Решение № 8682 от 20.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2626/2011 г.

Решение № 8682 от 20.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2626/2011 г., V о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 4 от 03.01.2011 г., постановено по адм. д. № 1409/10 г. Административен съд-София град, първо отделение, 12-ти състав, е отхвърлил жалбата на Ива Николова Борисова от гр. София против Заповед за задържане на лице с рег. № 58649 от 21.12.2009 г., издадена от полицейски инспектор при Столична дирекция на вътрешните работи. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Ива Николова Борисова от гр. София. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд-София град е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София град и вместо него да постанови друго такова, с което да уважи жалбата й срещу Заповед за задържане на лице с рег. № 58649 от 21.12.2009 г., издадена от полицейски инспектор при Столична дирекция на вътрешните работи. Ответникът по касационната жалба полицейски орган при Столична дирекция на вътрешните работи не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, три членен състав на пето отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на Ива Николова Борисова от гр. София против Заповед за задържане на лице с рег. № 58649 от 21.12.2009 г., издадена от полицейски инспектор при Столична дирекция на вътрешните работи. На страници 2 - 4 от решението съдът е описал много подробно установените факти по делото, след което е пристъпил към изграждане на своите правни изводи по направените оплаквания за незаконосъобразност на издадената заповед. На първо място са обсъдени доводите на жалбоподателката за липса на компетентност на издалия заповедта полицейски служител /стр. 5 - 6 от решението/, като е направен извод, че предвид качеството на полицейски орган по смисъла на чл. 53, ал. 1 във вр. с чл. 170, ал. 2, т. 4 от ЗМВР издателят на заповедта е компетентен да издаде същата и не е налице основанието по чл. 146, т. 1 от АПК. На второ място първоинстанционният съд се е занимал обстойно с въпроса относно формата на обжалваната заповед /стр. 6 - 7 от решението/, като на база на анализ на данните по делото и тълкуване на относимите правни разпоредби е направен краен извод, че същата е издадена при спазване на изискванията на чл. 146, т. 2 от АПК - спазване на предвидената форма. След това съдът е разгледал и оплакванията за несъответствие на заповедта с изискванията на материалния закон за издаването й. В тази насока са направени констатации, че доказателствата по делото дават основание да се изгради обосновано предположение, че е възможно жалбоподателката да има отношение, съпричастност към престъпление по чл. 212 от НК, което следва от присъствието й в качеството й на адвокат на продавача на мястото на извършване на сделката, за която се предполага, че осъществява състава на цитираната норма от НК. Направен е извод, че са съществували достатъчно данни, за да се направи предположение, че жалбоподателката вероятно има участие в извършване на престъпление, което е мотивирало полицейският орган при полицейската операция и след установяване в какво качество присъства жалбоподателката, да упражни правомощията си по чл. 63, ал. 1 от ЗМВР и да разпореди задържането на същата за изясняване на случая. Маркирано е, че законът не изисква изводите за наличие на данни за извършено престъпление да се подкрепят от последващо установяване на действително участие в извършването на престъпление, а е необходимо само наличието на достатъчно данни, които в случая са налице. На база на гореизложеното е направен краен извод за законосъобразност на обжалваната заповед, като е приет за неоснователен аргументът на жалбоподателката, че в качеството си на адвокат се ползва с имунитет спрямо действията на полицейските органи. Постановеното решение на административния съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, които се съдържат в касационната жалба, са за допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Навеждат се доводи, че административният съд неправилно е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и при спазване на предвидената в закона форма, както и че са налице материално-правните изисквания на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР за нейното издаване. Направените оплаквания са не основателни. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Основните спорни въпроси, които са поставени в жалбата пред първоинстанционния съд са свързани с компетентността на органа, издал заповедта за задържане, спазване на предвидената от закона форма и наличието на условията, посочени в чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. Дадените отговори от страна на административния съд са логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на процесуалния и материалния закон. Първата основна група оплаквания на касатора са свързани изводите на административния съд за компетентността на издателя на заповедта. Излагат се аргументи, че оперативният работник от СДВР, който е издал заповедта, не е притежавал такива правомощия, а те са принадлежали на разследващия полицай, който е образувал досъдебното производство, като нормите на НПК дерогират действието на нормите на ЗМВР. Направените оплаквания са неоснователни. Настоящата инстанция споделя напълно доводите, изложени в становището на представителя на Върховна административна прокуратура в съдебното заседание на 09.05.2011 г., където е направено подробно и аргументирано разграничение между правния институт на мярката за неотклонение "задържането под стража" по смисъла на чл. 56, ал. 1, чл. 58, т. 4 и чл. 63 от НПК и института на задържането по смисъла на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Подобно разграничение е направено и от първоинстанционния съд, като правилно е прието, че когато няма условия за задържане под стража в рамките на образуваното досъдебно производство, но същевременно са налице достатъчно данни за съпричастност на дадено лице в извършването на престъпление, то няма пречка то да бъде задържано по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. В тази последователност е направен и обоснован извод, че след като издалият заповедта има качеството на "полицейски орган" по смисъла на чл. 53, ал. 1 и чл. 170, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, то същият е компетентен да издава заповед за полицейско задържане. Другата основна група оплаквания на касатора са относно изводите на първоинстанционния съд, че обжалваната заповедта е издадена в съответствие с материалния закон. Излагат се доводи, че от една страна административният съд приема, че водещият разследването не е имал основание да приложи мярка за неотклонение "задържане под стража", а от друга страна констатира, че са налице достатъчно данни по смисъла на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Посочват се аргументи, че на местопрестъплението са заварени и други лица, но спрямо тях не е приложена подобна мярка. Направените оплаквания са неоснователни. В съдебната практика се приема, че нормата на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не поставя изискването т. н. "данни" да са пълни или категорични, като същите следва да са достатъчно, те. да са от такова естество, че позволяват да се направи извод за връзка между задържаното лице и съпричастността му към извършено престъпление. В конкретния случая е образувано досъдебно производство спрямо трето лице за извършено престъпление по чл. 212 от НК, като съпричастността на жалбоподателката към това престъпление е изградена на база на това, че тя се е представила като пълномощник на лицето, което е извършило сделката, осъществила състава на чл. 212 от НК, и в нея са намерени парични средства от сделката. Като допълнително основание в тази насока следва да бъде отбелязано и това, че жалбоподателката не е имало подписано пълномощно съгласно изисквания на чл. 25, ал. 1 от ЗАдв., за да присъства на сделката пред нотариуса в качеството си на пълномощник на продавача. Що се касае до възражението защо не са били задържани и други заварени лица, то е неоснователно, тъй като въпрос на оперативна самостоятелност на полицейския орган е спрямо кои лица да приложи мярката задържане. Направеното оплакване, че съдът е формулирал извод, че е налице съпричастност за извършване на престъпление по чл. 325 от НК, което е в противоречие с установената фактическа обстановка, също е неоснователно. Действително на л. 7 от мотивите на решението се съдържа подобна констатация, но в случая явно става въпрос за техническа грешка в изписването на състава от НК, тъй като навсякъде другаде мотивите на съда са свързани с описаното по-горе престъпление по чл. 212 от НК. Най-накрая настоящата инстанция намира за неоснователно и оплакването за изводите на съда относно това, че заповедта за задържане е изписана върху формуляр по чл. 70 от отменения ЗМВР, което според жалбоподателката прави заповедта незаконосъобразна поради допуснато нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК с оглед изискването за форма на заповедта. Използването на бланка по отменен закон може да се разглежда като белег за ниво на професионализъм на издателя на акта, но с оглед конкретните данни по делото - словесно изписване на основанието за издаване на заповедта и идентичност на някои от разпоредбите на отменения и сега действащия ЗМВР, правилно е прието, че допуснатото нарушение е несъществено и изискването на закона за форма е спазено. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че обжалваното решение на Административен съд - София град не съдържа пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,