Решение № 14389 от 19.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4754/2020 г.

Решение № 14389 от 19.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4754/2020 г., IV о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от областен управител на Област София, чрез процесуалния му представител юрк. И. Тихов срещу решение № 453/22.01.2020 г. по адм. дело № 574/2019 г. на Административен съд - София град. В жалбата са развити съображения за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, които по съществото на доводите могат да се квалифицират като касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Отправя се искане до съда да отмени обжалваното решение, като постанови друго по съществото на спора, с което жалбата на А. Тосев бъде отхвърлена. В с. з. касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касатора по развитите в нея и допълнително изложени съображения. Претендира се присъждане на сторените разноски в настоящото производство. Ответникът по касационната жалба – А. Тосев, чрез пълномощника си адв. Айдарова, в представени по делото писмени бележки, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и обсъди становищата на страните намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С посоченото по-горе решение на Административен съд - София град, по жалба на А. Тосев, е отменена Заповед № РД-15-143/3.08.2016 г., издадена от областния управител на област София, с която на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) е разпоредено изземването на имот - частна държавна собственост, съгласно Акт за частна държавна собственост № 09083 от 7.04.2016 г., утвърден от Областния управител на област София и вписан в Служба по вписванията - гр. София към Агенция по вписванията с вх. № 20289, том XLVII, № 37, им. п. 414229, предоставен за управление на МРРБ, представляващ апартамент, находящ се на трети етаж на сградата, намираща се в [населено място], [район], [улица], състоящ се от три стаи, хол, кухня, и сервизни помещения със застроена площ от 152. 06 кв. м. С писмо от 22.07.2016 г., Областният управител на област София е уведомил Тосев, че жилището, което обитава, е предоставено за управление на МРРБ, откъдето е поискано с писмо от 8.01.2016 г. предприемане на действия по прекратяване на договора с обитателя на имота и освобождаване на жилището. В писмото се сочи, че процесният имот се владее от Тосев без правно основание, тъй като договорът за наем е прекратен по силата на закона с изтичане на 10- годишния срок, съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за държавната собственост. Лицето е уведомено, че в 14- дневен срок от датата на получаването му, наемателят следва да освободи обитавания държавен имот и да го предаде на Областната администрация на Област София по надлежния ред. Уведомлението е залепено на 2.08.2016 г. от служители на областната администрация на входната врата на кооперацията. От фактическа страна по делото е установено, че по реда на Закона за наемните отношения, отм., със Заповед № РД-12-290/7.10.1981 г. на Министъра на строителството и архитектурата, Тосев, като служител на Министерство на строителството и архитектурата и четиричленното му семейство са настанени в недвижим имот - частна държавна собственост, представляващ апартамент на трети етаж от жилищна сграда, находяща се на адрес [населено място], [район], [улица], ет. [номер]; въз основа на цитираната заповед, на 3.02.1982 г. между директора на РРСП "Експлоатация и поддържане на сградния фонд", и Тосев е сключен договор за наем на гореописания имот. На 31.03.1998 г. между Областния управител на Област софия и жалбоподателя е сключен договор за наем и допълнителни споразумения към него от 1.09.1998 г., 30.09.1998 г. и 27.03.1999 г. В мотивите си съдът е съобразил още, че по делото е приложено писмо № V8-315/18.07.1990 г., подписано от министъра на строителството, архитектурата и благоустройството, с което се дава съгласие на арх. Тосев да се извърши продажба на ведомственото жилище, обитавано от него. Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, действащ в рамките на предоставените му законови правомощия, при спазване на изискванията за форма, но при издаването й е допуснато нарушение на административнопроизводствените правила: противно на изискванията на чл. 35 от АПК, от административния орган не са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая и не е дадена възможност на жалбоподателя да заяви становището си по случая и да ангажира доказателства, в нарушение на чл. 34 АПК; Тосев не е бил уведомен за започналото срещу него производство в противоречие с нормата на чл. 35 АПК. По- конкретно, съдът е приел, че оспорената заповед не индивидуализира ясно и точно подлежащия на изземване имот, тъй като е посочено, че следва да се изземе апартамент, намиращ се на третия етаж в жилищна сграда, находяща се на адрес [населено място], [район], [улица] площ от 152. 06 кв. м., но не са посочени останалите идентифициращи имота данни- номер и съседи на същия. При съществуващото несъответствие на данните за него в останалата документация по делото, доколкото в договора за наем от 1998 г. е посочен апартамент, но с друга квадратура- 87. 63 кв. м. /, според съда не може да се приеме категорично, че именно отдадения имот следва да се отнеме от жалбоподателя. Съдът е приел процесната заповед за незаконосъобразна още и поради констатирано противоречие с материалния закон. Като е разгледал предпоставките за осъществяването на фактическия състав по чл. 80, ал. 1 ЗДС, съдът е приел, че в случая същите не са кумулативно проявени. Това е така, тъй като не е установено процесния имот да се държи без основание от арх. тосев, респективно на отпаднало основание. Съдът е съобразил, че договорът за наем е бил сключен като безсрочен, поради което, съгласно разпоредбите на чл. 238 от ЗЗД и § 5 от ПЗР на ЗДС, е било необходимо изрично волеизявление на наемодателя за прекратяването му, каквото в случая не е налице. За да обоснове така формирания извод, административния съд е обсъдил нормата на чл. 238 ЗЗД, която предписва, че ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по- рано; уведомлението от 22.07.2016 г., адресирано до жалбоподателя няма характер на такова предизвестие. Изложени са и допълнително средните аргументи: фактът, че в писмото е посочено искане на управляващото имота ведомство да се прекрати наемното правоотношение, е признание за действието на наемния договор; обстоятелството, че Тосев продължава да живее в жилището, че подава заявления за закупуването му и е получил в отговор съгласие, означава, че процедурата по закупуването му не е прекратена, респективно, че договорът за наем е действащ. От друга страна, не уведомлението, залепено по горепосочения начин, не е надлежно връчено на лицето, за да се приеме, че то е действително уведомено за прекратяването на наемното правоотношение. Решението е неправилно. Същото е необосновано, което е довело и до постановяването му в нарушение на материалния закон. От доказателствата по делото е видно наличието на кумулативните изисквания на правната норма, при които областният управител може да реализира правомощията си по чл. 80 от ЗДС за изземване на държавен имот – частна държавна собственост, ползван от адресата на акта без правно основание. Областният управител е издал обжалваната заповед на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС. В това производство този административен орган действа при условията на обвързана компетентност - когато са налице изброените в хипотезата на посочената норма предпоставки, за последния възниква задължение да издаде заповед за изземване. Административният съд неправилно е приел, че арх. Тосев не е бил надлежно уведомен по реда на чл. 26, ал. 1 АПК за започналото административно производство за изземване на недвижим имот- частна държавна собственост, представляващ описания по- горе апартамент, за който е съставен Акт за държавна собственост № 08083 от 7.04.2016 г., утвърден от Областния управител на Област София, както и по- рано съставените АДС № 02763/31.01.2001, одобрен от областния управител на област София и АДС № 11707/26.11.1981 на РНС "Васил Левски". С Писмо рег. № 94 АА/26 от 22.07.2016 г. по описа на Областна администрация на област София, на основание чл. 26, ал. 1 АПК, административният орган е изпратил съобщение до арх. Тосев, с което го е уведомил за започналото административно производство. Видно от приложения по делото констативен протокол с рег. № 94 АА/26/2.08.2016 г., писмото- уведомление е съобщено по реда на чл. 61, ал. 3 АПК /отм. ДВ, бр. 77/2018 г., в сила от 10.10.2019 г. / чрез залепване. В тази връзка е постъпило възражение от арх. Тосевс рег. № 94 АА/ 26 от 10.08.2016 г., в което той е изложил своето становище във връзка с образуваното административно производство по чл. 80, ал. 1 ЗДС.. При тези факти, напълно необоснован се явява изводът на съда, че органът, издал заповедта, не е предоставил възможност на лицето да се защити. На следващо място, настоящият състав счита за неправилен е и изводът на съда, че не е налице идентичност на ведомственото жилище, предмет на АДС № 09083 от 7.04.2016 г. и предоставения със Заповед № РД-12-290 от 7.10.1081 г. под наем апартамент на арх. Тосев. Основателно касаторът твърди, че видно от съставените АДС № 09083 от 7.04.2016 г. и по-рано съставените АДС № 02763 от 31.01.2001 г. и АДС № 11707 от 26.11.1981 г. се касае за недвижим имот, представляващ: апартамент, находящ се на трети етаж на сградата, намираща се в [населено място], [район], [улица], със застроена площ от 152. 06 кв. м. Несъстоятелен е аргументът на съда, че е налице съществено разминаване между квадратурата, посочена в сключения договор от 31.03.1998 г. и отразеното в АДС, тъй като несъмнено в договора е посочено, че имотът е с полезна площ от 87. 63 кв. м., но с допълнително споразумение от 27.03.1999 г. полезната площ на имота е коригирана на 130 кв. м. Като не е съобразил това обстоятелство, съдът е формирал необоснован извод за несъответствие на наетия и изземвания имот. В т. 2 и т. 3 от писмената защита на процесуалния представител на ответника са развити обстойни съображения за това, че в заповедта за изземване липсва точна индивидуализация на имота, но тезата е в пълно противоречие с данните по делото и приобщения доказателствен материал. Неправилна е и преценката на съда за противоречие на издадената заповед с материалния закон. Основателно касаторът поддържа, че предвид специалния ред, предвиден в Закона за държавната собственост, нормите на чл. 236 и сл. ЗЗД са неприложими, тъй като се явяват общи по отношение на тези в специалния закон ЗДС, в който е предвиден максимален срок за предоставяне под наем от 10 години- чл. 19, ал. 4 ЗДС. При издаването на процесната заповед арх. Тосев не е в трудово или служебно правоотношение с МРРБ, поради което по силата на чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, договорът за наем на жилището е прекратен едновременно с прекратяването на трудовото му правоотношение. Наред с това, както бе посочено, договорът за наем е изтекъл по силата на чл. 19, ал. 4 ЗДС. Неправилен е и изводът на съда, че доколкото в писмото е посочено искане на управляващото имота ведомство да се прекрати наемното правоотношение, то това съставлява признание за действието на наемния договор. Съгласно § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС, лицата, с които договорът за наем е прекратен, заплащат обезщетение по пазарни цени до момента на опразване на жилището. При тази законодателна уредба, неправилно първостепенният съд е приел, че заплащането на наемните вноски от страна на наемателя следва да бъде счетено за мълчаливо съгласие за продължаване на наемното правоотношение. Обстоятелството, че арх. Тосев е продължил да изплаща определената му по договора наемна цена, не обуславя извод за наличието на правно основание за ползването на държавния имот, противно на приетото от съда. Що се отнася до обстоятелството, че през 2001 г. арх. Тосев е подал молба за закупуване на жилището, по която е получил съгласие от Министъра на строителството, архитектурата и благоустройството, то същото неправилно е мотивирало съда да приеме, че процедурата не е прекратена, което следва да се счете в полза на лицето и аргумент за правото му да обитава жилището. Арх. Тосев не се е възползвал от правото си да финализира процедурата чрез предприемане на установените в закона действия по придобиване на имота, поради което и правоотношението му с касатора се е развило през годините именно на плоскостта именно на създадената връзка по наемното правоотношение. Действително, напредналата възраст на жалбоподателя е безспорен факт. В производството пред съда са били въведени и доводи за нестабилното му здравословно състояние, произтичащо от напредналата възраст, както и за липсата на друго жилище. В българското законодателство е уредена възможността за настаняване в общински жилища на лица с доказана жилищна нужда. При този ред на настаняване в общинско жилище могат да се преценят представените доказателства за здравословното състояние на арх. Тосев. В настоящото производство тези твърдения не могат да бъдат обсъждани поради специалния ред, уреден за настаняването във ведомствени жилища и за тяхното освобождаване. Настоящата касационна инстанция на ВАС, намира, че в случая от събраните по делото доказателства по категоричен начин се установява, че държавата е безспорен собственик на процесния обект. Безспорно също е, че имотът се държи от арх. Тосев без правно основание, поради което е налице хипотезата на чл. 80, ал. 1 ЗДС за издаване на обжалваната заповед. Като се изхожда и от обстоятелството, че адресатът на заповедта нито в производството пред административния орган, нито в съдебното производство е представил доказателства за правното основание, на което държи имота или такива, които да оборят акта за държавна собственост, то издадената заповед за изземване е законосъобразна. Като е достигнал до различен от този извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло, като вместо това бъде постановено друго по съществото на спора, с което жалбата на А. Тосев срещу Заповед № РД-15-143/03.08.2016 г., издадена от областния управител на област София, бъде отхвърлена, като неоснователна. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че като не е конституирал МРРБ като заинтересована страна, административният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като министерството няма правен интерес да участва в производството по делото. При този изход на спора в полза на касатора следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. С оглед предмета на правния спор и на основание чл. 8, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения на областна администрация на Област София, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., както и заплатената държавна такса, възлизаща общо на 80 лв., или разноски в общ размер на 280 лв. Ето защо и на основание чл. 222, ал. 1 във вр. 221, ал. 2, пр. ІІ АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,