кметът на Община Поморие следва да извърши исканата административна услуга, като се съобрази със сроковете за издаване индивидуалните административни актове по чл. 57 АПК. С оглед на горното, решението на Административен съд Бургас следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски по делото е основателна, но поради липса на представени по делото доказателства за сторени такива пред настоящата съдебна инстанция, същите не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният административен съд