Решение № 898 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1676/2009 г.

Решение № 898 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1676/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. В. Д. и на Г. Х. Д. и двете от гр. С. срещу въззивно решение № 412 от 10.12.2007 г. по гр. д. № 1758/2003 г. на Софийски градски съд, с което е допусната съдебна делба на дворно място, представляващо УПИ ХIV-1120, кв. 63 по плана на гр. С., м. "Манастирски ливади", с площ от 605 кв. м. между съделителите и при части: 1/4 ид. ч. за Д. К. С.; 1/4 ид. ч. общо за Б. Б. П. и К. Б. П.; * ид. ч. за С. В. Д. и * ид. ч. за Г. Х. Д. В двете касационни жалби изложението на касационните основания е идентично. Поддържа се, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано- отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Ответникът по касационните жалби- Д. К. С. изразява становище, решението като правилно да се остави в сила. Останалите ответници не изразяват становище. По подадените касационни жалби Върховният касационен съд, III г. о. намира следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и отговарят на изискванията по чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.), поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество те са неоснователни. С обжалваното решение Софийски градски съд е допуснал до съдебна делба следният недвижим имот: на дворно място, представляващо УПИ ХIV-1120, кв. 63 по плана на гр. С., м. "Манастирски ливади", с площ от 605 кв. м. Производството е делбено, в първа фаза-по допускането. Д. К. С. е предявил срещу Б. Б. П., К. Б. П., С. В. Д. и Л. В. Д. / почина в хода на производството и заместена от законния й правоприемник- Г. Д. / иск за делба на дворно място, съставляващо УПИ ХIV-1120, кв. 63 по плана на гр. С., м. "Манастирски ливади", с площ от 605 кв. м. Правата си в съсобствеността Д. С. е основал на извършена в негова полза прехвърлителна сделка по Н. А. № 75/1999 г., по която са прехвърлени права и на ответниците Д, а правата на останалите ответници са по дарение, извършено с Н. А. № 29/2000 г. Жалбоподателите са подържали, че не е налице съсобственост с ответниците по касационната жалба върху делбения имот, тъй като прехвърлителната сделка по представения нотариален акт от 1997 г., по която праводателят им В. Д. е прехвърлил * ид. ч. от имота на И. Н. Г. е недействителна, поради което и последваща сделка по нот. акт от 1999 г., от която останалите съделители черпят права не е породила правни последици. Подържали са, че сключеният между В договор за покупко-продажба на * ид. ч. от делбения имот е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и че е нарушена разпоредбата на чл. 23 СК (отм.). За да допусне делбата на недвижимия имот между съделителите въззивният съд е приел, че праводателя на жалбоподателите В. Д. през 1980 г. е придобил на лично основание, макар и по време на брака му с Г. Д. недвижимия имот, тъй като прехвърлянето е безвъзмездно /чрез дарение/. На 19.11.1997 г. той е прехвърлил на И. Г. * ид. ч. от имота и му е учредил право да построи четириетажна жилищна сграда в съсобствения имот. Сделката е материализирана в нот. акт № 47/1997 г. С последваща сделка по нот. акт № 90/1999 г. Иван Г. е прехвърлил придобитата от него * ид. ч. от имота на Д. С. и на Б. П. по време на брака му с К. П. На 28.07.2000 г. Виктор Д. е надарил дъщерите си С. Д. и Л. Д. със своята * ид. ч. от имота. Димитров е починал през 2002 г. и е оставил за наследници дъщерите си и съпругата Г. В хода на производството е починала Л. Д., която е оставила за свой наследник майка си Г. Изложил е съображения, че продажбата по Н. А. № 47/97 г. има прехвърлително действие и И. Г., приобретател по сделката е станал собственик на прехвърлената му * ид. ч. от дворното място, затова и последваща сделка, с която е прехвърлил на Д. С. и Б. П. придобитата * ид. ч. легитимира последните като собственици на по * ид. ч. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно. Правилен е изводът на въззивния съд, че между страните по делото е налице съсобственост подлежаща на делба. Сключената между В сделка по нот. акт № 47/1997 г. е действителна и е породила правни последици. Поддържаното от жалбоподателите и пред настоящата инстанция оплакване, че сделката е нищожна, тъй като В. Д. е бил недееспособен към момента на сключването й, поради което тя не е породила правно действие е неоснователно. Възражението, за недействителност на договора за покупко-продажба от 1997 г., с който В. Д. е продал на И. Г. * ид. ч. от делбения имот е обосновано с факта, че състоянието на прехвърлителя към момента на сключването му било такова, че той не е могъл да разбира и ръководи действията си, т. е. не могъл да се грижи за своите права и интереси. С оглед наведените факти относно дееспособността на прехвърлителя въззивният съд е приел, че те не обосноват фактическия състав за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а на унищожаемост по чл. 31 ЗЗД. Сделката не може да се квалифицира като нищожна, поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото при тази хипотеза законът има предвид съзнателна липса на воля, а в случая сделката е сключена от дееспособно лице, което към момента на сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Ето защо доводите за нищожност на същата на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД са неоснователни. Въведените твърдения относно дееспособността на В. Д. обосноват фактическия състав на чл. 31 ЗЗД. Искът и възражението за унищожаване на договор не може да бъде съединен с иска за делба, защото се касае не до установяване на един факт, а до упражняване на едно потестативно право. Както е посочено в разясненията в т. 3 от Постановление № 7/73 ПВС в първата фаза на делбата по реда на чл. 281 ГПК (отм.) не могат да се съединяват с делбения иск и конститутивни искове, с които се създава нова по характер съсобственост, различна от законните дялове към този момент. Законосъобразно въззивната инстанция е приела според фактическите твърдения на жалбоподателите, свързани с недееспособност на праводателя В. Д. към момента на сключване сделката, че те не обосновават извод за нищожност. Жалбоподателите поддържат, че в нарушение на закона - чл. 23 СК от 1985 г. въззивният съд приел, че продажбата по Н. А. № 47/1997 г. е действителна. Поддържа се, че разпореждането е извършено със семейно жилище от съпруга собственик без съгласието на другия съпруг. Въззивният съд е приел, че сделката не е сключена в нарушение на нормата на чл. 23 СК (отм.), тъй като към момента на сключването й няма данни в дворното място, предмет на сделката и на делбата да е имало жилищна сграда. Изводът е правилен и основан на събраните по делото доказателства. По делото не е установено в процесното място да е имало сграда, респ. жилище, за което се твърди че е семейно. Според договора за дарение, с който В. Д. се е легитимирал като собственик при сключване на договора за покупко-продажба в мястото е имало единствено тухлена барака. Други данни по делото за наличие на жилищна сграда в имота няма. Според твърденията на жалбоподателката Г. Д. по време на брака й с В. Д. построили в процесния имот къща, която Д. разрушил през м. октомври 1997 г., а атакувана сделка е сключена на 19.11.1997 г. Семейният кодекс от 1985 г. с чл. 23 е въвел едно ограничение на собствеността, като за валидността на сделката се изисква съгласието и на съпруга несобственик. Сделката на разпореждане със семейното жилище извършено от съпруга собственик без съгласие на другия съпруг е нищожна, и тази нищожност не поражда правни последици. Това ограничение за разпореждане се отнася само до семейното жилище, лична собственост на единия съпруг. В случая по делото не е установено, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба през 1997 г. в дворното място, предмет на договора е имало сграда, която е била семейното жилище на прехвърлителя и съпругата му. Решението на въззивния съд с което е прието, че разпоредителната сделка по отношение дворното място е действителна, е постановено при точно приложение на материалния закон- чл. 23 СК (отм.). По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че решението на въззивния съд е правилно. Постановено при точно приложение на материалния закон, същото е обосновано, поради което не са налице основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и то ще следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на III г. о.