Решение № 7721 от 11.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1161/2009 г.

Решение № 7721 от 11.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1161/2009 г., VII о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на община Пловдив, представлявана от кмета на общината, чрез процесуалния му представител - юрк. Гунчева, срещу решение № 1350 от 18.12.2008 г., постановено по адм. дело № 1033/2008 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че при формиране на правните си изводи първоинстанционният съд не е взел предвид обстоятелството, че осигуряването на достъпна архитектурна среда представлява продължителен процес, за пълното осъществяване на който са необходими значителни финансови средства и технологично време. Сочи, че задълженията на общината, произтичащи от Закона за интеграция на хората с увреждания, са предоставени на оперативната самостоятелност на съответния административен орган. Според касатора по делото не е доказано, че ищцата е искала да посети съответните администрации, за чиито сгради е установено, че не са адаптирани за хора с увреждания, респективно - да е искала административни услуги от тях. Като порок на съдебния акт се изтъква обстоятелството, че в мотивите му не е обсъдено доколко невъзможността за придвижване е резултат от обективното здравословно състояние на ищцата. Твърди се, че не е налице причинно-следствена връзка между твърдяното незаконно бездействие на община Пловдив и вредите, чието обезщетяване се търси, като се акцентира на обстоятелството, че по делото не е установено каква част от негативните преживявания се дължат на липсата на достъпна среда. По развитите в касационната жалба доводи се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново такова по съществото на спора, с което процесният иск да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Ответникът - Цветана Василева Димитрова от гр. Пловдив чрез пълномощника й по делото - адв. Стефанова, оспорва касационната жалба. Моли за оставянето й без уважение по съображенията, изложени в депозиран писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Застъпва становището, че решението на съда е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в настоящия състав, констатира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима. За да се произнесе по съществото й, съдът съобрази следното от фактическа и прана страна: Във връзка с повдигнат спор за подсъдност между Пловдивския районен съд и Административен съд - Пловдив, с определение № 153/17.05.2008 г. по дело № 83/2008 г. - А, смесен петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд е постановил в производство по чл. 135, ал. 4 от АПК, че компетентен да разгледа исковата молба на Цветана Василева Димитрова против община Пловдив на основание Закона за защита от дискриминация е Административен съд - Пловдив и е изпратил делото на същия за произнасяне по исковата молба на Димитрова. Съдът в мотивите на определението е приел, че исковете по реда на чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., когато вредите са били причинени на граждани от незаконни актове, действия и бездействия на държавни органи и длъжностни лица, какъвто е обсъжданият, се разглеждат по реда на АПК. Независимо от застъпеното различно становище от настоящия съдебен състав по адм. дело № 14069/2008 г. и адм. дело № 12827/2008 г. на ВАС, относно процесуалния ред, по който следва да се разглеждат споровете по ЗЗДискр. в случаите, когато не е налице решение на КЗД, с което да е установен акт на дискриминация, включително от органите по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, спрямо жалбоподателя, в резултат на който да е претърпял имуществени и/или неимуществени вреди, чиято репарация претендира, въпросът за подсъдността на правния спор е решен с влязъл в сила съдебен акт (по аргумент от чл. 135, ал. 7 от АПК) и не подлежи на обсъждане в настоящото производство. С обжалваното решение Административен съд - Пловдив, по обективно съединените искове, предявени от Цветана Василева Димитрова на основание чл. 71, ал. 1, във връзка с чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията (ЗЗДискр.), е осъдил община Пловдив да заплати на жалбоподателката сумата в размер на 2000 лв., представляваща обезщетение за периода от 31.12.2006 г. до 28.01.2008 г. за причинени неимуществени вреди от изградената и поддържана архитектурна среда, която затруднява придвижването на Димитрова и достъпа й до публични места, ведно със законната лихва върху сумата от 2000 лева, считано от датата на влизане в сила на решението по административното дело до датата на окончателното й изплащане. Със същото решение община Пловдив е осъдена да преустанови дискриминационното третиране на Цветана Димитрова, изразяващо се в изграждане и поддържане на недостъпна за нея архитектурна среда, както и да се въздържа за в бъдеще от изграждане и поддържане на недостъпна за хора с увреждания архитектурна среда. За да уважи искът с правно основание чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., предявен по реда на чл. 203 от АПК, първостепенният съд е счел за доказано бездействието на община Пловдив, изразяващо се в неизпълнение на задължението, изведено от чл. 32 от Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ), във вр. с § 6 от ПЗР на ЗИХУ да осигури на ищцата в срока до 31.12.2006 г. свободен достъп до обществените сгради и съоръжения - общинска собственост и да извърши действия за преодоляване на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Приел е, че това противоправно поведение е проява на непряка дискриминация под формата на "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., тъй като е основано на признака "увреждане" и има за резултат накърняване достойнството на хората с увреждания, в т. ч. и на ищцата Димитрова, за която не се спори, че е с пожизнено определена 98 % загубена работоспособност и с потребност от чужда помощ. При тези