Решение № 151 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5872/2007 г.

Решение № 151 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5872/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ГПК /нов/, във с чл. 218и ГПК /отм/. Производството по делото е образувано по повод подадената касационна жалба от Е. П. Г. срещу решение от 14.06.2007 г. по гр.д. № 147/2007 г. на Монтански окръжен съд, с което е уважен предявения срещу него иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Навежда и доводи за нарушение на съществени правила на съдопроизводството. Ответникът Е. К. П. в писмено становище оспорва жалбата и моли решението да се остави в сила. Ответницата В. М. К. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е основателна. С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 11.01.2007 г. по гр.д. № 1119/2005 г. на РС М., е признал за установено по отношение на страните по делото, че земеделска земя от 1,811дка, в м."Г", в землището на с. К. и представляващо бивш п.I-204 в кв.44 по плана от 1933 г., е бил собственост на К. П. К. към момента на внасянето му в ТКЗС. За да уважи предявения срещу жалбоподателя иск въззивният съд е приел за установено, че процесната земеделска земя е била собственост на К. П. към момента на внасянето и в ТКЗС към 1956 г., поради което правото да си възстановят собствеността върху нея принадлежи на неговите наследници- ищецът Е. Установено е по делото, че процесният земеделски имот е представлявал п.I-204 в кв. 44 по плана на с. К. от 1933 г., в разписния лист към който като негов собственик е записан П. К., починал 1948 г., с площ от 1900 кв. м. Установено е по делото, че праводател на ответника Е в производството, е К. П., починал 1971 г., чийто баща е П. К., на чието име е бил записан имот в разписния лист от 1933 г. и за когото е установено, че е владял този имот до смъртта си видно от гласните доказателства по делото през 1948 г. С решения от 2.09.1998 г. и 7.09.1998 г. на ПК М. е възстановена собственост на наследници на К. П., какъвто е ищецът Е, върху три ниви в м."Г", но с решение от 30.04.1996 г. им е отказано възстановяване на собственост върху нива от 1дка в същата местност. Установено е също така, че праводател на жалбоподателя и на ответницата В е П. Г., починал през 1985 г., за който са събрани доказателства че той и брат му Т. Г. са закупили 1942 г. нива в м."Г" от 2,4 дка. От заключението на вещото лице се установява, че този имот е идентичен с възстановения на жалбоподателя Е. П. с решение от 2.09.1998 г. на ПК М., като наследник на П. Г., земеделски имот-нива от 1828 кв.м, в м."Г", в която местност му е възстановено собственост и върху друга нива от 1988 кв. м. При така установените факти по делото и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правилна. От представените по делото писмени доказателства във връзка с производствата по възстановяване на земеделските земи пред поземлената комисия е видно, че както ищците, така и ответниците, са заявили за възстановяване земи в м."Г", които са принадлежали на техните наследодатели, и исканията им са удовлетворени. Доколкото по делото има данни, че по отношение на праводателят на ищецът Е има постановен и отказ да бъде възстановена земеделска земя в процесната местност, то по делото не е изяснено дали същият не е бил атакуван по административен ред при наличие на данни, че за невъзстановена собственост върху земеделски земи на наследниците на К. П. поземлената комисия е определила да бъде изплатено и парично обезщетение. При тези данни съдът е приел, че за тези земи има спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това по принцип е правилно, но зависи и от наличието на други предпоставки, които трябва да се съобразят по реда на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.). Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собственост спрямо един и същ имот към минал момент - образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. В случая съдът следва да направи преценка на доказателствата, сочещи, че правата на ищецът се засягат по-скоро от неправилната индивидуализация на възстановените земеделски земи в изготвените по-късно планове за земеразделяне. По скоро с изработения план се засяга материалното право на собственост върху възстановените имоти на ищеца, тъй като в този план неговия имот не е заснет. При тези данни съдът следва да прецени дали ищците имат интерес от търсената защита с иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Процесуалната допустимост на иска или легитимацията на страната, която го предявява - наличието на правен интерес - е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Иск, предявен от лице, което няма правен интерес е процесуално недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Ако е налице административен спор, то той подлежи на разглеждане по друг ред, не от гражданския съд. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о