Решение № 9408 от 10.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3279/2018 г.

Решение № 9408 от 10.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3279/2018 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на консулско длъжностно лице, завеждащ консулска служба на Посолството на Р. Б. в Бейрут, Ливан, срещу решение № 412 от 19.01.2018 г. постановено по адм. дело № 10900 по описа за 2017 г. на Административен съд - С. - град (АССГ), с което е отменен негов отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване с изх. № BEY 1701058 от 22.08.2017 г. и преписката е върната за ново произнасяне по депозираното на 09.05.2017 г. заявление от Б. Д., гражданин на Ливан и по частна жалба на Б. Д., гражданин на Ливан, срещу определение № 1011 от 14.02.2018 г. постановено по адм. дело № 10900 по описа за 2017 г. на АССГ, с което е допълнено решение № 412 от 19.01.2018 г. постановено по същото дело, в частта за разноските. Касационният жалбоподател - Консулско длъжностно лице, завеждащ консулска служба на Посолството на Р. Б. в Бейрут, Ливан и ответник по частната жалба, чрез процесуалния си представител, излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че в отказа подробно са изложени основанията поради които е постановен. В проведената съгласувателна процедура дирекция "Миграция", гр. П. е дала отрицателно становище. Б. Д. има две предходни заявления за получаване на българска виза вид "С", по които са постановени откази. Сочи, че по делото липсват доказателства съпругата на Б. Д. да е трудово ангажирана и да е в състояние да му осигури финансова издръжка. Развива съображения, че бракът с българска гражданка е сключен с цел заобикаляне на установения визов режим и от него не са произлезли никакви реални правни и фактически последици. Счита за неоснователно позоваването на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Прави искане решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да се отхвърли жалбата против отказа за издаване на виза. Не изразява становище по частната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба и частен жалбоподател - Б. Д., гражданин на Ливан, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Сочи, че с обжалваното от него определение неправилно е отказано присъждането на съдебно-деловодни разноски, представляващи заплатен адвокатски хонорар. На л. 46 от адм. дело № 10900/2017 г. по описа на АССГ се намира представен от него списък с исканите разноски, а на л. 47 от делото се съдържа договор за правна помощ, в който е отразено заплащането на адвокатски хонорар в брой, т. е. договорът служи вместо разписка. Прави искане определението да бъде отменено и да му бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение. Претендира присъждане на разноски в касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и на частната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отменил по жалба на Б. Д., гражданин на Ливан, отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") изх. № BEY 1701058 от 22.08.2017 г. постановен от завеждащ консулска служба в Посолството на Р. Б. в Бейрут, Ливан и е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне по заявление 1701058 на Б. Д., при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. За да постанови този резултат съдът е приел от фактическа страна, че със заявление изх. № BEY 1701058 от 09.05.2017 г. Б. Д., гражданин на Ливан е подал до Посолството на Р. Б. в Бейрут, Ливан, искане за издаване на виза вид "D". В заявлението като причина за посещението в страната е посочено посещение на роднини и приятели. Към заявлението са приложени свидетелство за съдимост на Б. Д. - неосъждан, копие от самолетна резервация, удостоверение за сключен граждански брак между Б. Д. и българската гражданка В. И. И., нотариално заверена декларация от съпругата, че е в състояние да осигури осигури на Б. Д. жилище за продължително пребиваване, копие от личната карта и международния паспорт на съпругата, копие от международния паспорт на жалбоподателя, извлечения от банкови сметки и медицинска застраховка на Б. Д., удостоверение от работодателя на Б. Д., че същият работи при него и получава заплата от 1000 щатски долара месечно. В хода на съдебното производство е представено писмо рег. № 5364р-22173 от 13.12.2017 г. на началник отдел "ЗМБГ" до началник сектор "ПНД", в което е формирано отрицателно становище по молбата за виза на Б. Д.. Посочено е, че преди да сключат граждански брак Д. и съпругата му не са се познавали, а след това комуникирали само по интернет, както и че са налице два предходни отказа за издаване на виза вид "С". Към писмото е приложено писмо УРИ 316р-22445 от 18.07.2017 г. на директора на Областна дирекция (ОД) на Министерство на вътрешните работи (МВР) - П., в което е отразено, че чуждият гражданин и съпругата му са се запознали през 2015 г. по интернет. Поддържат връзка чрез социалните мрежи и през м. февруари 2017 г. българската гражданска е заминала за Ливан, където е сключила граждански брак с Б. Д.. Чуждият гражданин е с трудова заетост в сферата на строителството. Двамата имат намерение да се установят и живеят в България и по време на престоя ще живеят в имот в гр. П., собственост на съпругата. На 22.08.2017 г. органът е постановил отказ за издаване на виза вид "D", с правно основание чл. 10, ал. 1, т. 17, във вр. с чл. 24, ал. 2 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ) и фактическо такова, че от представените документи може да се направи извод, че лицето не разполага с достатъчно средства за издръжка по време на престоя и е налице опит за заобикаляне на визовия режим. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, но при допуснати нарушения на изискванията за форма, съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Приел е, че посоченото в акта основание за отказ - чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ не е обосновано и не води до яснота относно волята на административния орган. В съдържанието на формуляра не са посочени конкретните фактически основания, послужили на органа за приложението на посочената в акта правна норма. Посочил е, че становище с рег. № 5364р-22173 от 13.12.2017 г. на началник отдел "ЗМБГ" е издадено значително време след издаване на оспорвания отказ и не е част от административната преписка. Относно фиктивността на брака органът не е представил доказателства, нито е изложил мотиви в оспорвания акт. Наред с това АССГ е приел, че са нарушени разпоредбите на Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим касаещи съгласувателната процедура. Достигнал е до извод, че е налице неизяснена фактическа обстановка, както и че отказът е издаден в противоречие с чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ. Решението е правилно. Видно от доказателствата по делото, Б. Д., гражданин на Ливан, е заявител за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Р. Б. тип "D", като в жалбата си твърди, че административният орган не се е съобразил със семейното му положение, а именно сключеният от него граждански брак на 11.02.2017 г. с българската гражданка В. И. И.. Разпоредбата на чл. 8, § първи от ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. В жалбата се сочи именно нарушение на правото на семеен живот, поради което и съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, първоинстанционният съд правилно е приел, че тя е допустима. В случая, като правно основание за издаване на оспорвания отказ за издаване виза органът е посочил чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, се отказва издаване на виза на чужденец, когато последният не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. В обжалвания административен акт, като фактическо основание за постановения отказ е посочено, че "От представените документи и декларираните от апликанта данни може да се направи извод, че лицето не разполага с достатъчно средства за издръжка по време на престоя. Опит за заобикаляне на визовия режим". В същото време от Б. Д. е представена нотариално заверена декларация от съпругата му, в която тя е декларирала, че е в състояние да му осигури жилище за продължително пребиваване, както и финансова издръжка. Представени са извлечения от банкови сметки, медицинска застраховка и удостоверение от работодателя на апликанта, че Б. Д. работи при него и получава заплата от 1000 щатски долара месечно. Посочените доказателства не са оспорени от органа в хода на първоинстанционното производство и опровергават посоченото в акта основание за отказ, а именно, че апликантът не разполага с достатъчно средства за издръжка по време на престоя си, съответно - че не е доказал целта и условията на заявеното пребиваване "посещение на семейство или приятели". В акта липсва позоваване на други документи от административната преписка, предхождащи издаването му, като не са посочени и други мотиви относно постановения отказ, включително такива, досежно сключения от Б. Д. брак с българската гражданка И. Становище № 3364р-22173 от 13.12.2017 г. на началник отдел "ЗМБГ" в дирекция "Миграция", на което се позовава касационният жалбоподател, е издадено след оспорения отказ, поради което изложените в него съображения не могат да се приемат за мотиви за издаването на акта. Предвид това съображенията в касационната жалба относно фиктивността на брака на Б. Д. са ирелевантни за преценка законосъобразността на отказа. В същото време, към становището от 13.12.2017 г. е приложено писмо УРИ 316р-22445 от 18.07.2017 г. на директора на ОД на МВР - П., издадено преди постановяването на отказа, в което е заявено, че мнението на група "Миграция" - П. е, че на Б. Д. може да бъде издадена виза тип "D". В тежест на административния орган е да установи предпоставките за допустимост на намесата на държавните власти по смисъла на чл. 8, § 2 от ЕКПЧ в правото на личния и семеен живот на лицето, което в случая не е доказано, тъй като не са установени и посочените в оспорения акт основания за отказ по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Като е отменил обжалвания административен акт и е върнал административната преписка на органа за ново произнасяне, съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. По отношение на частната жалба, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, същата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С определение № 1011 от 14.02.2018 г. постановено по адм. дело № 10900 по описа за 2017 г. на АССГ, съдът е допълнил решение № 412 от 19.01.2018 г. постановено по посоченото адм. дело в частта за разноските, като е осъдил Министерството на външните работи да заплати на Б. Д. сумата от 10, 00 лв. разноски за държавна такса. За да постанови определението си, съдът е посочил, че е бил сезиран с искане от жалбоподателя за допълване на решението с направени по делото разноски, от които 10, 00 лв. - държавна такса и 700, 00 лв. - адвокатски хонорар. По отношение на искането за присъждане на адвокатски хонорар, съдът е посочил, че е представено пълномощно за адв. Каменарска, но в него няма договорено възнаграждение. Не са представени и доказателства за заплатен адвокатски хонорар, поради което такъв не следва да се присъжда. Определението е правилно. Видно от съдържащото се на стр. 35 и 36 от първоинстанционното дело пълномощно Б. Д. е упълномощил адв. Каменарска да го представлява и защитава по заведни дела в съда, до окончателното им завършване във всички съдебни инстанции. В представения на стр. 47 и 48 от делото договор за правна защита и съдействие не е посочен предмет на договорните правоотношения. Поради това от него не може да се направи извод, че платената при подписването на договора сума от 550, 00 лв. (съгласно т. 4.1 от него) представлява направени от Б. Д. разноски именно по адм. дело № 10900/2017 г. по описа на АССГ. Наред с горното, за останалата посочена в договора сума от 150, 00 лв. липсват доказателства за реалното й заплащане. Ето защо правилно с определението АССГ е осъдил Министерство на външните работи да заплати на Б. Д., гражданин на Ливан единствено направените разноски за заплатена държавна такса. При този изход на спора и заявеното от ответника искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в касационното производство се явява основателно. Искането е своевременно направено и доказано по размер. По делото е представен, неоспорен от касационния жалбоподател, договор за правна защита и съдействие, сключен между Б. Д. и адв. Каменарска, с предмет "депозиране на отговор по касационна жалба по административно дело № 10900/2017 г. на АС-С.". Съгласно т. 4.1 от договора, клиентът заплаща уговорено възнаграждение в брой при подписване на договора, като същият служи вместо разписка - 550, 00 лв., както и 150, 00 лв. в брой в срок от една седмица - 07.09.2017 г. Върху договора е отразено изричното волеизявление на адв. Каменарска, че на 07.09.2017 г. е изплатена сумата в размер на 150, 00 лв. и така цялото задължение по договора е погасено изцяло и в брой. Поради това и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на ответника сумата от 700, 00 лв., представляваща направени разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во и чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение