Решение № 3293 от 28.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5511/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АКП). Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите (НАП), чрез юрк. А. Ралева, против решение 2502/20.12.2023 г., постановено по адм. д. 130/2023 г. по описа на Административен съд Благоевград (АС Благоевград), поправено с решение 356/01.02.2024г., постановено по същото дело, с което Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на С. Д. М. сумата от 15 066 лв., представляваща обезщетение за времето през което не е заемал държавна служба поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1765,94 лв., представляваща присъдени разноски по делото. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение с доводи за неправилност, като счита че същото е постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество на спора, с което да се уважи исковата претенция само до размер на 6 393 лв., ведно със законната лихва върху сумата. Претендира разноски по представен списък. Ответната страна - С. Д. М., чрез адв. Д. Димитров, оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и писмена молба, като излага доводи за неоснователността й. Счита постановеното решение за валидно, допустимо и правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски по представен списък. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по следните съображения: Производството по адм. д. 130/2023 г. по описа на АС Благоевград е образувано по подаден иск от С. Д. М. за заплащане на обезщетение в размер на 12 660 лв. за времето през което не е заемал държавна служба, поради незаконно уволнение, за период от 6 (шест) месеца, считано от 01.11.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на иска до окончателното изплащане на сумата. С молба от 28.11.2023 г. на ищеца е поискано увеличение на исковата претенция на 15 066 лв., поради увеличение на възнагражденията на служителите на НАП с Постановление 182/04.10.2023 г. за одобряване на допълнителните разходи на бюджета на Министерството на финансите за 2023 г., обнародвано в ДВ, бр.85/10.10.2023 г., като считано от 01.08.2023 г. основното месечно възнаграждение на ищеца е увеличено с 380 лв. и възлиза на 2 511 лв. Към молбата ищецът е представил допълнително като писмени доказателства: заверено копие от трудова и от служебната книжка; Постановление 182/04.10.2023 г.; Решение от 26.10.2023 г. на Дирекция Бюро по труда за прекратяване на регистрацията на ищеца; фишове за заплати. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). С решение 596/07.03.2023 г. по адм. д. 981/2022 г. на АС Благоевград, потвърдено с решение 9320/05.10.2023 г. по адм. д. 6241/2023 г. на Върховния административен съд, Пето отделение, е отменена Заповед 3775/28.10.2022 г. на изпълнителния директор на НАП, с която е прекратено служебното правоотношение на ищеца, заемащ към датата на уволнението длъжността главен инспектор по приходите в Централно управление на НАП, Главна дирекция Фискален контрол, Дирекция Оперативни дейности София, Сектор ГКПП и мобилни групи София 1, с ранг ІІ младши. Съдът е установил, че на С. М. е изплатено обезщетението с правно основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл в общ размер на 4 262 лв. основната заплата на служителя към момента на уволнението е била 2 131 лв., съгласно Заповед І-440/13.10.2022 г. на изпълнителния директор на НАП, видно от представените по делото фишове. Съдът е приел за безспорно установено, че за периода от 28.10.2022 г. до 26.10.2023 г ищецът С. М. е бил безработен. С оглед на целта на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, а именно да се обезщетят вредите, които се търпят от конкретен служител в резултат на незаконосъобразното му уволнение, и които се изчисляват съобразно размера на основната заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно, съдът е приел, че следва да се присъди увеличения размер на претенцията - 15 066 лв., която е сбор от шест основни месечни заплати по 2 511 лв. За определянето на този размер на основната заплата съдът се е позовал на увеличението на размера към датата на признаване на уволнението за незаконно с Постановление 182 от 04.10.2023г. Възраженията на ответника за прихващане на изплатени обезщетения на основание чл. 106, ал. 2 и ал. 4 са приети за неоснователни, като изплатени на друго правно основание. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване както на главния, така и на акцесорния иск, поради което е присъдил обезщетение с правно снование чл. 104, ал. 1 ЗДСл на С. М. в размер на 15 066 лв. и законната лихва върху тази сума. Решението е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и подписано от разгледалия делото съдия. Решението е допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните предпоставки за упражняване на правото на иск. Решението е частично неправилно в обжалваната му част, с която е определен размера на обезщетението за времето през което ищецът не е заемал държавна служба, поради незаконно уволнение. Неправилно първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на органа за прихващане на изплатено обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. При отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, какъвто е и настоящия случай, законодателят е определил максималния размер на обезщетението в чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на шест месечни заплати, при което доколкото обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл обезщетява вреди, настъпили по повод прекратяване на служебното правоотношение, същите следва да бъдат приспаднати от дължимия максимален законово определен размер. И двете обезщетения са дължими в случаите на прекратяване на служебното правоотношение, като обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл е предвидено в конкретно посочените в закона хипотези при прекратяването. Неправилно съдът не е извършил прихващане на изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Искането за прихващане е надлежно заявено, а двете обезщетения по чл. 104, ал. 1 и по чл. 106 ал. 2 ЗДСл произтичат от едно и също фактическо основание, а именно прекратяването на служебното правоотношение и оставането на лицето без работа, при което обезщетяват едни и същи вреди. Следователно от размера на обезщетението, дължимо на ищеца С. М., следва да бъде приспаднат размера на изплатеното обезщетение по реда на чл. 106, ал. 2 ЗДСл, което безспорно е установено от доказателствата и е в общ размер на 4 262 лв. или две месечни заплати от по 2 131 лв. Неоснователни са доводите на касатора за прихващане на изплатено обезщетение на основание чл. 106, ал. 4 ЗДСл. Изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 4 ЗДСл има различен характер, както от обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл, така и от обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, тъй като не репарира вреди от незаконното уволнение, а касае неспазения срок за предизвестие. Предвид изложеното правилен е извода на съда, че не се дължи приспадане на обезщетението по чл. 106, ал. 4 ЗДСл от дължимото обезщетение. Неоснователни са доводите на касатора относно момента и размера на определяне на заплатата за претендираното обезщетение. Съгласно съдържанието на нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Моментът на признаване на уволнението за незаконно в конкретния случай е постановяването на решение 9320/05.10.2023 г. по адм. д. 6241/2023 г. на Върховния административен съд, Пето отделение, с което е потвърдени решение 596/07.03.2023 г. по адм. д. 981/2022 г. на АС Благоевград, с което е отменена Заповед 3775/28.10.2022 г. на изпълнителния директор на НАП за прекратяване на служебното правоотношение на С. М.. Следователно 05.10.2023 г. е моментът на признаване на уволнението за незаконно. Към дата 05.10.2023 г. е влязло в сила Постановление 182/04.10.2023 г. за одобряване на допълнителните разходи на бюджета на Министерството на финансите за 2023 г., не е обнародвано (ДВ, бр.85/10.10.2023 г.), но на същото е придадено обратно действие и се счита за влязло в сила от 01.08.2023 г. Следователно към момента на възстановяване на работа 19.10.2023 г. възнаграждението на ищеца е актуализирано, макар и в заповедта за възстановяване 810-12/17.10.2023 г. да е вписано неактуализираното възнаграждение. Това е видно от представения фиш за заплата за месец ноември 2023 г. с актуализирано възнаграждение на С. М., както за месец ноември 2023, така и за месец октомври 2023 г. след възстановяването му на работа. От това следва, че правилно е приел първоинстанционният съд, че при изчислението на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл следва да се вземе актуализираното възнаграждение от 2 511 лв. От изложеното следва, че предявеният иск с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл от С. М. е частично основателен до размер на 10 804 лв., сума получена след извършване на прихващане на изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на 4 262 лв. от пълния претендиран размер 15 066 лв. По изложените съображения оспореното съдебно решение като валидно и допустимо, но частично неправилно следва да се отмени в частта, в която Национална агенция за приходите е осъдена да заплати на С. М. обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл за времето, през което не е заемал държавна служба за сумата над 10 804 лв. до присъдения 15 066 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо него се постанови ново, с което да се отхвърли предявения иск в тази част. При този изход на спора искането на касатора НАП за присъждане на разноски по делото е основателно в общ размер на 520,53 лв., представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждения за две инстанции по 200 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. чл. 144 АПК, във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 23, т. 1, предл. второ от Наредба за заплащане на правната помощ и внесена държавна такса за касационно производство в размер на 120,53 лв. По изложените съображения, Върховният административен съд, Пето отделение,