Решение № 8777 от 24.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5596/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК. Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Община Царево срещу Решение 226/01.03.2023 г. на Административен съд Бургас по адм. дело 1370/2022 г., с което при повторно разглеждане на делото по жалба на А. Й. Я. е обявено за нищожно Разрешение за стоеж 9/17.05.1993 г., поправено с Акт 36/19.12.2003 г. на главния архитект на Община Царево, относно обект магазин за промишлени стоки в парцел XII, кв. 25 по плана на гр. Ахтопол. От ответните страни А. Й. Я. е на становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, Я. Й. Я., Г. А. Ч., Р. К. Ч., М. А. Ч. и С. А. Я. не вземат участие в касационното производство. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Неоснователен е касационният довод за недопустимост на решението поради липсата на годен обект на обжалване, обоснован с реализирането на строежа и въвеждането му в експлоатация. Разрешението за строеж не губи качеството си на административен акт от реализирането на строежа. То представлява конститутивен (разпоредителен) административен акт, тъй като създава правото да се изгради определен обект, което се погасява с упражняването му. След този момент, освен като документ, свързан със законността на строежа, разрешението продължава да съществува в правния мир като административен акт от категорията на декларативните въпреки че правото на строеж е вече осъществено, той обективира волеизявлението за признаване на правото, т.е. притежава битието на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 АПК, годен предмет на съдебен контрол по чл. 215 ЗУТ (преди отмяната през 2019 г. на чл. 216 от закона и на административен контрол по ал. 1, т. 2 на текста). Приемането на противното, освен че противоречи на целта на ЗУТ, както и на ЗТСУ (отм.), да не се допуска незаконно строителство, би открило възможността всеки незаконосъобразен административен акт да бъде саниран с факта на изпълнението си. Неправилно касаторът се позовава на придобит стабилитет на РС, намиращ израз в забраната по чл. 154а, ал. 2 ЗТСУ (отм.) за отмяна на разрешения за реализирани строежи. Порокът при нищожните административни актове е изначален те въобще не пораждат правни последици, които да бъдат преустановени с отмяната им. Нищожността се обявява и действието на съдебното решение е декларативно, а не конститутивно, както при отмяната. Правилото по чл. 154а, ал. 2 ЗТСУ (отм.) е неприложимо при нищожност на РС, чието прогласяване е било допустимо и от ЗАП от 1979 г. (отм.), изрично разграничаващ обявяването на нищожност от отмяната на административния акт вж. чл. 37, ал. 2 и чл. 42, ал. 1 от закона. Лишени от правна опора са оплакванията, че според ЗТСУ (отм.) РС не е подлежало на съдебен контрол, а жалбоподателят не е в кръга на лицата с право на оспорване. Според действалата редакция на чл. 138, ал. 1 ЗТСУ (отм.) такъв индивидуален административен акт е подлежал на обжалване относно неговата законосъобразност пред съда по местонахождението на недвижимия имот и в зависимост от цената на засегнатия интерес, а когато интересът е неоценяем - пред окръжния съд. РС по сега действащата нормативна уредба се обжалват по реда на чл. 215, ал. 1 вр. чл. 149, ал. 1 ЗУТ. Следователно, както при издаването на оспорения административен акт, така и към настоящия момент, приложимите законови разпоредби позволяват оспорването му по съдебен ред. По силата на Тълкувателно решение 3/16.04.2013 г. по тълк. дело 1/2012 г., ОСК на ВАС, при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Я. се легитимира като носител на правото на собственост по отношение на имота, в който е разрешено строителството, и поради това е заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Решаващите изводи на административния съд за нищожност на РС 9/17.05.1993 г. се споделят и от касационната инстанция. Нищожността на административните актове се свързва с извършени нарушения при тяхното издаване, които изключват възникването на целените от административния орган правни последици. Некомпетентността на органа, издател на акта, винаги води до нищожност, независимо до кой от видовете компетентност се отнася - материална (предметна), местна или компетентност по степен. В останалите случаи - на процесуални пороци в широкия смисъл и противоречие с материалния закон, преценката за действителността на административния акт е винаги конкретна и се обуславя от тежестта на порока, от който е засегнат. За да обуслови нищожност, а не унищожаемост, противоречието на административния акт с процесуалния закон трябва да е приравнимо на липса на форма, респ. на волеизявление, а с материалния закон - да е дотолкова съществено, че да доведе до пълно отсъствие на предпоставките за издаване на акта, той да е изцяло лишен от законово основание или да е недопустимо издаването на акт със същото съдържание. Тези критерии за разграничение са възприети от теорията и съдебната практика. Съдебно-почерковата експертиза, приета по делото, е установила, че положеният в административния акт подпис със запетая е от различно от нормативно определеното лице, а именно от служителя на длъжност главен специалист Архитектура в общината. Съобразно свидетелските показания на лицето, заемало към момента на издаване на разрешението през 1993 г. тази длъжност, подписването е осъществено от него поради отсъствието на началника на отдела при Управление Архитектура и благоустройство. Администрацията не разполага със запазена заповед за делегиране на правомощия или за заместване, възлагаща изпълнение на функциите върху подписалия акта служител и същият няма спомен да е съществувала в конкретния случай. С писмо рег. 11-000-6 /10.01.2023 г. се удостоверява, че в Община Царево не се съхраняват данни за издаването на такъв акт, а наличните за периода 1992-1995 г. са предадени за съхранение на Държавен архив - Бургас. Съответно според уведомление Вх-04-16#1/20.01.2023 г. на началника на Отдел Държавен архив Бургас при Дирекция Регионален държавен архив Бургас на Държавна агенция Архиви заповед с подобно съдържание не е предавана от общината на архива. В заключение, атакуваното строително разрешение не изхожда от компетентен по смисъла на чл. 227, ал. 1 ППЗТСУ (отм.) административен орган, тъй като положилото подписа лице не е притежавало дължимото служебно качество и не се доказва да е било надлежно оправомощено. Правилността на решението е основание то да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК. Предвид изхода на спора, в полза на ответника по касация А. Я. следва да бъдат присъдени своевременно заявените разноски за адвокатско възнаграждение в установения им размер от 1250 лв. чл. 143, ал. 1 АПК. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение