Решение № 15208 от 13.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4720/2010 г.

Решение № 15208 от 13.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4720/2010 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от Шукри Идириз Хадж, от гр. Карлово, срещу решение № 215 от 17.02.2010 г. по адм. д. № 2170/2009 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Поддържа се оплакване за неправилност на решението като постановено в нарушение на приложимия материален закон - отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Ответникът - директорът на ОДМВР Пловдив, не се представлява и не ангажира становище по касационната жалба. Участвуващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава мнение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна в 14-дневния срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, с оглед на заявеното касационно оплакване, жалбата е неоснователна, по следните съображения: С атакуваното решение състав на Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на Шукри Идириз Хадж срещу заповед № з-2761/02.04.2009 г. на директора на ОДМВР Пловдив, с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) "Забрана за напускане на Република България и издаването на паспорти или заместващи документи" по чл. 75, т. 2 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, отм., понастоящем заглавието изменено на "Закон за българските лични документи" (ЗБЛД), ДВ, обн., бр. 82 от 2009 г.). В мотивите на обжалвания съдебен акт е прието, че при обективиране на юридическите факти, визирани в отделни хипотези на чл. 76 ЗБЛД, в правото на административния орган е по целесъобразност да прецени дали да приложи или не мярката за административна принуда. Направени са изводи, че при наличие на елементите, включени във фактическия състав на приложената разпоредба, преценката му да наложи временната ограничителна мярка е законосъобразна. Развити са и съображения, че от представеното към административната преписка свидетелство за съдимост се установява фактическото основание за произнасянето на органа, с оглед което заповедта на директора на ОДМВР Пловдив е приета за законосъобразна. Решението е правилно. От приложените към делото доказателства е видно, че касаторът е осъждан осем пъти за извършени умишлени престъпления от общ характер, като последната му присъда е влязла в законна сила на 10.01.2006 г. Следователно към датата на издаване на атакуваната заповед на директора на ОДМВР Пловдив, касаторът е бил осъждан, но не е реабилитиран по реда на глава Х от НК, поради което са били налице условията за налагане на ограничителна мярка на соченото в заповедта правно основание. При така обективираните юридически факти, като е приел, че обжалваната заповед е законосъобразен индивидуален административен акт, първоинстанционният съд е постановил съответно на материалния закон решение. Правнорелевантните факти при проверка законосъобразността на административния акт са тези, посочени от органа като основание за издаването му, а наличието на такива е било несъмнено установено в хода на проведеното съдебно-административно производство. По делото са представени неоспорени доказателства, че лицето е осъждано многократно за умишлени престъпления от общ характер, някои от които извършени при условията на опасен рецидив, поради което с установяване на изискуемият се от приложимата правна норма факт, предпоставките за прилагане на ПАМ по отношение на касатора са доказани. С оглед тези данни административният акт на цитираното в него фактическо и правно основание правилно е приет за законосъобразен. При налагането на ПАМ по чл. 76 ЗБЛД е предоставена законова възможност на административния орган да извърши преценка по целесъобразност за налагане на тези мерки, предвид диспозитивния характер на посочената разпоредба. На контрол за законосъобразност от съда подлежи само наличието на условията, визирани в чл. 76, точки 1 - 9 ЗБЛД, но не и преценката по целесъобразност на административния орган да приложи предвидените мерки за административна принуда. В случая условията, при които може да бъде наложена ПАМ по чл. 76, т. 2 ЗБЛД (отм.) са налице, а именно: жалбоподателят е осъждан за умишлени престъпления от общ характер и не е реабилитиран. Това обстоятелство е установено чрез официален документ - свидетелство за съдимост и между страните няма спор по тези факти. Административният орган в рамките на възложеното му дискреционно правомощие обосновано е приел, че осъщественият нормативен състав създава необходимост от прилагането на ПАМ, с което се изпълняват целите на закона. Изложените като мотиви за издаването на заповедта фактически обстоятелства съответстват на предвидените по закон предпоставки за налагане на ограничението за напускане на страната. Всички останали съображения, свързани с желанието на касатора да живее в чужбина и липсата на възможност за реализация в страната, не могат да се ползуват с приоритет при конкуренция със значимите обществени интереси, които се охраняват по силата на приложения закон. Тези обстоятелства нямат правно значение, т. к. не са включени в състава на приложимата законова норма. Съдебният контрол върху заповедта се свежда до проверка не за нейната правилност, а за точното приложение на закона. След като при налагане на ПАМ нормативните изисквания са били съобразени, обжалваният административен акт се явява законосъобразен и жалбата срещу него правилно е била отхвърлена. Неоснователно е оплакването, че след като нормата на чл. 76, т. 2 ЗБЛД е било отменена, касаторът не би следвало да търпи неблагоприятните последици на издаден при нейното действие акт. Съгласно императивното правило на чл. 142, ал. 1 АПК, при проверка законосъобразността на административния акт подлежи на преценка съответствието с материалния закон, действал към момента на издаването му. Действително, след влизане в сила на ЗИД ЗБДС (ДВ, бр. 82/16.10.2009 г.), отменящ разпоредбата на т. 2 от разпоредбата на чл. 76, е отпаднала възможността за налагане на ПАМ на това фактическо основание, в каквато насока са развитите в касационната жалба доводи. Към момента на издаване на оспорената заповед обаче (2.04.2009 г.), приложената от органа материалноправна норма е била част от обективното право, поради което налагането на ПАМ е могло да се извърши на основанията, установени в действащата редакция на чл. 76 ЗБДС. Законодателят не е допуснал ретроактивно действие на ЗИДЗБДС, следователно новият закон не може да бъде приложен към един минал момент (този на издаването на административния акт), към който се извършва и съдебната проверка за неговата законосъобразност. В този аспект решението не противоречи на чл. 142 АПК, според който съответствието на административния акт с материалния закон се преценява според фактите към момента на издаването му, а последващи факти се вземат предвид само ако променят съществувалото към този момент правно положение, т. е. ако действат с обратна сила. Под нови факти от значение за делото по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК следва да се разбират факти на действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти, т. е. същите да са от значение за решаване на делото по същество. Отмяната на чл. 76, т. 2 ЗБЛД не съставлява правопогасяващ юридически факт, чието действие може да опорочи вече възникнало и валидно упражнено публично право, породи което е ирелевантна за законосъобразността на обжалваната заповед. Правно значение за делото имат само нови факти, които може да променят съществувалото към момента на издаване на атакуваната заповед правно положение и на които по силата на нормативен акт е придадено обратно действие. В този аспект законодателната промяна няма правопогасяващо значение досежно осъщественият правопроизводящ юридически факт. Ето защо изменението на ЗБЛД не съставлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, респ. не може да бъде квалифицирано като отменително основание по чл. 146 АПК. Поради това този факт е неотносим към спора и касационното оплакване в тази насока е неоснователно. При така установеното от фактическа и правна страна, решаващият съд правилно е приложил материалноправните норми и констатациите му, че при наличие на релевантните юридически факти, субсумиращи се в цитираното от органа правно основание, заповедта е законосъобразна, се подкрепят от данните по делото. Не е налице твърдяното в касационната жалба отменително основание - нарушение на материалния закон, поради което решението, с което е отхвърлена жалбата срещу заповедта за налагане на ограничителна мярка, като правилно следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение