Решение № 3985 от 20.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8214/2011 г.

Решение № 3985 от 20.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8214/2011 г., I о., докладчик съдията Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Мутип" ООД - гр. София чрез процесуалния си представител адв. Марина Едрева срещу решение от 04.04.2011 г., постановено по адм. дело № 12/2010 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III "б" състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ДРА № 214/30.03.2004 г., издаден от ръководител екип в ДП "Лозенец" при ТДД - гр. София, потвърден с решение № 2400/23.11.2004 г. на директора на РДД - гр. София за отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди на месеците януари, март, април и май 2001 г. по 16 бр. фактури, издадени от ЕТ "Вера - М. Атанасова" в размер общо на 9 554,01 лв., за месец март 2001 г. по 4 бр. фактури, издадени от ЕТ "Мила - Младен Георгиев" в размер на 3 200 лв., за месеците юли и август 2001 г. по 9 бр. фактури, издадени от ЕТ "Вами - Василка Митова" в размер на 5 264 лв. и за месеците ноември 2001 г., януари, март и май 2002 г. по 6 бр. фактури, издадени от "Стартрейд реклама" ЕООД в общ размер от 3 627 лв. Обжалва се решението и в частта за разноските. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументите на касатора се свеждат до: противоречие на решението с всички писмени доказателства, приети без оспорване по делото; съдебно-счетоводната експертиза е прието от съда без оспорване, както и е налице противоречие на решението с практиката на ВАС и на европейските съдилища по аналогични казуси. Според касатора съдът е постановил решението си в противоречие с чл. 64 и чл. 55 ЗДДС (отм.), както и в противоречие с официален документ, издадени от приходната администрация - ДРА № 145/8.07.2002 г. на доставчик, ПИНП № 09-01-03/0010/25.02.2004 г., ПИНП № 09-01-03/0010/6.02.2004 г., ПИНП № 09-01-03/0010/26.02.2004 г. също на доставчици. Сочи се практика на ВАС, която според касаторът е константна. Касаторът е изложил довод, че решението противоречи и на Директива 2006/112/ЕС и на Европейски съд по прилагането й, без да се позовава на конкретна съдебна практика на този съд. Позовава се и на практика на Съда на правата на човека в Страсбург по делата "Булвес" АД срещу България" и "Бизнес център за подпомагане срещу България". Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания са изложени в касационната жалба, която в съдебно заседание се поддържа от адв. Едрева, която е представила и писмена защита. От адв. Едрева в съдебното заседание на 22.02.2012 г. е направено възражение за изтекла абсолютна погасителна давност от 10 години по отношение на данъчните задължения, определени с процесния акт за 2001 г. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на данъчния ревизионен част в посочената в същото решение част, както и да се присъдят сторените по делото разноски в общ размер от 2 250 лв. Ответникът по касационната жалба директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София чрез процесуалния си представител юриск. Бонев я оспорва и моли да се остави в сила като правилно обжалваното съдебно решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Не е възразил, че по отношение на установените с ДРА данъчни задължения е предприето изпълнение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, а решението на СГС като правилно да се остави в сила, тъй като е установено, че по време на ревизията преките доставчици не са намерени на данъчните им адреси и не е установено дали са начислили ДДС като задължение към бюджета, както и не е установена реалността на процесните доставки. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срок и затова е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна поради следните съображения: Делото за втори път се разглежда пред Върховния административен съд, I отделение. С решение № 2156/18.02.2010 г. по адм. дело № 12828/2009 г. тричленен състав на ВАС, I отделение е отменил решение № 69/28.05.2009 г. по адм. дело № 304/2005 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлена жалбата на "Мутип" ООД срещу ДРА № 214/30.03.2004 г. относно отказано право на приспадане на данъчен кредит на дружеството по фактури, издадени през 2001 г. и 2002 г. и е върнал делото за ново разглеждане. В другата част съдът е отменил решението на СГС и е решил спора по същество. За да върне за ново разглеждане делото в посочената част касационната съдебна инстанция е приела, че неправилно първоинстанционния съд за тези данъчни периоди е прогласил нищожността на ДРА № 214/30.03.2004 г., приемайки че тези данъчни периоди не са посочени в акта за възлагане на данъчната ревизия. При новото разглеждане на делото в отменената част за данъчни периоди през 2001 г. и 2002 г. първоинстанционният съд е приел, че незаконосъобразно данъчните органи са отказали данъчният кредит на основание чл. 109, ал. 11 и 12 ДПК (отм.), тъй като данъчният орган не е доказал в какво се състои данъчното предимство или облагата, като се е позовал на ТР № 5/14.07.2004 г. на Общото събрание на съдиите на ВАС. В същото време обаче като съд по същество съдът е приел, че е законосъобразно отказано правото на приспадане на данъчен кредит за процесните периоди на основание чл. 64, т. 2, респ. чл. 64, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.). Според съда за да възникне правото на приспадане на данъчен кредит следва да се налице всички кумулативно дадени предпоставки в чл. 64 ЗДДС (отм.), като неизпълнението на която и да е от тях води до невъзникване на това право. Наред с отразяване на фактурата и данъка счетоводно по смисъла на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.), съдът приема, че за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит трябва по категоричен начин да е установена реалността на доставката. Прието е в съдебното решение, че не са опровергани от ревизирания субект констатациите на ДРА, предвид че доказателствената тежест пада върху него - чл. 108, ал. 8 ДПК (отм.). Неоткриването на доставчиците от ревизията според съда е довело до невъзможност да им се извърши проверка в счетоводствата и да се установи начисляване на ДДС по реда на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.). Освен това, според съда при неустановена реалност на процесните доставки рекламни услуги, която е в основата на приложението на всички визирани правни норми, защото няма как да бъдат проверени дали са спазени изискванията на чл. 64 и чл. 65 ЗДДС (отм.), след като липсва доставка по смисъла на чл. 6 от съшия закон. В този смисъл съдът е приел, че данъчните органи законосъобразно са приложили чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС (отм.) относно предходните доставки. Относно позоваването от жалбоподателя на издадени ДРА на доставчиците, съдът е посочил, че в съдебно-счетоводната експертиза при първоначалното разглеждане на делото вещото лице е установило, че има данни да е издаван ДРА на "Стартрейд реклама" ЕООД, който обаче включва част от процесния период - само за месец ноември 2001 г. Съдът е отговорил и на позоваването на жалбоподателя на практика на Съда на Европейския съюз в Люксембург и на Съда по правата на човека в Страсбург, приемайки че посочените решения по български случаи на съда в Страсбург не важат спрямо всички, а само между страните по конкретното дело. Решението за данъчни периоди през 2001 г. следва да бъде отменено с оглед направеното възражение за погасителна давност, а в останалата част е правилно. За данъчните периоди на 2001 г. - месеците януари, март, април и май 2001 г. по фактури, издадени от ЕТ "Вера - М. Атанасова", за месец март 2001 г. по фактури, издадени от ЕТ "Мила - Младен Георгиев", за месеците юли и август 2001 г. по издадени от ЕТ "Вами - Василка Митова" и за месец ноември 2001 г. по фактури, издадени от "Стартрейд реклама" процесуалният представител на касатора адв. Едрева съдебното заседание пред настоящата касационна инстанция направи възражение за изтекла абсолютна погасителна давност - 10 годишна. Съгласно чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и 153 . Същият срок е предвиден и в разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК, според която с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Този срок за определените данъчни задължения за периодите през 2001 г. е изтекъл на 31.12.2011 г., поради което възражението за давност е основателно. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено, както и данъчният ревизионен акт в тази му част поради изтекла абсолютна погасителна давност за данъчните задължения за ДДС за 2001 г. в общ размер от 19 229,01 лв. Относно данъчните периоди през 2002 г. (данъчен кредит в размер на 2 416 лв.) съдът установи следното: Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗДДС (отм.) дефинира понятието доставка на стоки, което означава прехвърляне право на собственост или други вещни права. В този смисъл във връзка с определянето на понятието данъчен кредит по смисъла на чл. 63 ЗДДС (отм.), което е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка или за осъществен от него внос на стоки в рамките на данъчния период, която лицето има право да приспадне. От определението за данъчен кредит във връзка с понятието доставка, изводът, който се прави е, че за да възникне правото на приспадане на платения от получателя на доставчика ДДС, то трябва по безспорен начин да е доказано, че платеният ДДС е във връзка с облагаема доставка, в случая на стоки. Това означава, че трябва да се докаже прехвърлянето правото на собственост върху стоката от доставчика на неговия получател. Такива доказателства по делото не са събрани. Неоснователни са оплакванията на касатора, че съдът е постановил решението си в противоречие с доказателствата по делото. Тъкмо обратното, въз основа на доказателствата съдът е обосновал съдебния си акт. От извършените насрещни проверки по време на ревизията на доставчиците не са открити и това причината данъчните органи да не могат да извършат проверка в счетоводствата и да установят начисляването на ДДС по смисъла на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.), както и да установят наличието на реалност на процесните доставки, както беше посочено по-горе основна предпоставка, за да възникне материалното право на приспадане на данъчен кредит е, доставката да е реално осъществена. Това означава, че по безспорен начин трябва да е доказано, че прекият доставчик реално е прехвърлил правото на собственост на стоките, предмет на доставките, както и че прекият доставчик е притежавал тези стоки към момента на това прехвърляне. Като не е установено това, първоинстанционният съд е направил законосъобразен извод, възприемайки констатациите на данъчния ревизионен акт, които по силата на чл. 108, ал. 8 ДПК (отм.) се ползват с презумпция за вярност до доказване на противното от ревизирания субект. В този смисъл правилно съдът е приел, че правното основание за отказа са чл. 64, т. 2, респ. чл. 64, ал. 1, т. 2, чл. 65, ал. 4, т. 4 във връзка с чл. 6 и чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.). Невъзприемането от съда на правното основание на отказа на приспадане на данъчен кредит от данъчните органи - чл. 109, ал. 11 и 12 ДПК (отм.) също е правилно, като се има предвид, че в тежест на данъчните органи е било да докажат наличието на облага или предимство. Правилно съдът се е позовал на съдебно-счетоводната експертиза, по която вещото лице е установило, че за че за няма данни да е издаван ДРА, а за ЕТ "Мила - Младен Георгиев" и ЕТ "Вами - Василка Митова" не е издаван ДРА, като само за "Стартрейд реклама" ЕООД е издаван такъв, който включва част от процесния период - месец ноември 2001 г. Позоваването от касатора на Директива № 112/2006 г. е неправилно, тъй като нормите от общностното право не са били приложимо материално право за ревизираните данъчни периоди през 2002 г. Неправилно касаторът се е позовал и на практика на Съда по правата на човека в Страсбург по българските дела Булвес" АД срещу България" и "Бизнес център за подпомагане срещу България", тъй като основните мотиви по тези дела са свързани с начисляването на ДДС, но не и с реалността на доставките, затова тези дела не касаят идентични на настоящия казус случаи. Досежно практиката на СЕС в Люксембург, тя също е неприложима за процесните данъчни периоди, предвид обстоятелството, че тогава България не е била чл. на ЕС, а и касаторът не сочи нито едно решение на този съд, за да обоснове своята теза. Включването на процесните фактури в дневниците за продажби и справки-декларации е обстоятелство, което е установено по време на ревизията, но само то не е достатъчно, за да се признае правото на приспадане на данъчен кредит, тъй като представлява само една от необходимите предпоставки, част от сложния състав на правото на приспадане на данъчен кредит. Съдът е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, но и тя е установила само включването на фактурите в дневниците за продажби и справки-декларации. Предвид изложеното по-горе в посочената част - данъчни периоди през 2002 г. решението на съда е правилно и затова следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. При извършената проверка от настоящата касационна инстанция не се установи да са допуснати нарушения от съда, които да водят до отмяна на решението му в тази му част. С оглед на това, че за период през 2002 г. е отменено решението, съответно и данъчният ревизионен акт поради изтекла абсолютна погасителна давност, ще следва да се отмени съдебното решение на първоинстанционния съд и относно разноските в размер на 538,04 лв. (разликата над 344,96 лв. до 883 лв.). Предвид изхода на делото и направеното от касатора искане за разноски, то е основателно за касатора за сумата 1998,85 лв. На дирекция "ОУИ" - гр. София се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 284,96 лв., при което следва ответната дирекция да бъде осъдена да заплати на "Мутип" ООД разноски в размер на 1 713,89 лв., изчислени по компенсация. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,