Решение № 11928 от 7.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9711/2015 г.

Решение № 11928 от 7.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9711/2015 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на К. В. М., от гр. С., против решение № 2206/01.04.2015 г., постановено по адм. дело № 1413/2012 г. по описа на Административен съд - С.-град. В жалбата като конкретни отменителни основания се сочат, необоснованост на решението и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Изразява се общо несъгласие с решението на съда и се иска неговата отмяна, както и решаване на спора по същество с уважаване на исковата претенция или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Твърди се още, че неправилна е квалификацията дадена от съда по ЗОДОВ с която в нарушение на чл. 10, ал. 2 от същия закон е била задължена страната да внася такси и разноски за експертиза. Това по същество е препятствие за достъпа до правосъдие и касатора фактически е бил лишен от такова. Ответната страна, Столична дирекция на вътрешните работи - гр. С., редовно призована, не се представлява в съдебно заседание. От юриск. Ч. са постъпили писмени бележки с които оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на съдебното решение по съображения, подробно изложени в депозираните писмени бележки. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - трето отделение, след като прецени събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната цялост, намира касационната жалба за допустима като подадена в срок и от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С атакуваното решение е отхвърлен като неоснователен искът на К. В. М. против Столична дирекция на полицията - гр. С., с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 лв., изразяващи се в стрес, отрицателни преживявания, дисконфорт, негативни емоции в резултат на отменен незаконосъобразен акт - Заповед за задържане № 67/09.01.2012 г. на полицейски инспектор при № 6 - РПУ - СДВР. За да отхвърли предявения иск, съдът е приел, че по делото е установена първата материалноправна предпоставка за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: отменен незаконосъобразен акт. Прието е, че отговорността за вреди не следва автоматично само и единствено от този факт, а следва да се установят и останалите елементи от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ. С оглед на тези констатации и липсата на останалите от кумулативно изискуемите по закон предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, административният съд е отхвърлил исковата претенция на касатора с произтичащите от това правни последици. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд е извел верни правни изводи, които напълно се подкрепят от настоящата инстанция. Спорът е разгледан и решен при спазване на съдопроизводствените правила. При изяснена фактическа обстановка е направен обоснован и законосъобразен извод, че претенцията е неоснователна и недоказана. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Поради това и отговорността се характеризира като обективна, безвиновна, а възникването на правото на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни действия или бездействия или отменен незаконосъобразен административен акт, какъвто е конкретния казус. По силата на разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като ищецът е длъжен да проведе пълно и главно доказване на претенцията си както по основание, така и по размер. Основателността на иска по чл. 1 от ЗОДОВ предполага установяване кумулативното наличие на предварително определени от законодателя материалноправни предпоставки: незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт /действие/ бездействие. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред и предявеният на това основание иск следва да бъде отхвърлен. В това отношение практиката на административните съдилища е постоянна и последователна и безпротиворечива. Необходимо е да се отбележи, че отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца да установи кумулативно изискуемите се предпоставки за това. В исковото производство каквото е това по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на чл. 154 от ГПК приложим субсидиарно по силата на чл. 144 от АПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Предвид горното, настоящият състав на ВАС, трето отделение счита, че правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че в проведеното исково производство не са доказани останалите от кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 1 от ЗОДОВ, а именно - настъпила вреда и причинна връзка. Неоснователен е доводът на касатора, че с определянето на задължение за внасяне на държавна такса и разноски за експертиза фактически касаторът е бил лишен от възможност да докаже исковата си претенция и че е правил искане за освобождаване от внасянето им. По делото такова искане не е направено нито устно в съдебно заседание, нито писмена с молба така както се твърди в касационната жалба. Разпоредбата на чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ, регламентира забрана за предварително внасяне на разноски по искови молби по ЗОДОВ, но не и за предварително внасяне на държавни такси. Видно от приложеното платежно нареждане на л. 31 от делото кастора е внесъл необходимата такса, както за първоинстанционното така и за касационното производство. От друга страна видно от протокола от съдебно заседание на 30.06.2014 г., ищецът и процесуалния му представител са присъствали на заседанието и са поискали допускане на експертиза и свидетел при довеждане с оглед доказване на исковата претенция. Тези доказателствени искания са уважени от съда, който действително е указал на ищеца внасяне на депозит за вещо лице. С писмена защита от 4.11.2014 г. ищецът е поискал да се даде ход по същество в него отсъствие и да се реши делото. С резолюция върху молбата делото е пренасрочено за 9.02.2015 г., в което съдебно заседание ищецът и процесуалният представител, редовно уведомени, не са се явили. Липсват данни за причините за неявяване, не е доведен и допуснатият свидетел и делото е решено при наличните доказателства и при заличена експертиза. В тази връзка и при установеното по делото не би могло да се приеме, че указанията за плащане на разноски за експертиза са довели по съществото си до нарушаване правото на касатора за достъп до съд. Видно е, че страната по делото не е използвала в пълна степен правата си по ГПК и АПК за доказване на исковата си претенция. Дадените указания за предварително внасяне на разноските за експериза само по себе си не би могло да се приеме за такова съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да обоснове неправилност на решението само на това основание. Страната е разполагала с възможност да поиска изготвяне на експертизата, позовавайки се на разпоредбата на чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ, както и да осигури гласните доказателства, което не е сторила. С оглед на изложеното касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,