Решение № 7703 от 10.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3742/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/, подадена чрез юрк. Брайкова, против решение 215/11.02.2025 г. постановено по адм. дело 294/2024 г. на Административен съд Ямбол, с което е прогласена нищожността на Акт за прекратяване на ангажимент по мярка 11 Биологично земеделие от ПРСР за периода 2014 2020 г. за кампания 2022г. и за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 02-280-6500/3169#6 от 26.08.2024 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/.В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение, поради несъобразяването му с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът изразява становище, че неправилно съдът е приел, че оспореният акт е нищожен като противоречащ на влязло в сила съдебно решение. Счита, че не се касае за поемане на нов ангажимент, а за удължаване на стария през 2021 г. и 2022 г. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на жалбата срещу акта. Претендира сторените разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в условията на евентуалност. Ответникът С. Д. Д., чрез адв. Кожухарова в депозиран по делото писмен отговор, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Сочи, че в случая се касае за поемане на нов ангажимент и правилно съдът е приел, че издаденият акт е постановен в противоречие с влязло в сила съдебно решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна, по следните съображения: С оспорения в настоящето производство Акт за прекратяване на ангажимент по мярка 11 Биологично земеделие от ПРСР за периода 2014 2020 за кампания 2022 и за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 02-280-6500/3169#6 от 26.08.2024 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/, на С. Д. Д. е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 15 344,83 лв., представляващо 10 % от всички изплатени субсидии по направление Биологично растениевъдство за кампании 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Административният орган е приел, че за кампании 2021 г. и 2022 г. Д. е избрал да удължи поетия многогодишен ангажимент при условията на чл. 6, ал. 4 от Наредба 4 от 24.02.2015 г., но през 2022 г. ангажиментът продължава да се изпълнява върху земя, намалена с повече от 10% от одобрената площ. Въз основа на изложеното на основание чл. 15, ал. 3, т.1 и ал.4, т.2, б. г и чл.17, ал.2 от Наредба 4/2015 г. е прекратен ангажиментът по мярка 11 Биологично земеделие и на ответника по касация е установено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане. В хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд е приета като неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че при подаване на заявлението за подпомагане за кампания 2022 г. заявеният парцел не е посочен като такъв в преход, съответно експертът е извел извод, че е налице поемане на нов ангажимент, а не удължаване на вече поетия. Експертизата е кредитирана от съда като компетентно изготвена, даваща обективен отговор на всички относими към казуса спорни въпроси, като въз основа на нея и на останалите доказателства по делото съдът е приел, че първоначално поетият пет годишен ангажимент е приключил през кампания 2020 г., а за кампания 2022 г. е поет нов ангажимент. От данните по делото се установява още, че на С. Д. е бил издаден предходен акт за прекратяване на поетия ангажимент и установяване на публично държавно вземане с идентично съдържание като процесния, който е бил отменен със съдебно решение 111/18.07.2023 г. по адм.д. 45/2023 г. на Административен съд Ямбол, оставено в сила с решение 3003/13.03.2024 г. по адм.д. 7810/2023 г. на ВАС, Осмо отделение. С цитираните решения е прието, че акта е издаден при неизяснена фактическа обстановка, тъй като липсват категорични доказателства, дали са предприети действия по удължаване на поетия ангажимент през 2021 г. и 2022 г. или за кампания 2022 г. е налице поемането на нов ангажимент. Съдът е посочил в мотивите си, че и в двата случая (било то удължаване, било то поемането на нов ангажимент) е неприложимо правилото на чл. 17, ал. 2 от Наредба 4 от 24.02.2015 г., респ. не може да се говори за неговото нарушаване, който е възприетият от органа правопораждащ правомощието юридически факт за издаване на акт в хипотезата на чл. 15, ал. 3, т. 1 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. Въз основа на изложеното предходно издаденият акт е отменен и преписката е върната на органа за произнасяне по подаденото от Д. заявление за 2022 г. в частта му на заявеното подпомагане по мярка 11 Биологично земеделие , направление Биологично растениевъдство съобразно мотивите на решението. При тези фактически установявания съдът е приел, че оспореният пред него административен акт е с еднакво съдържание като отменения. Изложени са мотиви че, в процесния акт не са изложени конкретни съображения, различни от посочените в предходния акт, защо се приема че е налице удължаване на ангажимента. Посочено е, че установената фактическа обстановка също е идентична с тази по отменения акт и отново е приложен текстът на чл. 17, ал. 2 от Наредбата, като е изчислен процент на припокриване от пресичане на заявените през текущата година парцели спрямо одобрените парцели, без да се вземат предвид изрично дадените указания от съда за неприложимост на чл. 17, ал. 2 от Наредбата. Въз основа на така установеното съдът е извел извод, че оспореният акт е издаден в противоречие с влязло в сила съдебно решение по смисъла на чл. 177, ал. 2 от АПК, тъй като въпреки изрично дадените указания за неприложимост на чл. 17, ал. 2 от Наредбата и необходимостта от изясняване на фактическата обстановка относно спорните факти, дали се касае за поемане на нов ангажимент или продължаване на стария, административният орган е издал отново акт, който е идентичен с предходния. В резултат на изложеното първостепенният съд е счел, че процесният акт е издаден в противоречие с влязлото в сила решение, което съставлява основание за обявяване на неговата нищожност съгласно чл. 177, ал. 2 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е формирал обосновани правни изводи и правилно, позовавайки се на разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК е приел за нищожен повторно издаденият акт, който е в обективна и субективна тъждественост с предходно издадения, отменен с влязло в сила съдебно решение. Според разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, каквото в настоящия случай не е налице. Този текст на ГПК е приложим в административния процес по силата на препращащата норма на чл. 144 от АПК. От анализа на цитираната разпоредба следва, че влезлият в сила съдебен акт се ползва със силата на пресъдено нещо, т.е. установеното по отношение на правния спор между ДФ Земеделие и С. Д. по повод прекратения многогодишен ангажимент е бил разрешен с необжалваем съдебен акт, който е породил правни последици и задължение за органа да издаде нов акт при съобразяване с дадените задължителни указания на съда. Настоящият съдебен състав споделя становището на първоинстанционния съд, че въпреки дадените с влязлото в сила съдебно решение указания по тълкуване на закона и приложението на чл. 17, ал. 2 от Наредба 4/2015 г., издаденият от органа акт на практика преповтаря съдържанието на предходно издадения акт, който е отменен. Това е така, защото административният орган отново е постановил акт без да изясни спорния въпрос относно характера на подаденото заявление, както и отново е приложил чл. 17, ал. 2 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. въпреки изрично дадените указания на съда за неприложимост на цитираната разпоредба. В резултат на неспазването на задължителните указания на съда, касаторът е издал един нищожен акт по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК. Тази разпоредба предвижда, че актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни, като в случая от преписката по настоящото дело се установява, че указанията, дадени от ВАС не са спазени при повторното издаване на акта, което правилно е съобразено от решаващия съд. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, включително и след изслушване и приемане на съдебно-техническа експертиза по делото, съдът е постановил едно законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Единствено първоинстанционният съд е пропуснал да приложи правилото на чл. 173, ал. 2, предл.второ от АПК и да върне преписката за произнасяне по заявлението на Д., с оглед на което това следва да бъде разпоредено от касационната инстанция. С оглед изхода от спора основателна е претенцията на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., платено в брой по силата на договор за правна помощ от 10.03.2025 г. Неоснователно е наведеното възражение от касатора за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като последното е под минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба 1 от 09.07.2004. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,