данни съдът е преценил, че претенцията за обезщететяване на причинените на засегнатото лице неимуществени вреди от установеното нарушение по чл. 5 от ЗЗДискр. е основателна, като е определил размерът на обезщетението на принципа на справедливостта, при съобразяване с конкретните обективно съществуващи обстоятелства - степен на личностно засягане, начин на дискриминационно въздействие, настъпилият вредоносен резултат, възрастта на ищцата. Върховният административен съд, след извършена съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка на допустимостта на постановеното решение, намира, че същото е недопустимо в частта, с която административният съд е осъдил община Пловдив да прекрати дискриминационното третиране на ищцата, изразяващо се в изграждане и поддържане на недостъпна за нея архитектурна среда и да се въздържа занапред от изграждане и поддържане на недостъпна за хората с увреждания среда. Според чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр. в случаите по раздел I от същия закон всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата и/или органите, причинили вредите. В ал. 2 на разглеждания законов текст е предвидено, че когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на ЗОДОВ. Анализът на разпоредбата на цитирания чл. 74 и съпоставката му с нормите на чл. 47, т. 2, чл. 76, ал. 1, т. 1 и чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. води на извод, че сезирането на административните съдилища с искане да осъдят ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, е недопустимо в производството по присъждане на обезщетения на основание чл. 74, ал. 2 от специалния закон и съответно съдът не разполагат с правомощие да постанови осъдителен диспозитив по това искане, за разлика от производството по чл. 71 от ЗЗДискр, респ. от правомощията на КЗД в административното производство по ЗЗДискр. По аргумент от чл. 47, т. 2 и чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. касае се за прилагане на принудителна административна мярка, която е в компетентността на КЗД в рамките на провежданото от нея административно производство по глава четвърта, раздел I и на районните съдилища, пред които е предявен иск за защита от дискриминация - глава четвърта, раздел II. Това е така, защото редът по ЗОДОВ, респ. АПК, към който препраща чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. не предвижда специалните средства за защита, а именно - осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението отпреди него и да се въздържа от подобни нарушения в бъдеще. Ето защо, като се е произнесъл с обжалваното решението по същество по недопустимо отправено до него искане, а именно - по формулирания в исковата молба на Димитрова петитум по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр., Административен съд - Пловдив е постановил недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване в тази част. В останалата част решението на съда е правилно. По делото няма спор за факти, поради което фактическата обстановка, приета за установена от административния съд, се възприема изцяло от настоящия състав. Същата се подкрепя от събрания в хода на съдебното производство доказателствен материал. Предвид подробно изложените от първоинстанционния съд фактически обстоятелства по казуса, съдът намира, че същите не следва да се възпроизвеждат повторно и от касационната инстанция, още повече, че предмет на касационно оспорване са правните изводи на решаващия съд относно основателността и доказаността на претенцията на Димитрова за обезщетение на претърпените от нея в резултат на дискриминационно третиране неимуществени вреди. Установено е по несъмнен начин, че ищцата е лице с 98 % загубена трудоспособност с пожизнена потребност от чужда помощ, като единствената й възможност за придвижване е с помощта на инвалидна (механична) количка. Касаторът не оспорва и обстоятелството, че архитектурната среда на територията на общината (улици, градски транспорт, сгради за обществено ползване) в процесния период не е съобразена с изискванията на ЗИХУ и не е пригодена за хора с увреждания, поради което достъпът до нея е затруднен или невъзможен за лицата с двигателни затруднения. Анализът на релевантната нормативна уредба, съотнесена към фактите по делото, сочи, че в конкретния случай поведението на ответната в първоинстанционното производство страна - община Пловдив, безспорно осъществява състав на нарушение по чл. 5 от ЗЗДискр., поради което и в съответствие с чл. 205 от АПК общината правилно е осъдена да обезщети поставеното в по-неблагоприятно положение лице. Съгласно чл. 5 от ЗЗДискр. изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смята за дискриминация. Нормата на § 6 от ПЗР на ЗИХУ предписва в срок до 31 декември 2006 г. до обществените сгради и съоръжения - държавна и общинска собственост, да се осигури свободен достъп за хората с увреждания, като се преодолеят съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери. Според чл. 32 от ЗИХУ държавните органи и органите на местното самоуправление организират устройството и изграждането на урбанизирани територии за населението, включително за хората с увреждания, при условия и по ред, определени в Закона за устройство на територията. За да направи извода, че ищцата като човек с увреждания е жертва на неравно третиране в сравнение с останалите граждани без такива увреждания, поради затрудненията, които търпи в резултат на съществуващата архитектурна среда на територията на гр. Пловдив, решаващият съд е съобразил релевантните за спора обстоятелства, обсъдил е в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, включително показанията на разпитания свидетел и заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, като правилно е преценил доказателственото им значение. Налице е една от регламентираните в чл. 5 от ЗЗДискр. хипотези на дискриминация, изразяваща се в изграждане и поддържане на архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места. След отчитане уврежданията на ищцата, при съществуващите архитектурни бариери, се налага заключението за поставяне на същата в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите лица без увреждания. Възраженията на общината, че е предприела някакви начални мерки за изпълнение на вменените й по ЗИХУ задължения, позоваването на оперативна самостоятелност при изпълнението на тези задължения, както и твърденията, че адаптирането на средата е продължителен процес и изисква значителни финансови средства, не променят факта на съществуваща архитектурна среда на територията на гр. Пловдив, която препятства достъпа на лица с увреждания до публични места, не опровергават правните изводи за доказана форма на дискриминация и не изключват отговорността на община Пловдив по чл. 74 от ЗЗДискр. във връзка с чл. 5 от ЗЗДискр. и § 6 от ПЗР на ЗИХУ. Ответната община не се е съобразила с изричните крайни срокове по посочения специален закон (31.12.2006 г.), включително не е осъществила необходимите след това действия, независимо от изричната в този смисъл разпоредба на чл. 10 от ЗЗДискр. Следва да се отбележи, че задълженията на общините за осигуряване на достъпност на битовата и архитектурна среда и за съобразяването й със специфичните нужди на хората с уреждания възникват още по силата на Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (отменен), според § 2 от ПЗР на който разпоредбите за създаване на подходяща жизнена и архитектурна среда и за приспособяване и достъпност на транспортните съоръжения влизат в сила три години след обнародването на закона в "Държавен вестник", което означава, че тези изисквания следва да се прилагат от 31.12.1998 г. Неизпълнението на нормативно регламентирани конкретни задължения, водещо до непряка дискриминация по отношение на ищцата, от което последната търпи вреди, е основание за ангажиране отговорността на ответната община по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Като стига до извода, че Димитрова е поставена при условията на непряка дискриминация в резултат на бездействие на ответната община по отстраняване на архитектурните и транспортни пречки за свободен достъп на хора с увреждания до публични места, административният съд е приложил правилно материалния закон.. Данните по делото сочат на категоричния извод, че ищцата действително търпи твърдяните вреди. Редом с чисто битовите пречки, които следва да понася ежедневно, ищцата е обречена на социална изолация, което се потвърждава и от показанията на свидетелката Митева, неоспорени от касатора. Макар посочените вреди да нямат паричен еквивалент, с оглед установеното от фактическа и правна страна, следва да се приеме, че присъдената от решаващия съд сума в размер на 2000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Не се споделят оплакванията на касационния жалбоподател за опорочаване на решението, поради неизследване на въпроса дали ищцата е искала да посети съответните административни сгради, свободният достъп до които не е осигурен за хора с увреждания, както и доколко невъзможността за придвижване е резултат от обективното здравословно състояние на ищцата. Тези обстоятелства са неотносими към правния спор, нямат значение за правилното му решаване и не рефлектират върху постановения с решението правен резултат. Видно от формулировката на чл. 5, пр. последно от ЗЗДискр. в разглежданата хипотеза на дискриминационно третиране се касае за формално нарушение, за съставомерността на което е достатъчно да се установи изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, което в случая е безспорно доказано. Установено е също, че ищцата - жител на гр. Пловдив, е с такова увреждане, което не й позволява свободно придвижване в пространството, поради което същата се явява пострадало от противоправното бездействие на общината лице, в полза на което възниква правото да иска обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на дискриминационното третиране под формата на създаване и поддържане на недостъпна за хора с увреждания градска среда. Несъстоятелно е и оплакването на касатора за липса на причинно-следствена връзка между незаконното бездействие на общината и претендираните от Димитрова вреди. От данните по делото е видно, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между проявилите се факти и настъпилия вредоносен резултат. Недостъпността на архитектурната среда за хората с увреждания сама по себе си създава обидна, унизителна и застрашителна за тях среда. В конкретния случай е доказано по несъмнен начин, че затрудненият достъп до институциите и обществените сгради предизвиква чувство на дискомфорт и влияе изключително негативно на самочувствието и достойнството на засегнатото лице. Противно на доводите на касатора, при решаването на спора по същество и определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид съществуващите обективни обстоятелства, включително степен на личностно засягане, начин на дискриминационно въздействие, настъпилият вредоносен резултат, възрастта на ищцата. По изложените съображения, настоящата инстанция намира касационната жалба за неоснователна. Обжалваното решение, в частта, с която на основание чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. община Пловдив е съдена да заплати на Димитрова сумата в размер на 2000 лева, представляваща обезщетение за периода от 31.12.2006 г. до 28.01.2008 г. за причинени неимуществени вреди от изградената и поддържана архитектурна среда, която затруднява придвижването на Димитрова и достъпа й до публични места, както и законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на решението на административния съд до датата на окончателното й изплащане, е обосновано, постановено в съответствие са материалноправните разпоредби и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила в тази му част. Така мотивиран и на основание чл. 221 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,