Решение № 5715 от 16.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 283/2019 г.

Решение № 5715 от 16.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 283/2019 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 102 от 15.11.2018 г., постановено по адм. д. № 63/2018 г. Административен съд – Р. е отхвърлил оспорването на "Химик"-АД, ЕИК *********, гр. Р., източна промишлена зона, срещу акт за установяване на задължение по декларация № 7775-1 от 23.10.2017 г., издаден от орган по приходите в отдел "Местни данъци и такси" при Община Р., потвърден с решение № 05 от 02.03.2018 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси" при Община Р., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Община Р. разноски по делото в размер на 1 161, 70 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Химик"-АД-гр. Р., представлявано от изпълнителния директор Я. К.. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – Р. е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения акт за установяване на задължения. Претендира заплащане на разноски. Ответникът по касационната жалба началник отдел "Местни данъци и такси" при Община Р. оспорва подадената жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд – Р. е отхвърлил оспорването на "Химик"-АД, ЕИК *********, гр. Р., източна промишлена зона, срещу акт за установяване на задължение по декларация № 7775-1 от 23.10.2017 г., издаден от орган по приходите в отдел "Местни данъци и такси" при Община Р., потвърден с решение № 05 от 02.03.2018 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси" при Община Р., с който на дружеството са установени задължения за данъчен период 2012 година в размер на 3 542, 29 лв. данък недвижими имоти и лихви за забава в размер на 1 851, 55 лв. и такса битови отпадъци в размер на 3 542, 29 лв. и лихви за забава в размер на 3 660, 23 лв. Фактическата обстановка по спора – подадените декларации от задълженото лице, решенията на административния орган относно определяне на размера на задълженията, ангажираните по административната преписка писмени доказателства, показанията на разпитаните в хода на делото свидетели, както и заключението на вещото лице по допуснатата съдебна-техническа експертиза са описани подробно на стр. 1 – 4 от решението, л. 281 – 284 от делото. Прието е, че актът е издаден от компетентен орган, съдържа фактически и правни основания за издаването му, в производството не са допуснати съществени нарушения наадминистративно-производствените правила. Решаващите мотиви на съда относно материалната законосъобразност на акта са изложени на стр. 5 – 8 от решението, л. 285 – 289 от делото/. Систематизирани мотивите относно материалната законосъобразност на определените задължения за данък недвижими имоти се свеждат до следното: 1. Очертана е правната рамка, която определя задълженията за данък недвижими имоти – видовете имоти, задължените лица, размера на данъка – чл. 10, ал. 1, чл. 11 от ЗМДТ, чл. 19 и чл. 21 от същия закон. 2. Прието е, че описаният в оспорения акт недвижим имот попада в тази категория и за него се дължи местен данък за цялата територия и сгради, които са включени в територията му. Изложени са нарочни мотиви защо съдът приема, че задължението обхваща целия имот, независимо от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според което част от имота – около 13 200 кв. м. и разположените върху него сгради попадат извън границите на Общия устройствен правилник на гр. Р.. Прието е, че останалата преобладаваща част – около 16 300 кв. м. попадат в границите на Общия устройствен правилник, целият имот влиза в състава на "Източна промишлена зона" по плана на гр. Р., което е посочено в подадените декларации на задълженото лице, а наред с това земята и сградите имат единно предназначение за производствени и складови функции по чл. 8, т. 1 ЗУТ. 3. Посочено е, че обстоятелството, че целият процесен имот е урегулиран с ПУП едва през 2013 г. не променя изводите на съда, че имотът попада в строителните граници на гр. Р. за 2012 г., а това дали един имот е урегулиран с ПУП или не е от значение само в хипотеза на чл. 10, ал. 1, пр. 2 ЗМДТ. 4. С оглед на представените с административната преписка доказателства следва да бъде прието, че имотът попада в IV-та зона. 5. На отделен ред са изложени и мотиви защо съдът приема, че данъчната основа за облагане е правилно определена от административния орган /стр. 6 от решението/. Решаващите мотиви на административния съд относно материалната законосъобразност относно определените с акта задължения за такса битови отпадъци, са определени на стр. 7 и 8 от делото. 1. По сходен начин и тук решаващият съд е очертал правната рамка за определяне на задълженията за такса битови отпадъци – вида на имотите, задължените лица, размер на таксата и прочие. 2. Посочено е, че в случая на дружеството са определени единствено задължения за "почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. 3. Прието е, че в хода на делото административният орган е обосновал и доказал твърдението си, че за процесната година е извършвал посочената услуга. 4. На отделен ред /стр. 8 от решението/ съдът се е обосновал защо приема, че административният орган правилно е определил размера на задължението. 5. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателят за изтекла погасителна давност, като се е обосновал с това, че въпросните задължения се явяват публични такива, поради което давностният срок започва да тече от 01.01.2013 г. и изтича на 01.01.2018 г., а АУЗД е издаден на 23.10.2017 г. 6. Като неоснователно е квалифицирано и възражението за отменително основание по чл. 146, т. 5 АПК – несъответствие с целта на закона. Направен е краен извод за законосъобразност на акта и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд Р. е правилно като постановено при правилно тълкуване и приложение на материалния и процесуалния закон. Основните оплаквания на касатора са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че неправилно административният съд е приел, че цялата територия на предприятието попада в строителните граници на гр. Р., без да съобрази заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза. Твърди се още, че в резултат на изложеното решаващият съд неправилно е определил и размера на данъка, като в тази насока пък не е съобразено заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза. На отделен ред се правят и оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост относно изводите на съда за дължимост на такса битови отпадъци. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: По делото няма спор за факти, относно това, че жалбоподателят е собственик на недвижим имот, включващ земя и сгради и съставляващи част от предприятието на "Химик"-АД-гр. Р.. Спорът се свежда до това какъв следва размера на дължимия местен данък по чл. 10 ЗМДТ, съответно дължи ли се такса битови отпадъци за процесната 2012 г. Основното възражение на касатора в тази насока е относно изводите на административния съд за дължимост на местен данък за цялата територия на имота /земя и сгради/ предвид констатацията на вещото лице, че част от земята и сградите на предприятието са извън строителните граници на гр. Р.. По така направеното възражение настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Въпросът относно дължимостта на данъка, в това число и неговият размер, е правен и на този въпрос отговор следва да даде съда. От друга страна, нормата на чл. 202 ГПК, приложима в настоящето производство по силата на препращащите разпоредби на чл. 144 АПК и § 2 ДР ДОПК, определя, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с останалите доказателства по делото. Даденият отговор на спорния въпрос относно дължимостта на данъка от страна на първоинстанционния съд се споделя от настоящата съдебна инстанция, тъй като е логически обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. За целите на данъчното облагане законодателят е приел, че релевантно е предназначението на недвижимия имот. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗУТ териториите в страната са седем категории: урбанизирани, земеделски, горски, защитени, нарушени за възстановяване, заети от води и водни обекти и територии на транспорта. В чл. 8 ЗУТ законодателят е регламентирал конкретното предназначение, което поземлените имоти в отделните територии могат да имат. Следователно всеки един поземлен имот в страната попада поне, с оглед на чл. 7, ал. 2 ЗУТ, в една от установените седем категории територии и има едно от предвидените в чл. 8 ЗУТ конкретно предназначение. В чл. 10, ал. 1 ЗМДТ законодателят е обособил две групи поземлени имоти, които имат релевантно за данъчното облагане предназначение. Първата група са поземлените имоти, които попадат в строителните граници на населените места и селищните образования. Населено място, съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ), е историческо и функционално обособена територия, определена с наличието на постоянно живеещо население, строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и инженерна инфраструктура. Селищно образование - ал. 2 на чл. 3 ЗАТУРБ, е територия извън строителните граници на населеното място, определена със строителни граници, устроена за осъществяване на специфични функции, която няма постоянно живеещо население. И населеното място, и селищното образование представляват урбанизирана територия, а съгласно чл. 106, т. 1 ЗУТ границите на териториите на населените места и селищните образования се определят с общия устройствен план. Съгласно § 5, т. 6 ЗУТ "територия на населеното място" е селищната територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. А съгласно чл. 8 и чл. 112, ал. 1 ЗУТ с подробен устройствен план се определя конкретното предназначение на всеки поземлен имот, като чл. 8, т. 1 ЗУТ изрично определя възможното конкретно предназначение за урбанизирани територии, т. е. за населено място и селищно образование. Втората група са поземлените имоти, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образования, но имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Член 8, т. 1 ЗУТ регламентира възможността отделни поземлени имоти извън урбанизираните територии, т. е. извън населените места и селищните образования, да имат посоченото в нормата предназначение. Следователно в хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ законодателят е приложил дадената в чл. 18, ал. 1 ЗАТУРБ /Закон за административно-териториалното устройство на Република България/ по-широка дефиниция на понятието "територия на населеното място", отколкото дефиницията, дадена в § 5, т. 6 ЗУТ. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗАТУРБ "територия на населеното място" е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището. Този законодателен подход е проява на властта, която местната власт има върху територията на общината, която с оглед на чл. 7, ал. 2, във вр. с чл. 18, ал. 1 ЗАТУРБ е съвкупността от територията на населените места, които са включени в общината. Този подход е проява и на посочения по-горе принцип на данъчно облагане - на облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище. По отношение на имотите за които няма устройствени планове разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУТ определя, че в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизането в сила на плановете се определя от фактическото им използване, освен ако използването противоречи на закон. В горния смисъл в съдебната практика са решения: № 222 от 09.01.2015 г. на ВАС, седмо отделение, постановено по адм. д. № 2908/2014 г. и № 15770 от 17.12.2018 г. на ВАС, седмо отделение, постановено по адм. д. № 12272/17 г. При така очертаната правна рамка и предвид цитираната съдебна практика административният съд правилно е приел, че целият недвижим имот на предприятието попада в хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ и подлежи на облагане, а не само частта, която е включена в строителните граници на населеното място. В тази връзка правилно решаващият съд не е ценил заключенията на съдебно-техническата и съдебно-икономическата експертизи, като е изложил надлежни мотиви защо приема, че административният орган правилно е определил размера на данъчното задължение. Направените оплаквания на касатора, свързани с неправилно приложение на материалния закон и необоснованост относно изводите на съда за дължимост на такса битови отпадъци не могат да бъдат споделени. Нормата на чл. 62 ЗМДТ разпорежда, че такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. В чл. 71 от закона са регламентираните случаите, при които не се заплащат отделните елементи на ТБО. От данните по делото е видно, че предвид подадена декларация от "Химик"-АД за освобождаване от такси поради неползване на имота, със Заповед на кмета на Община – Р. № 145 от 22.02.2012 г. дружеството дължи само заплащане на такса "почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии на населените места, предназначени за обществено ползване". При съобразяване на тежестта на доказване, от административния орган по делото са представени доказателства, че въпросната услуга се извършвана от Община – Р.. Наведените оплаквания на касатора касаят услугата сметосъбиране и сметоизвозване, за която с акта няма определени задължения на дружеството. Направените оплаквания в касационната жалба за неправилност на решението в осъдителната му част за разноските са неоснователни. Видно от данните по делото, процесуалният представител на ответника в писмената си защита / л. 274, гръб/ е поискал заплащане на юрисконсулско възнаграждение и разноски /депозит за вещо лице/. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ/ в приложимата към момента на постановяването на решението редакция/, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по местонахождението на общината, в чийто район е възникнало задължението, по същия ред. Нормата на чл. 161, ал. 1, изр. второ и трето ДОПК разпорежда, че на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата; на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. В случая размерът на юрисконсулското възнаграждение е определен при спазване на посочената разпоредба съобразно оспорения материален интерес – 16 056, 63 съобразно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Като е стигнал до правен извод за законосъобразност на оспорения АУЗД и е отхвърлил жалбата, Административен съд – Р. е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Община Р. юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 758, 77 лв., определено при условията на цитирания чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл. 9, ал. 3 от същата наредба. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,