Решение № 109 от 10.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 624/2008 г.

Решение № 109 от 10.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 624/2008 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура - Пловдив, жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител Б. К., жалба на защитника на подсъдимия М. С. К. и жалба на повереника на гражданския ищец Н. А., всички против въззивно решение № 187/26.09.2008 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, 3 състав, постановено по ВНОХД № 458/2007 г., с което е била изменена присъда № 83/03.07.2007 г. на Старозагорския окръжен съд по НОХД № 29/2007 г. С тази присъда Старозагорският окръжен съд е признал подсъдимия М. С. К. за виновен в това, че на 10.08.2006 г., в гр. С., направил опит умишлено да умъртви Б. С. К. по начин опасен за мнозина, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, вр. чл. 18 и чл. 54 от НК го е осъдил на 15 години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението деянието да е било извършено със средства, опасни за мнозина. Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и в това, че на 10.08.2006 г., в гр. С., е причинил лека телесна повреда на Н. С. А. - разстройство на здравето, извън случаите по чл. 128 и 129 от НК, по начин опасен за мнозина, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 9, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, като е бил оправдан по обвинението деянието да е било извършено със средства, опасни за мнозина. На основание чл. 23, ал. 1 от НК окръжният съд е определил на подсъдимия К общо наказание в размер на 15 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, като е приспаднал предварителното му задържане под стража и в домашен арест, считано от 10.08.2006 г. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец Б. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., а на гражданския ищец Н. А. обезщетение за имуществени вреди в размер на 700 лв. и за неимуществени такива - 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.08.2006 г., като е отхвърлил претенциите на последния за разликата над посочените уважени размери. Старозагорският окръжен съд се е произнесъл по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Пловдивският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като във вр. чл. 58, б. "а", вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е намалил наложеното на подсъдимия К. наказание за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 , вр. чл. 18 ал. 1 от НК от 15 на 7 години лишаване от свобода, както и наказанието за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 9, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 1 от НК от 3 на 1 г. лишаване от свобода, като съответно е намалил и общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК - от 15 на 7 години лишаване от свобода. Присъдата е била изменена и в гражданско-осъдителната й част, като присъденото в полза на пострадалия Н. А. обезщетение за неимуществени вреди е било увеличено от 10 000 на 15 000 лв., а съответно и дължимите такси и разноски. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. В жалбата на подсъдимия М, изготвена от адв. Х. Х. и поддържана от него в с. з. пред ВКС, устно и в писмена защита, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Процесуалните нарушения са аргументирани с липсата на подробен анализ на една група доказателствени средства - обясненията на подсъдимия и показанията на св. Л, Ст. К. и П. Д., които не са били кредитирани без да се изложат убедителни съображения. Материалният закон се отчита за нарушен поради неправилна квалификация на деянията, за които К. е бил признат за виновен. На тази плоскост са развити доводи за субективна несъставомерност на деянието по чл. 116 от НК. Твърди се, че при прострелването на пострадалия К. подсъдимият не е целял да го умъртви, а само да го прогони от офиса на дружеството, поради което и след като умисълът му е бил евентуален, а при опит това е невъзможно, то следва да носи отговорност само за реално настъпилата телесна повреда, която е тежка. Отделно от това се акцентира, че той по собствени подбуди се е отказал да довърши престъплението. Изтъкват се възражения и срещу квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, респ. по чл. 131, ал. 1, т. 9 от НК - "по начин, опасен за мнозина", като и в тази връзка се застъпва тезата за липса на субективни представи на дееца, че при стрелбата е било възможно да бъдат наранени и други лица, различни от пострадалия К., респ. Атанасов. Оспорва се и съдебния извод за липса на силно раздразнение, предизвикано с противоправно поведение от пострадалите К. и А. Според защитата при подсъдимия са били констатирани белезите на физиологичен афект - дълго време той е бил в състояние на силен стрес от странната процедура по изключването му от дружеството, стигнало се е до фрустрация и изместване ядрото на личността, като практически той не е могъл да се контролира след обидната реплика на К. "днес ще ти скроим шапка". На последно място са изложени възражения срещу това, че съдилищата не са изяснили мотива за престъплението и не са отговорили от какви подбуди се е ръководил дееца при извършването му. На основата на дотук изложените доводи е направено искане подсъдимият да бъде признат за невинен за деянието, извършено спрямо К., а това спрямо А. да бъде преквалифицирано по чл. 130, ал. 1 от НК. Алтернативно се пледира за намаляване на наказанието поради изключително тежкото здравословно състояние на подсъдимия, обусловено от заболявания като исхимичен мозъчен инсулт и диабет. В протеста, както и в жалбата на частния обвинител Б. К., се изтъкват доводи за неправилно приложение на чл. 58, б. "а", вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, довело до неоправдано намаляване на наказанието на 7 години лишаване от свобода. Според прокурора не са били обсъдени данните за липса на проявено от подсъдимия критично отношение и упоритата му престъпна воля. Съответно, според частния обвинител К., въззивният съд е подценил интензивността на деянието, обусловена от упоритостта при произвеждане на изстрелите и тяхната целенасоченост, което е определяло обществената опасност на деянието и дееца като високи. Искането на държавното и частното обвинение е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото с оглед прилагане на по-тежко наказание на подсъдимия. В жалбата на гражданския ищец А. са застъпени оплаквания за несправедливост на обезщетението за неимуществени вреди, което макар да е било увеличено, то не е достатъчно да възмезди претърпяните от него физически и психически болки и страдания - по време на деянието вследствие причиняването на две проникващи огнестрелни наранявания, както и тези след него, свързани с оперативната интервенция и последващо лечение, а също и развилото се като усложнение заболяване - тромбофлебит. Претендира се увеличение на обезщетението за неимуществени вреди. Прокурорът от ВКП поддържа протеста, като коментира, че предпоставките за приложение на чл. 58, б. "а" от НК не са били налице, тъй като причините, поради които деецът не е могъл да довърши деянието се свързват с изчерпване на боеприпасите. Жалбата на подсъдимия, както и на гражданския ищец намира за неоснователни. В с. з. пред ВКС процесуалните представители на жалбоподателите поддържат изложените от тях оплаквания и направени искания. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: По доводите за нарушения на процесуалния и материален закон: Такива доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, са застъпени в жалбата на подсъдимия и те следва да бъдат разгледани преди останалите, които имат отношение към наказанието. Фактологията на деянието, такава каквато е установена от инстанциите по същество, при спазване на процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствените средства, не предлага възможност да се споделят оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения и такива на материалния закон във всички развити в жалбата на подсъдимия аспекти. Неоснователни са оплакванията за липса на надлежен анализ и оценка на обясненията на подсъдимия К, както и на показанията на св. Л, Ст. К. и П. Д. Поначало възраженията на защитата в тази им част не са достатъчно конкретизирани, за да е възможно и по-пълен касационен отговор по тях. Като цяло обясненията на подсъдимия и останалите доказателствени средства, изясняващи съществените въпроси, включени в предмета на доказване, са били непротиворечиви и допълнително експертно подкрепени. Единствените разлики се наблюдават относно 2 отделни момента, които съдилищата са отказали да приемат за фактически установени и те се свързват с твърдението на подсъдимия, че при пристигане в офиса св. А му е казал, че същия ден ще му скроят шапка, както и относно соченото от св. Л подсъдимия - че при стрелбата извън офиса подсъдимият е държал оръжието си надолу. Тези данни защитата е намерила за обуславящи от една страна предизвикателство, взривило емоциите на подсъдимия и от друга - липсата на пряк умисъл за опит за убийство на св. К. Тези доводи обаче, разгледани единствено на плоскостта на процесуални нарушения, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, а не възражения за необоснованост, не могат да бъдат споделени. Съдебната практика е константна по въпроса, че изводите за субективната страна на деянието и конкретно за вината под формата на пряк или евентуален умисъл, следва да се основава не само и единствено върху обясненията на дееца (като се има предвид тяхната двупосочност - като средство за защита и такова за изясняване на истината по делото), а върху внимателно комплексно обсъждане на всички факти и обстоятелства (индивидуализиращи деянието и последиците от него, вкл. предшестващото поведение на виновния и пострадалия, техните взаимни отношения, характера и интензитета на причинителската дейност, които допълнително се обуславят от насоката, мястото и силата на упражнено въздействие, използваното оръдие/средство и конкретен способ[1]), изведени от доказателствените източници и разгледани в тяхната последователност, многообразие и логическа обвързаност. Оценките на първоинстанционният съд, които са споделени и от въззивния след приложен собствен анализ, не се отклоняват от тези принципни положения. При изграждане на изводите за умисъла на подсъдимия К като пряк за причиняване на телесно увреждане на пострадалия А. и за опит за убийство на пострадалия К., двете съдебни инстанции не са пропуснали да разгледат взаимоотношенията помежду им преди и по време на деянието и да откроят конфликтните моменти, които са имали значение за развитието на инцидента, формирането на решението за извършване на деянието и състоянието, в което то фактически е било извършено. Решението за изпълнение на деянията е било взето в състояние на силно раздразнение, основано върху предходните конфликтни отношения и нетърпимост между съдружниците, между които и двамата пострадали (свързано с лишаване на подсъдимия от дялово участие в Телекомстрой ООД (РМД) и представителна власт в Телекомстрой АД, произхождащо от проведено по този повод общо събрание на 30.05.2006 г. и вписаните по този повод промени във фирмения регистър с решение от 19.06.2006 г.), а не вследствие на пряка и непосредствена провокация, реализирана в деня на инцидента и попадаща в някоя от хипотезите по чл. 118 от НК. По този повод мотивите на инстанциите са изчерпателни, като ясно е заявено, че за такава провокация не може да се счита нито появата на съдружниците и техните юридически представители в офиса на подсъдимия с оглед провеждане на общо събрание, нито възраженията на св. А срещу решението на подсъдимия да разтури събранието. Още по-малко за такова предизвикателство би могла да се счита изречената от св. А реплика, че в този ден ще скроят шапка на подсъдимия. Освен, че нейното обективно изричане не е било възприето от други лица, намирали се в офиса по това време, сред които св. Д синът на подсъдимия - св. Ст. К., то дори да е имало такъв момент (съобразно обясненията на подсъдимия, че тогава са били само двамата със св. А), не са били установени данни въпросната реплика да е взривила в този момент емоциите му и тогава да е било изпълнено деянието, което явно демонстрира, че не е покрит теста за непосредственост на предизвикателството и разбира се на естеството му като такова, попадащо в обхвата на чл. 118 от НК. Всъщност фактите по делото недвусмислено са очертавали, че подсъдимият е извадил оръжие и е започнал да стреля в далеч по-късен момент - когато е останал насаме със съдружниците А. и К. и след като те са демонстрирали своите основания за дялово участие и представителство, с което той очевидно не е бил съгласен, а и това е станало повод да разтури събранието, срещу което те съответно са възразили. Съответно, възраженията по повод оценката на обясненията на подсъдимия в аспекта за кроенето на шапка са явно неоснователни, защото от една страна съдилищата са предложили подробни мотиви за отхвърляне на тяхната достоверност, а от друга дори да са били кредитирани, то те не биха имали придаденото им значение на предизвикателство, което да е обусловило приложението на чл. 118 от НК. Всъщност, в различие от заетата позиция в предходните инстанции, в самата касационна жалба изобщо не са релевирани доводи и претенции за промяна на квалификацията по чл. 118 от НК. Това до голяма степен се свързва с различната интерпретация на репликата за шапката - дали това представлява обида, която със сигурност не е тежка дори да беше установена или пък противозаконно действие, което би наложило изследване на множество други въпроси и в каквато насока са липсвали твърдения, а също и доказателства, които да ги подкрепят. Затова и възраженията на защитата в касационното производство са разположени основно на плоскостта субективни представи и психическо отношение на дееца към престъпните последици или изцяло върху умисъла, който в случая се твърди, че е бил евентуален за опита за убийство на К. Тази теза е аргументирана от една страна с неадекватно отражение на обективната действителност в неговото съзнание поради отделни аспекти от особеното състояние, в което се е намирал (силен стрес, фрустрация, стеснение на съзнанието), а от друга - че след като е стрелял с насочено надолу оръжие (както е сочил и св. Л) и целта му е била да прогони двамата пострадали от офиса, то след това сам се е отказал да довърши престъплението по отношение на св. К. ВКС намира изложените в този контекст доводи за неоснователни. Във фактически план е било установено, че след като е разтурил събранието, защото не е признал кворума, предопределен от съдебното решение за промяна на дяловете, подсъдимият е поискал всички да напуснат помещението, както и е заявил, че тези, които са се сдобили с други дялове ще трябва да бъдат наказани, като това е било възприето не само от двамата пострадали, но и от св. Д. Впоследствие, след като е извадил оръжието, което дотогава е държал под плота на бюрото си, зареждал е същото и го е насочвал последователно спрямо св. А, а и св. Х, който е правил опити да го разубеждава, в един момент оставайки насаме с пострадалите първо е прострелял два пъти последователно св. А в областта на десния крак и е подгонил св. К, като допълнително е ударил ранения вече А. с дръжката на пистолета, защото му е препречвал пътя на излизане от офиса. Отвън, на откритото пространство пред офиса, подсъдимият е произвел общо четири последователни изстрела, мъчейки се да уцели бягащия св. К, който се е опитвал да се прикрие.спял е един път да го улучи докато пострадалият се е обръщал, за да проследи движението на подсъдимия. След това попадение подсъдимият е продължил да стреля до изчерпване на боеприпасите, след което се прибрал в офиса си. Очевидно е, че тази фактология на деянието изобщо не позволява да бъде споделена тезата за извършване на деянието при евентуален умисъл, а също и за доброволен отказ от довършване на деянието по смисъла на чл. 19 от НК. Обективно проявеното поведение, възприето от множеството свидетели, а и разгледано в светлината на предходните моменти в офиса, включително изречени от подсъдимия реплики за прилагане на наказание, а и преди това за проблемните отношения между съдружниците, съвсем не може да бъде съотнесено към твърдяното намерение само да прогони св. К от офиса, нито, че стреляйки многократно и целенасочено спрямо него (очевидно с насочено към тялото оръжие, а не надолу съобразно твърденията на св. Л, отчетено за опровергано), е разчитал, че може и само да го нарани, но не и да го убие. Напълно вярно е, че при подсъдимия са били констатирани белезите на фрустрация и стеснение на съзнанието, но те са имали значението да предопределят преценката за наличието на физиологичен афект в неговия медицински аспект и характера му на улесняващо деянието състояние, а не съдържанието на умисъла му като евентуален. Афектният умисъл поставя акцент върху особеностите на психическото състояние, при които е взето и изпълнено решението за извършване на деянието и не оказва влияние върху собственото съдържание на умисъла с присъщите му интелектуален и волеви момент[2]. При подсъдимия не са били констатирани проблеми по повод годността му за формирането на представи относно естеството на деянието и неговите последици. В този смисъл той е могъл да съзнава, че стреляйки последователно и целенасочено с годно да причини смърт оръжие резултатът от това би бил умъртвяване на жертвата, а не само нараняването й. Невъзможността да преодолее този деструктивен импулс, респ. да овладее емоциите си, само характеризират психическото състояние, в което е взето и изпълнено решението, а не представното съдържание на плоскостта на умисъла, включително относно определеността и конкретизацията на престъпните последици. Всъщност, в тази посока са ориентирани възраженията на защитата и конкретно, че подсъдимият поради афектното си състояние не е могъл да предвиди съставомерните последици. И по този повод обаче, практиката на ВКС е последователна[3], а именно, че поначало, при посегателствата срещу личността умисълът на дееца е с неконкретизирано съдържание. За него е характерна една неопределеност или алтернативност на представите, като той предвижда най-общо настъпването на два или повече резултати (напр. телесна повреда и смърт) и иска или допуска настъпването на който и да е от тях. В тези случаи, когато деецът действа с пряк неопределен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-лекия от резултатите, то той следва да отговаря за опит към по-тежкия резултат. При настоящата хипотеза, подсъдимият е направил всичко необходимо за умъртвяване на св. К произвел е множество изстрели с опасно оръжие, целенасочено, като в крайна сметка е успял да го порази в главата, който орган от тялото е жизнено важен, а смъртта му не е настъпила единствено поради особената траектория на изстрела, засегнала не цялата, а част от главата в областта на лявата скула и последвалата спешна медицинска намеса. Нещо повече, и след увреждащото попадение е продължил да стреля до изчерпване на патроните. Съответно, деянието на подсъдимия К правилно е било квалифицирано като опит за убийство, а не за тежка телесна повреда с оглед трайно настъпилото обезобразяване, какъвто е обективно настъпилия резултат при пострадалия К. Материалният закон е приложен правилно и в аспекта относно оспорваното наличие на признака "по начин, опасен за мнозина" - по чл. 131, ал. 1, т. 9 от НК относно пострадалия А. и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, вр. чл. 18 от НК относно пострадалия К. И в този случай в представите на дееца е имало ясно съзнание, че като стреля с оръжие поначало годно да причини смърт, в ограничено пространство в офиса, където са се намирали св. А, както и извън офиса, където е имало множество хора, пръснали се хаотично да се прикриват от произвежданите изстрели спрямо св. К, рискът от поразяване на други лица, извън преките жертви, е бил реален и непосредствен, а това определя и начина на действие като опасен за мнозина. Що се касае до това дали средството е било опасно за мнозина, за което се отнасят повечето от съображенията в жалбата на подсъдимия и писмените бележки, то е видно, че К. е бил оправдан по това обвинение и в тази част присъдата е била потвърдена от въззивната инстанция. По доводите за неправилно приложение на чл. 58, б. "а" и явната несправедливост на наказанието по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, вр. чл. 18 от НК: Такива доводи за застъпени в протеста на прокурора и жалбата на частния обвинител К., на чиято основа е направено искане за връщане на делото на въззивния съд с оглед утежняване на санкцията, а също и в жалбата на подсъдимия с оглед алтернативната претенция за намаляване на наказанието. На първо място, принципно основателни са възраженията в протеста и жалбата на частния обвинител К. за неправилно приложение на чл. 58 б. "а" от НК. Тази разпоредба позволява самостоятелно приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК при опит - поради недовършеността на престъплението, като в тази връзка се изисква да бъдат съобразени обстоятелствата по чл. 18, ал. 2 от НК (степента на осъществяване на намерението и причините поради които престъплението е останало недовършено). От мотивите на въззивната инстанция е видно, че липсват конкретни съображения по тези съществени въпроси. Оказва се, че доминиращата причина да се намали наказанието под предвидения минимум е преоценката на значението и тежестта на две обстоятелства - афектното състояние като улесняващо деянието и изключително влошеното здравословно състояние на К. с оглед прекарани два инсулта и страданието му от диабет. Въпреки липсата на подробни и убедителни мотиви за прилагане на чл. 58, б. "а" от НК на самостоятелно основание, ВКС намира, че общата техника по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК намира място в конкретния случай с оглед присъствието на хипотезата за изключителни обстоятелства. Фактите по делото безспорно са определяли, че се касае до сериозна упоритост при изпълнение на деянието, което завишава степента на неговата обществена опасност, а и на самия деец, извън преценката за поведението му в обществото, която има влияние в обратната насока. Няма съмнение и по въпроса, че деянието спрямо к. представлява довършен опит, при който негативните последици не са настъпили по причини, които не се свързват с поведението на дееца, а поради изчерпване на патроните в оръжието му, макар да не е съвсем без значение, че фактически резултатът не е летален, а тежка телесна повреда. При индивидуализацията на наказанието обаче, съдът е длъжен, като съобразява всички данни за деянието и личността на дееца, да прецени дали приложимата санкция би имала не само превантивен и предупредителен ефект, но и поправителен. В този аспект, възможността му, с оглед здравословно състояние или други причини, да понесе съответния интензитет на наказателна репресия като възмездие за извършеното, не може да бъде пренебрегнато. За подсъдимия К е било установено, че е прекарал инсулт при престоя му в следствения арест през 2006 г. и втори такъв в края на 2007 г., от дълги години страда от хипертония, а от 4-5 години и от захарен диабет, който в последно време е довел до инсулиново лечение, а също и до появата на съпътстващо заболяване - хронична белодробна болест. Понастоящем той е на възраст 64 години. По делото е констатирано също, че улесняващ фактор за изпълнение на деянието е възникналия афект по повод предходни неразрешени конфликти със съдружниците му. Всички тези обстоятелства са безусловно със смекчаващ характер, като измежду тях здравословното му състояние има значението на изключително обстоятелство, което съпоставено с минимума на наказанието по чл. 116 от НК предопределя извод за несъразмерна тежест. В този смисъл, макар въззивният съд неправилно да се е позовал на разпоредбата по чл. 58, б. "а" от НК, то при всички случаи е била налице необходимост от прилагане на хипотезата по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. С отмерване на наказанието в рамките на 7 години лишаване от свобода за деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 18 НК, което повлиява и размера на общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК, е постигнат баланс между необходимостта спрямо подсъдимия да се приложи наказателно въздействие с оглед степента на тежест на деянието, обусловена от резултата, който по стечение на обстоятелствата не е бил летален и начина на изпълнение предвид спомената упоритост, и интензитета на същото това въздействие, което като отчита данните за личността му и особено здравословното състояние да позволи комплексно постигане на целите по чл. 36 от НК. По тези причини ВКС намира, че липсват аргументи както за намаляване на наказанието, така и за предприемане на действия с оглед неговото увеличаване. По гражданския иск: Неоснователни са и доводите за увеличаване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на гражданския ищец А., застъпени в неговата жалба. Видно от мотивите на въззивната инстанция, претърпените морални болки и страдания по време и след деянието, включително развилото се на основата на инициалната травма усложнение, са били внимателно откроени и възмездени по справедливост. Това се е изразило в увеличаване на обезщетението до сумата от 15 000 лв., която и ВКС счита за достатъчна да репарира претърпените морални вреди в съгласие с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намери, че сочените касационни основания в протеста и жалбите не са налице, поради което и атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение