Решение № 14037 от 20.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12386/2015 г.

Решение № 14037 от 20.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12386/2015 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на "К. 96" ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. "С. С." №..., подадена чрез процесуалния му представител адв. С., против решение № 1690/12.09.2015 г. на Административен съд - П., постановено по адм. д. № 640/2014 г., в частта му, с която е потвърден ревизионен акт /РА/ № 161303377/26.09.2013 г., издаден от С. И. Ш. - началник сектор "Ревизии", възложил ревизията, и Л. Б. Е. - главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 1293/14.12.2013 г. на и. д. директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - П. при ЦУ на НАП, съгласно заповед № 526/5.12.2013 г. на изп. директор на НАП, относно отказано право на данъчен кредит в размер на 7 168.06 лв. за данъчния период м. октомври 2010 г. В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3, предложение първо АПК. Според касатора, неправилен е изводът на съда, че представените доказателства не установяват осъществяването на реални доставки по процесните фактури, както и последващата реализация на стоките. Решението е постановено в противоречие с нормите на чл. 71, т. 1, чл. 68 и чл. 25 ЗДДС. П. извършената насрещна проверка доставчикът е представил всички, свързани с доставките документи. Данъчният кредит неправилно е отказан с РА поради това, че не е доказано транспортирането на стоките от предходните доставчици до прекия доставчик. Претендира се отмяна на решението в оспорената му част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА относно отказаното право на данъчен кредит за данъчния период м. октомври 2010 г. Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" - П. при ЦУ на НАП - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. К. и заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея, е допустима. Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил РА № 161303377/26.09.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с решение № 1293/14.12.2013 г. на и. д. директора на Дирекция "ОДОП" - П. при ЦУ на НАП. Първонистанционният съд правилно е приел, че РА е издаден от компетентни органи при съобразяване разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК /В този смисъл е и приетото ТР № 5/2016 г. по т. д. № 10/2016 г. на ОСС на I и II колегии на ВАС/ в изискуемата форма след проведено ревизионно производство, в което не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Обосновал е извод за това, че задълженията на ревизираното лице са определени законосъобразно с РА във връзка с непризнато право на данъчен кредит за данъчния период м. октомври 2010 г. в общ размер 7 168.06 лв. по три фактури, издадени от "Д." ЕООД - № 25195/25.10.2010 г. с предмет гипсокартон - 4 800 кв. м. и пълнител за стена - 25 кг.; № 25199/26.10.2010 г. с предмет - окачен таван комплект 380 кв. м.; № 25204/26.10.2010 г. с предмет - боя ББА - 58 б. Според съда, във връзка с доставките между прекия доставчик и получателя са представени единствено фактурите, а упражняването на правото на приспадане не включва данъка, който се дължи само защото е вписан във фактура. Упражняването на това право се ограничава до действително дължимите данъци, т. е. тези, отговарящи на облагаема сделка /т. 13 и т. 17 от решение на СЕО /сега СЕС/ по дело С-342/87 "G. H.". В мотивите на оспореното решение се прави позоваване и на решение на СЕС по дело С-285/11, според което за да се признае правото на приспадане е необходимо съдът в съответствие с правилата на доказване, установени в националното законодателство, да провери дали доставките на стоки са реално осъществени и дали тези стоки са използвани за извършването на облагаеми сделки от получателя. Доказателства за установяването на посочените факти следва да представи жалбоподателят, тъй като той би трябвало да разполага с такива. Такива доказателства освен фактурите от негова страна не са представени. Настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Правилен е изводът на съда, че не е доказано по делото от страна на жалбоподателя осъществяването на доставки на стоки, във връзка с които са издадени процесните фактури, т. е. предаване и приемане на същите в ползваната от него производствена база в с. В. Дол, община П., откъдето се твърди изпращането им за Гърция. Само фактурите не са достатъчни, за да се приеме, че правото на приспадане се упражнява във връзка с действително дължимите данъци, т. е. тези, отговарящи на облагаема сделка. В тази връзка правилно е позоваването от страна на първоинстанционния съд на решението на СЕС по делото "G. H.". Проследяването на предходните доставки на същите стоки, за които доставчикът твърди, че е получил от "М.-Б" - ЕООД, "О. к." ЕООД и "О. Т. И. С." ЕООД, в хода на ревизионното производство цели доказване на тезата на органите по приходите, че тези доставки, както и преките такива, не са осъществени. Неправилно се твърди в касационната жалба, че данъчният кредит е отказан само и единствено поради недоказване на извършването на транспортирането на стоките от предходните доставчици, изброени по-горе, до прекия доставчик "Д." ЕООД. Счетоводното отразяване на фактурите, установено от ССЕ, също само по себе си не доказва факта на предаване и приемане на стоките, съответно прехвърлянето на правото на разпореждане с тях като собственик на получателя, за да се приеме, че е осъществена доставка по определението на чл. 14, ал. 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, неточно транспониран в чл. 6, ал. 1 ЗДДС. П. първостепенният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса между страните по делото, съобразявайки нормите на процесуалния закон и приетото от СЕС в т. 32 от решение по дело С-414/10, а именно, че лицето, което иска приспадането на ДДС, трябва да докаже, че са изпълнени условията за това. Следва да бъде съобразено и приетото от СЕС в т. 51 от решението му по обединени дела С-439/04 и С-440/04, според което търговците, които вземат всички мерки, които са необходими, за да гарантират, че техните сделки не са свързани с измама, трябва да могат да разчитат на законността на тези сделки без риск да загубят правото на приспадане на ДДС. С., за да може да докаже осъществяването на доставките, във връзка с които претендира правото на приспадане, жалбоподателят е трябвало да се снабди с необходимите документи, установяващи предаването и приемането от него на стоките, във връзка с които са му издадени фактурите от "Д." ЕООД. В тази връзка неоснователно се твърди от касатора, че решението на Пловдивския административен съд противоречи на нормите на чл. 71, чл. 68 и чл. 25 ЗДДС. Неправилно съдът е приел, че от страна на ревизиращия екип не е оспорено извършването на ВОД. Напротив на стр. 7 от ревизионния доклад е посочено, че в хода на ревизията не са събрани достатъчно доказателства, установяващи реалността на извършените ВОД с получател гръцки търговец на стоките, фактурирани от "Д." ЕООД. Този извод е обоснован с обстоятелството, че видно от представените ЧМР превозвач и получател е "P. Vaitsoudis E. E.", но в нито едно от тях не е посочен вид и номер на превозната средство. По отношение на съставения АПВ № 1032476/8.12.2010 г. правилно съдът е приел, че съгласно чл. 129, ал. 3 ДОПК /ДВ бр. 108/2007 г./ независимо от извършеното прихващане или възстановяване задълженията за данък подлежат на установяване чрез извършването на ревизия. Вярно е, че в мотивите на АПВ е посочено, че във връзка с ВОД с получател "P. Vaitsoudis E. E. " са представени необходимите документи в изпълнение изискването на чл. 45, т. 1 и т. 2 ППЗДДС, удостоверяващи извършването на ВОД, а именно - фактури за доставки с получател лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава-членка, и писмени потвърждения от получателя. Според т. 37 и т. 38 от решение на СЕС по дело С-492/13 "Т." ЕООД непризнаването на ВОД с ревизионен акт, издаден след като същите са били признати с АПВ, противоречи на принципа на правна сигурност. В случая обаче с РА се отказва право на приспадане на ДДС по доставки от доставчика "Д." ЕООД, във връзка с които ревизираното дружество твърди, че е осъществило ВОД на същите стоки. При проверката във връзка с издаването на АПВ не са представени дори фактурите, издадени от "Д." ЕООД, които се представят в ревизионното производство. Декларираният като подлежащ на възстановяване данък за данъчния период м. октомври 2010 г. в подадената справка-декларация вх. № 1600-1614863/15.11.2010 г. включва и данъчният кредит по процесните три фактури, но същият е възстановен само и единствено въз основа на данните в справката-декларация. Поради липсата на идентичност относно фактите и поради това, че при издаването на АПВ не са изисквани конкретни документи за разлика от правния спор, във връзка с който е постановено цитираното решение на СЕС, не може да се приеме, че същото е приложимо и в настоящия случай. Изложеното по-горе налага извод за законосъобразност на решението на Пловдивския административен съд в оспорената му част, поради което същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото следва да бъде определено по размер съгласно чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за първоинстанционното производство и съгласно чл. 9, ал. 2 вр. § 1 ДР на същата наредба за касационното производство. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение