Решение № 43 от 16.05.2018 г. на ВКС по к. н. д. № 29/2018 г.

Решение № 43 от 16.05.2018 г. на ВКС по к. н. д. № 29/2018 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Касационното производство е по реда на гл. ХХХIII от НПК. Образувано е по повод на постъпило искане от осъдения И. Н. Д. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 719/2013 г. на Окръжен съд-гр. Бургас, ВНОХД № 69/2014 г. на Апелативен съд-гр. Бургас, и КД № 1497/2014 г. на ВКС, и отмяна на влезлия в сила съдебен акт. Като правно основание на искането се сочи разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК, алтернативно чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Молителят разяснява, че е бил признат за виновен в осъществяването на престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК от Бургаския окръжен съд и осъден на лишаване от свобода за срок от пет години. Присъдата била потвърдена от въззивната инстанция, чието решение е оставено в сила от ВКС, като не е взел участие в производството пред апелативния и касационния съд. Научил за решенията в Германия, където бил задържан по европейска заповед за арест. Твърди, че преди да бъде предаден за изтърпяване на наказанието, му било разяснено, че Република България е предоставила гаранции за възобновяване на делото. В искането са развити съображения за допуснати нарушения, представляващи основания за възобновяване по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Д. счита, че съдилищата не са направили пълен анализ и правилна оценка на събраните доказателства, че в мотивите на решенията не са изложени съображения досежно елементи от състава на престъплението, както и че наложеното наказание не е съобразено със смекчаващите обстоятелства. В съдебно заседание защитникът моли искането да бъде уважено, тъй като Германският съд е уверил осъдения, че делото му ще бъде преразгледано. Счита, че при постановяване на присъдата и решенията, българските съдилища не са разгледали въпроса за мотивите и подбудите за извършване на престъплението и са възприели погрешна правна квалификация. Изтъква наличието на смекчаващи обстоятелства. Представителят на прокуратурата счита, че осъденото лице не е спазило срока по чл. 421, ал. 3, изр. 2 от НПК, поради което искането следва да бъде оставено без разглеждане. Моли съда, в случай, че го разгледа по същество, да го приеме за неоснователно. Осъденият желае възобновяване на делото, както и да бъде под домашен арест, за да се грижи за майка си. Върховният Касационен съд, след като се запозна с материалите по делото и доводите на страните, намери следното: В хипотезата на чл. 423, ал. 5 от НПК е приложим общият шестмесечен срок от узнаването на влязлата в сила присъда. Молителят твърди, че е научил за нея при задържането му в Германия по повод на издадената европейска заповед за арест на 24.07.2017 г., но с цялото съдържание на присъдата се е запознал едва в затвора в гр. Бургас. Действително, първото задържане на Д. във връзка с искането на българските власти до Република Германия е на 24.11.2015 г., но настоящият съдебен състав се солидаризира с трайно установената практика, според която в случаите на екстрадиция и европейска заповед за арест, началният момент, от който започва да тече срокът, не може да предхожда фактическото предаване на лицето. Всяко право, което законът предоставя на осъдения, следва да е скрепено със съответни гаранции за упражняването му. Правото на задочно осъдения да поиска проверка за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, не би могло да се реализира в пълен обем, ако той разполага единствено с информацията, визирана в чл. 37 от ЗЕЕЗА. В чуждестранния затвор би бил съществено затруднен и в упражняване правото да ангажира защитник по свой избор за производството пред Българския съд, както и да осъществява лични контакти с него. Необходимостта молителят да се намира в Република България се извежда и от обстоятелството, че е задължителен участник в производството по гл. ХХХIII от НПК и при неявяването му, то се прекратява. В конкретния случай И. Д. е бил предаден на българските власти на 07.11.2017 г. на летището в гр. Мюнхен и на 09.11.2017 г. е постъпил в затвора в гр. Бургас. Искането е постъпило в Бургаския окръжен съд на 15.12.2017 г. С оглед изложеното, искането е процесуално допустимо, тъй като е направено в законния шестмесечен срок, от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на чл. 423 и сл. от НПК. Разгледано по същество, е неоснователно. Д. е базирал искането си на две различни алтернативни основания. Приоритетно е това по чл. 423 от НПК, тъй като преценката е единствено за наличие на формалните предпоставки, предвидени в закона. По делото се установява, че наказателното производство е приключило без личното участие на Д.. Същевременно е безспорно, че той е знаел за него, тъй като е участвал лично в досъдебната му фаза, както и в съдебното заседание пред първоинстанционния съд. Осъдителната присъда е обявена в съдебно заседание, в което е присъствал, като е бил уведомен, че тя не е окончателна, а подлежи на обжалване. Сам е избрал да не участва във въззивното и касационното производство, като по този начин мълчаливо, но недвусмислено се е отказал от правото си. По този начин е реализирано изключението по чл. 423, ал. 1 от НПК, при което осъденият не получава възможност за повторно разглеждане на делото с негово участие. Разпоредбата на чл. 423, ал. 5 НПК, на която Д. се позовава в искането си, е неприложима по отношение на него. Безусловното възобновяване на делото при предоставени гаранции се отнася до случаите, когато задочно осъденият е предаден от страна, която не е чл. на Европейския съюз, или когато е предаден преди 28.03.2011 г. По настоящото дело не е налице нито една от тези две хипотези. С Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета на Европейския съюз, транспонирано в националното ни законодателство с измененията в ЗЕЕЗА от 19.07.2011 г., е отнета възможността на държавите-членки да откажат предаване на задочно осъден, когато той е бил надлежно уведомен за наказателното производство и обвиненията срещу него, но по собствена воля се е отказал от правото да участва лично в съдебния процес. След като наличието или липсата на изрични гаранции, предоставени от издаващата на изпълняващата държава в рамките на ЕС вече не е фактор при взимането на решение за предаване, такива нито се изискват, нито се представят. Обхватът на нормата на чл. 423, ал. 5 от НПК произтича от закона и не може да бъде променен поради обстоятелството, че в Германия осъденият е научил, че му е гарантирано възобновяване. Наред с позоваването на проведено задочно производство, искането за възобновяване съдържа и оплаквания за нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и явна несправедливост на наказанието, основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Не съществува процесуален ред, по който ВКС да провери доводите на молителя в тази връзка. Присъдата, с която Д. е признат за виновен и осъден, е проверена по касационен ред и е оставена в сила с решение № 466 от 20.01.2015 г. на I наказателно отделение на ВКС. Основанията за възобновяване по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК са напълно идентични с касационните основания. След като веднъж състав на касационния съд е осъществил проверка за наличието им, осъденият няма право да настоява за повторна такава. По тази причина, възобновяване на това основание е възможно само на дела, по които ВКС за пръв път служебно е изменил правната квалификация на деянието, или е приел нови фактически положения. Това са случаите, когато с постановеното окончателно решение е приложен чл. 354, ал. 2, т. 2 или ал. 5 от НПК. В настоящия случай не е налице нито една от посочените хипотези, поради което в тази му част искането е недопустимо. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,