Решение № 5654 от 23.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6966/2012 г.

Решение № 5654 от 23.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6966/2012 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Михаил Мирчев Михайлов и Пламен Иванов Савчев, и двамата от гр. Перник, чрез процесуален представител, срещу решение № 1529 от 22.03.2012 г. по адм. дело № 5257/2011 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлено искането им да бъде осъден директорът на СДВР, да прекрати бездействието си и да заплати на жалбоподателите обезщетение, да признае на същите служебен и осигурителен стаж и да внесе за тях необходимите осигурителни вноски. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Касационните жалбоподатели твърдят, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Представено е искане за спиране на производството по делото и сезиране на Конституционния съд на Република България поради несъответствие на нормите на чл. 48, ал. 1 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията с нормите на Закона за държавния служител (ЗДСл) и Кодекса за социално осигуряване (КСО). Иска се отмяна на процесното решение и присъждане на разноски по делото. Ответникът - директорът на СДВР, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочено е, че липсват основания за спиране на производството по делото. Върховният административен съд, състав на Пето отделение (ВАС), за да се произнесе по касационната жалба, възприе установената от АССГ фактическа обстановка. Със заповед № 1340-2/20.06.1994 г. на началник служба "Полиция" при СДВР двамата жалбоподатели са били временно отстранени от длъжностите "старши полицай", тъй като е било образувано наказателно производство срещу тях за престъпление от общ характер. С разпореждане от 20.05.2009 г. на състав на СРС по НОХД № 5039/2009 г. производството е прекратено поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване. Със заповеди на директора на СДВР двамата са били възстановени на работа и са встъпили в длъжност през 2010 г. Пред АССГ жалбоподателите са поискали директорът на СДВР да прекрати бездействието си и а изпълни задължението си произтичащо от чл. 254, ал. 2 от ЗМВР, да им заплати обезщетение, да признае на същите "служебен и осигурителен стаж" и да внесе за тях необходимите осигурителни вноски на основание чл. 116, т. 5 от ЗДСл и чл. 9, ал. 3, т. 1 и ал. 4 от КСО. Първоинстанционният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, че заповедта от 1994 г. е призната за незаконна, и че посочените от жалбоподателите разпоредби на ЗДСл и КСО са неприложими и съответно не е налице бездействие на административния орган да изпълни задължение, произтичащо от закон, поради което е отхвърлил искането им. Върховният административен съд - Пето отделение, споделя изцяло фактическите и правните изводи на АССГ, залегнали в мотивите на съдебното решение. При служебната проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК на обжалваното решение, ВАС констатира, че същото е валидно и допустимо. Искането в подадената молба за спиране на производството по делото и сезирането на Конституционния съд на Република България поради несъответствие на нормите на ЗДСл и КСО с Конституцията е неоснователно. В посочените от жалбоподателите разпоредби изрично е регламентирано в кои случаи се зачита служебният/осигурителният стаж и поради тази причина настоящият състав смята, че липсват основания за спиране на производството, тъй като не са налице несъответствия с посочените норми. Защитата срещу неоснователните бездействия от страна на административен орган се уреждат в глава ХV, раздел II на АПК, в две хипотези. В хипотезата на чл. 256, административният орган следва да е сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да предприеме по силата на закон, но в продължение на 14 дни бездейства. Съставомерна в този случай е липсата на активно поведение (бездействие) на компетентен орган по надлежно отправено и законово обосновано искане за извършване на конкретни фактически действия. В случаите по чл. 257 от АПК административният орган не изпълнява свое задължение, произтичащо пряко от нормативен акт и бездействието му може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове. Така уреденият правен способ се идентифицира с осъдителен иск при предявяването, на който следва да е посочен надлежният ответник и да е конкретизиран видът на претендираните фактически действия. Общото изискване и в двете хипотези е наличието на правен интерес от търсената съдебна защита, третиран като изискване за нарушени или застрашени права, свободи и интереси на съответния субект. Разликата се състои в това, че при първата административният орган следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, което е процесуална предпоставка за предявяването му; а при втората - задължението произтича пряко от нормативен акт, който жалбоподателят е длъжен да цитира, като в негова тежест е и установяване на всички факти, от които произтича твърдяното задължение. В контекста на изложеното, при депозиране на жалбата си Михайлов и Славчев е следвало да посочат задълженият за действието орган, да установят наличието на правопораждащите претенцията юридически факти, както и да конкретизират нормативния текст, от който произтича твърдяното бездействие. Видно от съдържанието на жалбата искането е уточнено и са посочени разпоредбите на чл. 116, т. 5 от ЗДСл и чл. 9, ал. 3, т. 1 и ал. 4 от КСО. АССГ правилно е приел, че за да попаднат в една от тези хипотези за жалбоподателите трябва да е установено незаконно уволнение, недопускане или отстраняване от работа, което не е налице. От представените данни по делото е видно, че срещу Михайлов и Славчев е било образувано наказателно производство, което е прекратено поради изтичане на предвидената абсолютна давност за наказателно преследване, но няма акт, който да потвърждава незаконно отстраняване от длъжност. Неоснователно е твърдението на жалбоподателите, че АССГ е взел предвид само част от доказателствата като не е обсъдил законосъобразността на заповед № 1340-2/20.06.1994 г. на началника на служба "Полиция" при СДВР. За да постанови процесното решение АССГ правилно е установил предметът на спора, който не е по отношение на законосъобразността на заповедта за временно отстраняване, а по отношение на бездействието на административния орган за признаване на служебен и осигурителен стаж, както и за заплащане на необходимите осигурителни вноски. Изложените мотиви са в посока разрешаване на административния спор, за който АССГ е бил сезиран. Това налага извода, че в производството пред АССГ не са били нарушени процесуалните права на жалбоподателите. Съдът съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Решението е валидно и допустимо. Постановено е при правилно приложение на материалния закон, в съответствие със съдопроизводствените правила и е обосновано. С оглед изхода на спора на касаторите разноски не се дължат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, ВАС, състав на Пето отделение,