Решение № 13596 от 13.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2911/2014 г.

Решение № 13596 от 13.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2911/2014 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Йосиф Иванов Йосифов с адрес в затвора - София, подадена чрез пълномощника му адв. Димитър Стойчев, против решение № 7820 от 12.12.2013 г., постановено по адм. д. № 8362/2013 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлено оспорването на заповед № 2013004200 от 27.06.2013 г., издадена от заместник-директора на СДВР. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Твърди, че административният акт е нищожен, тъй като е издаден от некомпетентен орган. Като е приел обратния извод, първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че представената заповед за упълномощаване не сочи конкретни длъжностни лица, поради което не е породила правното си действие. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с прогласяване нищожността на административния акт. Ответникът заместник-директорът на СДВР не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение и обсъди доводите на касатора, приема касационната жалба за неоснователна. Пред първоинстанционния съд е оспорена заповед № 2013004200 от 27.06.2013 г. на заместник-директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на българския гражданин Йосиф Йосифов е приложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната", на основание чл. 75, т. 3 от ЗБЛД. По делото няма спор за факти. Принудителната мярка е приложена по предложение № П-157/2013 г. на СГП, тъй като на лицето е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от шест години с влязла в сила на 25.06.2013 г. присъда по НОХД № 4568/2011 г. на Софийския градски съд. Първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в условията на упълномощаване, при спазване на процесуалните правила. Посочил е, че са осъществени материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ на основание чл. 75, т. 3 от ЗБЛД. Адресатът на акта е осъден на лишаване от свобода, като не е осъществено някое от предвидените изключения по чл. 66 и чл. 70, ал. 1 от НК - изпълнението на наказанието не е отложено, не е постановено условно предсрочно освобождаване на осъдения. В съответствие с материалния закон съдът е заключил, че в този случай административният орган действа в условията на обвързана компетентност и при изпълнение на визираните в закона предпоставки е длъжен да приложи принудителната административна мярка. Решението е правилно. Разпоредбата на чл. 75, т. 3 от ЗБЛД е императивна и забранява напускане на страната на лица, осъдени на лишаване от свобода, до изтърпяване на наложеното им наказание. Изключение е предвидено само в случаите на чл. 66 и чл. 70 от НК, какъвто не е настоящият. Следователно са правилни и обосновани правните изводи на съда, че принудителна мярка е приложена при спазване на правилата за обвързана компетентност. Въпросите, свързани със здравословното състояние на адресата на административния акт и твърдяната необходимост от лечение в страната или в чужбина, са неотносими към законосъобразността на приложената принудителната мярка. Но с оглед защитата на неотменимото човешко право за осигуряване на адекватно и качествено лечение, касаторът разполага с правна възможност да сезира административния орган за отмяна на ПАМ предвид новонастъпилите важни обстоятелства. Неоснователен е касационният довод за неправилност на първоинстанционния извод за законосъобразност на заповедта като издадена от компетентен орган. Оспореният пред Административния съд София-град административен акт е издадена от заместник- директора на СДВР на основание делегиране на правомощия по чл. 78 от ЗБЛД със заповед № !-1769/18.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи, т. 1.4. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ЗБЛД принудителните административни мерки се прилагат с мотивирана заповед на министъра на вътрешните работи или от упълномощени от него длъжностни лица. Упълномощаването по чл. 78, ал. 1 от ЗБЛД е делегиране на правомощия от компетентния административен орган. Съгласно чл. 19 и чл. 25, ал. 1 от Закона за администрацията министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи министерство. В тази специална компетентност на министъра на вътрешните работи влизат и правомощията му по чл. 78 от ЗБЛД да делегира правата по този чл. на определени длъжностни лица, т. е. на лица, които заемат определени длъжности (в случая директор и заместник-директорите на СДВР), а не на конкретни физически лица, за да бъдат те упоменати поименно, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Поради това оспорената заповед не е нищожна, тъй като е издадена от компетентен орган. Нещо повече, по делото е представено и удостоверение № 821/2010 г. на началник-сектор "Човешки ресурси" при СДВР, от което е видно, че подписалият заповедта Христо Терзийски изпълнява длъжността "заместник-директор на СДВР" към момента на издаване на заповедта. Предвид изложеното, касационната жалба по наведените в нея съображения е неоснователна. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд