Решение № 7000 от 22.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10467/2012 г.

Решение № 7000 от 22.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10467/2012 г., III о., докладчик съдията Сребрина Христова Производството по чл. 208 и сл. от АПК е образувано по касационна жалба на Никола Николов Куртоклиев срещу решение № 3578 от 27.06.2012 г. по адм. д. № 11205/2011 г. на Административен съд София-град с доводи, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и затова следва да бъде отменено със законните последици. Ответникът Областен управител на област София в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че съдът се е произнесъл по недопустимо искане, поради което оспореното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото - прекратено. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С посоченото решение, в производство по чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 5, ал. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ /, е отхвърлена жалбата на Никола Николов Куртоклиев срещу заповед РЛ-256 от 17.11.2011 г. на Областния управител на област София, с която на основание чл. 32, ал. 1 от ЗА, чл. 1, т. 11 и чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗПГРРЛ /обн., ДВ, бр. 50 от 1991 г. с изменения и допълнения /§ 3 от ЗИД на ЗПГРРЛ /обн., ДВ, бр. 26 от 2008 г./, чл. 1, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 6, ал. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, приета с ПМС № 88 от 19.04.2006 г. /обн., ДВ, бр. 35 от 2006 г./, изменена с ПМС № 231 от 19.09.2008 г. /обн., ДВ, бр. 86 от 2008 г./ и искане вх. № 94НН/99 от 15.11.2006 г., му е признато правото на обезщетяване в пълен размер по реда на чл. 6 от ЗПГРРЛ за репресията "лишаване от свобода" за необезщетения срок от 88 месеца в размер на сумата 5632 лева, която сума да се изплати по посочената от лицето банкова сметка. Изводът, че претенцията е допустима, но неоснователна, е обоснован и законосъобразен. Предвид твърдението, че има необезщетени периоди, което е довод по същество, съдът правилно е приел, че претенцията е допустима, тъй като актът подлежи на оспорване и оспорващият има правен интерес от оспорването. По тези съображения, становището, че жалбата е следвало да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото - прекратено, е неоснователен. Решението е валидно, допустимо и правилно. При изяснена фактическа обстановка, съдът обосновано и законосъобразно е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. В заявлението се претендира изплащане на еднократно обезщетение за репресията "лишаване от свобода", която обхваща три периода от общо 16 години, 3 месеца и 2 дни. На основание ПМС № 38 от 11.05.1990 г., за 8 години и 11 месеца лицето е получило обезщетение 15000 лева, а с процесната заповед му е определено обезщетение в размер на сумата 5632 лева за необезщетения срок от 88 месеца или 7 години и 4 месеца. Така за периода на репресията "лишаване от свобода" лицето е напълно обезщетено. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че административният орган, респективно съдът, е следвало да преизчисли платеното съгласно ПМС № 38 от 11.05.1990 г. обезщетение. Преизчисляването /съобразяването с последващата деноминация/ е недопустимо, тъй като то е определено законосъобразно към момента на изчисляването и заплащането му. В тази връзка, правилно е позоваването на разпоредбата на § 12, ал. 2 от ПЗР на Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, съгласно която при преизчисляване на дължимото обезщетение на правоимащи лица, които не са получили обезщетение за всеки вид репресия и/или за пълния размер на претърпяната репресия, се взема предвид периодът, за който вече е получено обезщетение, в размер според действуващия към момента на получаването му ред, а за необезщетения период се изплаща размерът, предвиден в наредбата. Неоснователен е и доводът на касатора, че съдът не е взел предвид, че в оспорения административен акт липсва произнасяне за дължимо обезщетение за период от 12 месеца, от които 10 месеца в ТВО "Белене" и 2 месеца изселване в Тутракан. В искането, по повод на което е образувано административното производство, като основание за изплащане на обезщетението е посочено "лишаване от свобода". Няма допълнение към посоченото искане, поради което правилно административният орган се е произнесъл само по този вид репресия. Предвид разпоредбата на § 12 от ПЗР на Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, за касатора е налице възможност да направи съответно искане за изплащане на полагащото му се обезщетение за периода на престоя му в ТВО "Белене" и периода на изселването му в Тутракан. От изложеното е видно, че не са налице касационни основания по чл. 209 от АПК и затова оспореното решение следва да бъде оставено в сила. По делото липсват доказателства за процесуално представителство на юрисконсулт, поради което искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Мотивиран от това и на основание чл. 221, ал. 2 предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение