Решение № 3525 от 13.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6054/2013 г.
ВАСV отделение13.03.2014 г.докладчик т Анна Димитрова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1846/19.03.2013 г. по адм. дело № 10904/2012 г. на Административен съд София-град. ОСЪЖДА Никола Христов Бойнуков, жив. в гр. Свиленград, ул. "Черно море" № 8, да заплати 150 / сто и петдесет/ лева юрисконсултско възнаграждение на Главна дирекция "Гранична полиция" при Министерството на вътрешните работи Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 3525 от 13.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6054/2013 г., V о., докладчик председателят Анна Димитрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Никола Христов Бойнуков, срещу решение № 1846/19.03.2013 г. по адм. дело № 10904/2012 г. на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 4153/23.10.2012 г., издадена от директора на Главна дирекция "Гранична полиция" при Министерството на вътрешните работи /ГДГП/. Касаторът поддържа в касационната жалба, в писмена защита и в съдебно заседание чрез процесуален представител, че обжалваното решение е неправилно, като навежда доводи за необоснованост и материалноправна незаконосъобразност. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът по касационна жалба - директора на Главна дирекция "Гранична полиция" при МВР, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването по жалба на Бойнуков срещу заповед № 4153/23.10.2012 г., издадена от директора на ГДГП с която на основание чл. 28, ал. 3, вр. чл. 246, т. 2, вр. чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д", вр. чл. 179, ал. 1, т. 2 от Закона за министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ прекратява служебното правоотношение на служителя поради обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения. С влязло в сила решение № 19/18.10.2001 г. по АНПрД № 10/2001 г. по описа на РС - Свиленград Бойнуков е признат за виновен за извършено умишлено престъпление от общ характер и е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 343б и чл. 78а от НК, поради което не отговаря на изискванията на чл. 179, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за заемане на държавна служба в системата на МВР. Съдът е приел, че обжалваната заповед е постановена от компетентен орган и при спазване на законоустановените правила в производството по нейното издаване, при правилно приложение на материалноправните разпоредби. Решението е правилно. Неоснователни са доводите на касатора, че е било налице реабилитация по право на основание чл. 86 от НК и в този смисъл съдът не е приложил правилно материалния закон. Предпоставките на чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР за прекратяване на служебното правоотношение са осъществени. Съгласно разпоредбата, служебното правоотношение на държавния служител се прекратява при наличие на обстоятелства по чл. 179, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, едно от които е държавният служител да е освободен от наказателна отговорност за извършено умишлено престъпление от общ характер с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. От анализа на чл. 245 от ЗМВР следва да се направи извод, че към служителите на МВР се поставя изискването във всеки един момент от изпълнението на службата да отговарят на поставеното с чл. 179, ал. 1, т 2 от ЗМВР изискване. Това е и причината, поради която в първата хипотеза на същия текст, изрично е посочено, че служител на МВР може да бъде лице, което не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията и поради която няма предвиден законов срок и при освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а от НК, след изтичането на който, последиците от съдебното решение се заличават с оглед изискванията за заемане на държавна служба по ЗМВР. Неоснователни са доводите на касатора относно задължителното му участие в административното производство. При тези данни и с оглед обстоятелството, че наказанието не е наложено за нарушение на служебната дисциплина, правилно е преценено, че изискванията на чл. 245, ал. 1, т. 7, б. "д" от ЗМВР са изпълнени и служебното правоотношение на жалбоподателя следва да бъде прекратено. Нормата е императивна, поради което при установяване на предпоставките, органът по назначаването е длъжен да издаде заповед с посоченото в закона съдържание. Това налага извода, че правото на органа да прекрати служебното правоотношение на това основание е упражнено в съответствие нормативно установените изисквания. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и по тези съображения отхвърля жалбата против административния акт, съдът постановява решение, което кореспондира със закона. Неоснователни са твърденията на касатора, че заповедта е постановена в нарушение на закона с оглед обстоятелството, че към момента на постъпването му на служба в системата на МВР разпоредба, аналогична на чл. 179 от ЗМВР не е съществувала. Разпоредбата създава единни критерии за заемане на държавна служба в МВР към всички служители във ведомството, независимо от времето на назначаването им. Следователно наличието на основания за несъвместимост със заемането на служба в МВР се преценява, както при назначаване на служителя, така и във всеки момент от преминаването на службата. В допълнение на горното направеното позоваване на чл. 82 от ЗАНН се явява неотносимо, доколкото последната норма урежда давността за изпълнение на наказанието, но не и институт на заличаване на последиците му.. По делото са представено решение № Ж-328/18.11.2013 г. на Комисията за защита на личните данни, без отбелязване за влизане в сила, с което се санкционира РС - Свиленград за съхранение на информация след законоустановения срок, с което се навеждат доводи, че за издаването на обжалваната заповед е ползвана неправомерно информация в нарушение на ЗЗЛД. Предвид факта, че решението на РС - Свиленград, послужило за издаване на оспорваната заповед, е влязло в сила преди издаване на обжалваната заповед, а решението на КЗЛД е последващо обжалваната заповед и няма данни да е влязло в сила, настоящата инстанция преценява, че приложеното решение на КЗЛД не представлява доказателство за установяване на касационни основания и е неотносимо към преценката на законосъобразността на оспорената пред първата инстанция заповед. С оглед изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. На Главна дирекция "Гранична полиция" при Министерството на вътрешните работи следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер 150 /сто и петдесет/ лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 от АПК и чл. 143, ал. 3 от АПК, платими от касатора. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение