Решение № 216 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3745/2008 г.

Решение № 216 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3745/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание § 2, ал. 3 от ГПК (отм.), във вр. с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. Т. от с. Д., община Асеновград, чрез процесуалния представител адвокат С против въззивно решение № 46 от 09.01.2008 г. по гр. д. № 617 по описа за 2007 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 136 от 22.07.2004 г. по гр. д. № 219/2002 г. на Районен съд Асеновград и е прекратено производството по делото. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за решаване на въпроса по същество с уважаване на предявения иск. Претендира направените по делото разноски. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил писмен отговор по смисъла на чл. 218г от ГПК (отм.). В съдебно заседание-страните лично не се явяват. Касаторът се представлява от процесуален представител, който поддържа подадената касационна жалба и изложените в нея доводи. Представя и допълнителни писмени бележки. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Производството е за втори път пред касационната инстанция, след като с решение № 1* от 26.02.2007 г. по гр. д. № 2431/05 г. ВКС е отменил решението от 30.06.2005 г. по гр. д. № 2476/04 г. на ПОС и го е върнал за ново разглеждане със задължителни указания за преценка на правния интерес на ищеца от съдебното отричане на правата на ответниците. Изрично е посочено, че решението на ПК Асеновград, с което е признато правото на възстановяване на собствеността на наследодателката му Дафина Т., на което се позовава ищеца не може да го легитимира като собственик на обособен имот докато не се установи, че земята е окончателно възстановена с решение и скица към него по чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ/ респ. чл. 18ж от ППЗСПЗЗ/ и че така възстановения имот е идентичен с процесния /описан в н. а. № 24/99 г./. За да обезсили постановеният пъроинстанционен акт, въззивният съд-с оглед гореописаните указания на ВКС, след като със заключение на приета по делото експертиза е установил, че административната процедура по възстановяване на собствеността в полза на претендираната нива на наследниците на Дафина Т. -не е приключила, е направил извод, че липсва обособена част от имота по отношение на която да е налице накърнено право на ищеца. Съгласно чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.) - касационният съд се произнася само по заявените в жалбата основания. В случая касаторът оспорва извода на въззивния съд за липса на правен интерес от обжалване. Позовава се на РКС № 4/96, съгласно което по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост не се възстановява занапред /тъй като то не е загубвано/, а само се създават условия и възможности за собствениците/съответно на техните наследници/ да упражняват в пълен обем правомощията си. Счита, че нормите на чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ / респ. чл. 18ж от ППЗСПЗЗ / са неприложими, тъй като към момента на постановяване на решението на ОПК /8.09.1993 г./ - не са били приети и нямат обратно действие. Излага доводи и по съществото на спора, които не следва да бъдат обсъждани, тъй като въззивната инстанция не е разглеждала спора по същество и е недопустимо по съществото на спора касационната инстанция да се произнася преди въззивната. Настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора. Правилен и съобразен с указанията на касационната инстанция е извода на въззивния съд за липса на правен интерес от обжалване. Както е прието в ТР № 1 по гр. д. № 11/97 г. на ОСГК на ВКС-законодателят е обусловил собствеността върху земеделските земи от факта на възстановяването им в реални граници. С включването на частните земеделски имоти в селскостопанските организации и премахване на реалните им граници е прекратено качеството на обекта на собствеността да е конкретно обособена вещ. Липсата на такъв обект е лишила от съдържание правото на собственост, тъй като то може да съществува само върху индивидуално определен имот. Индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността - индивидуализация и затова то има конститутивно действие. Без решение на общинската поземлена комисия за определяне на реалните граници на земеделските земи /решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ, по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27, ал. 1 от ППЗСПЗЗ / не може да е налице годен обект, засягането на правата по отношение на който да може да бъде предмет на правна защита. Това разбиране не е в противоречие с приетото в горецитираното РКС № 4/96 г., тъй като за страната няма пречка да предяви иска си след приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността. За изложеното е ирелевантно обстоятелството, че нормите на чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ/ респ. чл. 18ж от ППЗСПЗЗ/ - към момента на постановяване на решението на ОПК /8.09.1993 г./не са били в сила, тъй като релевантният момент е този на предявяване на иска, а към него - 2002 г., те са били действащи. Мотивиран от горното и при служебната си проверка като не констатира основания за нищожност или недопустимост на обжалвания акт, настоящият съдебен състав намира, че същият следва да бъде оставен в сила, поради което, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение