Решение № 5676 от 31.5.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба, подадена от Ц. Вълчев, от гр. Ловеч, чрез процесуалния му представител адв. Т. Георгиев, срещу чл. 43 от Тарифа 14 за таксите, които се събират в системата на Министерството на регионалното развитие и благоустройството и от областните управители /Тарифа 14, тарифата/, одобрена с Постановление на Министерски съвет /ПМС/ 175/05.08.1998 г., в редакцията му - изменена и допълнена с ПМС 293/08.11.2016 г., обн. ДВ бр. 90/2016 г. В жалбата се твърди, че при определянето на таксата по чл. 43 от Тарифа 14 не е спазено изискването по чл. 2, ал. 2, изречение последно от Закона за държавните такси /ЗДТ/, както и че атакуваната разпоредба противоречи на чл. 6 от АПК и чл. 37д, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/. Сочи се и наличие на основание по чл. 146, т. 5 АПК. Отправено е искане за отмяната на обжалвания текст от тарифата като незаконосъобразен и присъждане на направените по делото разноски по приложен списък. Ответната страна Министерски съвет на Република България /МС/, чрез процесуалния си представител правен съветник в дирекция Правна И. Георгиева, в писмено становище и в съдебно заседание по делото оспорва жалбата и претендира отхвърлянето й като неоснователна, ведно с присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Заинтересованата страна министър на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител юрк. А. Антонова, в открито съдебно заседание и в писмени бележки, изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави искане за отхвърлянето й и претендира присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Заинтересованата страна Агенция по геодезия, картография и кадастър /АГКК/, чрез процесуалния представител юрк. Р. Стойков, в представена по делото молба и в писмени бележки излага съображения за неоснователност на жалбата и моли за нейното отхвърляне, ведно с присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема, че жалбата е допустима подадена е от лице, имащо по смисъла на чл. 186, ал. 1 от АПК правен интерес от обжалването, срещу действаща разпоредба от подлежащ на оспорване нормативен акт. По аргумент от чл. 187, ал. 1 от АПК оспорването на този акт е без ограничение във времето, като по отношение на атакуваната разпоредба не се установява наличие на предпоставките по чл. 187, ал. 2 от АПК. Разгледана по същество, при извършената служебна проверка за наличие на основанията по чл. 146, т. 1-т. 5 АПК, съставът счита жалбата за неоснователна, по следните съображения: По делото е събрана цялата административна преписка по приемането на ПМС 293/08.11.2016 г., в т.ч. изготвеният от министъра на регионалното развитие и благоустройството доклад, с приложени към него проект на постановлението, справка за отразените становища, проект на съобщение за средствата за масово осведомяване и одобрена от министъра на финансите финансова обосновка, съдържаща разчет на преките и непреките разходи за услуга. В резултат на съвкупната преценка на данните от приобщените по делото доказателства, обсъдена в контекста на наведените от жалбоподателя съображения за незаконосъобразност на оспорения текст, съставът приема за установено следното от фактическа и правна страна: Атакуваната разпоредба на чл. 43 от Тарифа 14 е приета с § 1 от ПМС 293/08.11.2016 г., обн. ДВ бр. 90/2016 г., по силата на законовата делегация на чл. 8, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/, предвиждащ, че за предоставяне на услуги от кадастъра се заплащат такси в размери, определени с тарифа, одобрена от Министерския съвет. Доколкото текстът на чл. 43 от тарифата е изменен с акт на МС, който е компетентният за това орган, то липсва основание по чл. 146, т. 1 АПК за отмяна на разпоредбата поради липса на компетентност. Съгласно чл. 6, т. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, МС издава постановления, когато урежда съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. Раздел VI от тарифата, част от който е оспореният текст на чл. 43, е изменен именно с прието от МС постановление, предвид което и по аргумент от чл. 6, т. 2 от ЗНА, в разглеждания случай не се установява наличие и на второто основание за оспорване по чл. 146, т. 2 от АПК. При приемането на оспорения нормативен текст не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Съгласно чл. 77 от АПК компетентният орган издава нормативния административен акт, след като обсъди проекта заедно с представените становища, предложения и възражения, а според чл. 80 от АПК за неуредените в този раздел въпроси се прилагат разпоредбите на ЗНА, чиято глава трета /чл. 26 - чл. 28/ е посветена на изработването на проекти на нормативни актове. Във връзка с това следва да се посочи, че процедурните изисквания относно приемането на постановлението, с което е въведена оспорената редакция на чл. 43 от тарифата, са предмет на съдебен контрол по адм. дело 7211/2021 на Върховния административен съд, седмо отделение, образувано първоначално по поставената за разглеждане от настоящия състав жалба на Ц. Вълчев. По това дело е постановено решение 7589/04.08.2021 г., с което оспореният текст е отменен на основание чл. 146, т. 3 във връзка с чл. 196 от АПК поради допуснати от органа съществени нарушения на процедурните правила по чл. 26, ал. 3 и чл. 28 от ЗНА, както и на чл. 77 от АПК. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от МС, при което с решение 11340/08.12.2022 г. по адм. дело 9371/2022 г. на Върховния административен съд, петчленен състав на Втора колегия, решение 7589/04.08.2021 г. на тричленния състав на съда по адм. дело 7211/2021 г. е отменено и делото е върнато за разглеждане от друг състав на Върховния административен съд, при което е образувано настоящото производство. Предвид изложеното и доколкото е обвързан от формираната решаваща сила на мотивите в решение 11340/08.12.2022 г. по адм. дело 9371/2022 г. на петчленния състав на съда, настоящият съдебен състав счита, че при приемането на ПМС 293/08.11.2016 г. не са допуснати съществени нарушения на процедурните правила за изработването на проекта на постановлението по чл. 26 и чл. 28 от ЗНА, както и на чл. 77 от АПК. Също така, от данните от приобщените по делото доказателства е видно, а и между страните липсва спор в тази насока, че в случая са спазени и изискванията на чл. 78 от АПК, въвеждащи относимите към удостоверяването и обнародването на нормативния акт правила. Оплакванията на жалбоподателя за материална незаконосъобразност на атакуваната разпоредба основание за оспорване по чл. 146, т. 4 от АПК, настоящият състав преценява като неоснователни. Данните по делото не навеждат на извод, че обжалваният текст противоречи на норма от по-висок ранг. Релевираните в жалбата твърдения в противоположния смисъл, макар и подробни, не са подкрепени с никакви приети по делото доказателства, още по-малко такива събрани по направени от жалбоподателя доказателствени искания, каквито липсват, а негова е тежестта да установи фактите, въз основа на които черпи благоприятни за защитната си теза обстоятелства. Разположеният в раздел VI Такси за предоставяне на услуги по ЗКИР от Тарифа 14 атакуван текст на чл. 43, в редакцията му, обн. ДВ бр. 90/2016 г., гласи: удостоверение за наличие или липса на данни събира се такса в размер, както следва: 1. документ на хартиен носител 20 лв.; 2. електронен документ в PDF формат 14 лв. Противно на изтъкнатите в жалбата доводи, разпоредбата на чл. 43 от тарифата не противоречи на чл. 2, ал. 2, изречение последно от ЗДТ, според което простите такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата. Между страните не се спори, че въведената с чл. 43 от Тарифа 14 такса е проста, а оттам и че цитираната разпоредба от ЗДТ намира приложение в разглеждания случай. Предвид данните по делото, в това число от приложената към доклада на МРРБ /неоспорена по съответния процесуален ред от жалбоподателя/ финансова обосновка и съдържащия се в нея разчет на преките и непреките разходи за всяка една от услугите /в частност по ред 8 и 8а относно удостоверението за наличие или липса на данни/, включващ себестойността на услугата /съответно в размер на 17.94 лв. за удостоверение в хартиена форма и 14.76 лв. в електронна/, съдът намира, че при определянето на размера на таксата в атакувания текст изискването по чл. 2, ал. 2, изречение последно от ЗДТ е спазено. Размерът на таксата не е въведен произволно в тарифата, а съобразно реалната себестойност на предоставяната от АГКК услуга, формирана на базата на осъществен /видно от финансовата обосновка/ предварителен анализ на пораждащите изпълнението на услугата разходи в бюджета на предоставящия услугата орган и следователно, както повелява чл. 2, ал. 2 изречение последно от ЗДТ, на базата на материално-технически и административни разходи по нейното предоставяне. Следва да се посочи, че в ЗКИР и в Наредба РД-02-20-4/11.10.2016 г. за предоставяне на услуги от кадастралната карта и кадастралните регистри /наредба РД-02-20-4/11.10.2016 г./, която в чл. 7, ал. 1 т. 5 във връзка с ал. 3 въвежда услугата издаване на удостоверение за наличие или липса на данни, не са предвидени условия и/или изисквания, които следва да бъдат спазени при определянето на таксите в одобрената от МС тарифа. Аналогично на чл. 8, ал. 2 от ЗКИР, в чл. 37 от наредба РД-02-20-4/11.10.2016 г. е посочено само, че за предоставяне на услугите по тази наредба АГКК събира такси, определени в тарифа съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗКИР. Изложеното налага извод, че единственото правнозначимо и обвързващо МС законово изискване при определяне на таксата за издаването на удостоверение за наличие или липса на данни е това по чл. 2, ал. 2, изречение последно от ЗДТ, което, както се посочи по-горе, е спазено. За изчерпателност следва да се отбележи, че цитираното изискване от ЗДТ е доразвито в разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от Методика за определяне на разходоориентиран размер на таксите по чл. 7а на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност и разходването им /ЗОАРАКСДР/, която също е отчетена и съобразена от административния орган при определянето на таксата по чл. 43 от Тарифа 14, независимо, че, предоставяната услуга от АГКК не е такава по чл. 7а от ЗОАРАКСДР и съответно съблюдаването на методиката е предоставено на преценката на административния орган, който в случая е избрал да я спази. Предвид горното, неоснователно е и възражението на жалбоподателя за противоречие на чл. 43 от тарифата с чл. 6 от АПК, закрепящ в административното производство един от основните му принципи, а именно този на съразмерност. След като, видно от представения от органа разчет към финансовата обосновка, размерът на процесната такса е определен въз основа на себестойността на предоставяната услуга, то няма как да се приеме, че при определянето й компетентният орган не е упражнил правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Горният извод не се разколебава от наведените в жалбата аргументи за прекомерността на таксата, извлечени от съпоставянето на две различни по естеството си услуги по издаването на два различни по същността си официални документа, които не са подкрепени с никакви приложени по делото доказателства. Таксата се дължи срещу извършването на определена услуга и се определя с оглед на разходите по извършване на тази конкретна услуга, а не принципно и независимо от естеството на услугата. Данните по делото не сочат и противоречие на оспорения текст с чл. 37д, ал. 1 от ЗСПЗЗ, регулиращ съвсем различна от регламентираната с чл. 43 от тарифата във връзка с чл. 8, ал. 2 от ЗКИР материя, според който държавата насърчава извършването на замени и покупко-продажби между съседни имоти с цел тяхното окрупняване, като поема разходите, свързани с техническите дейности по осъществяването на замените и покупко-продажбите. В противовес с изтъкнатите в жалбата съображения, съставът счита, че атакуваният текст от Тарифа 14 не противоречи на целта на закона, а оттам и че не се установява основанието по чл. 146, т. 5 от АПК за неговата незаконосъобразност. С оглед приетото от състава, че таксата е определена съобразно действителната себестойност за извършване на услугата, несподеляеми са доводите на жалбоподателя за неоснователно облагодетелстване на административния орган поради прекомерност на таксата и за ограничаване на правата на собствениците за земеделски земи. Доколкото лицата, в полза на които се очаква да бъде предоставяна услугата, са с различно имуществено състояние, винаги ще има категория лица с по-нисък имуществен статус, които ще са поставени в по-трудно положение при заплащане на държавната такса в сравнение с други, независимо от нейния размер. Нормативно и обективно е невъзможно да се въведе подход при определянето на таксата за издаване на процесното удостоверение, който да отговаря максимално точно на имущественото състояние на всеки гражданин и едновременно да не създава тежест в бюджета на предоставящия услугата орган предвид отчетените за извършването й разходи. По изложените съображения, обжалваната разпоредба на чл. 43 от Тарифа 14 е законосъобразна и при установената липса на основание по чл. 146, т. 1- т. 5 от АПК, предявената срещу нея жалба като неоснователна, следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода от делото, искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на разноски е неоснователно, а претенциите на процесуалните представители на останалите страни за присъждане на юрисконсултско възнаграждение основателни. При това и по аргумент от чл. 226, ал. 3 от АПК, на ответната и заинтересованите страни следва да бъдат присъдени своевременно поисканите от тях разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 200 лв. за всяка от тях /по 100 лв. за водене на делото пред петчленния състав на Върховния административен съд и по 100 лв. за настоящото дело/ в определен от състава размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предложение последно от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,