Решение № 4885 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9723/2017 г.

Решение № 4885 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9723/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. Образувано е по касационна жалба от М. Събев, лишен от свобода и изтърпяващ наказанието си понастоящем в Затвора - [населено място] против решение № 252 от 13.06.2017 г., постановено по адм. д. № 364/2016 г. по описа на Административен съд – Плевен. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съда да отмени решението на АС-Плевен и вместо него, да постанови друго по същество на спора, с което да уважи претенцията му в пълния претендиран размер за сумата от 4 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, в резултат на действия и бездействия на затворническата администрация на Затвора – гр. Ловеч, за периода от 13.01.2014 г. – 13.05.2014 г. довели до стрес, негативни преживявания и уронване на човешкото му достойнство. Редовно призован за съдебно заседание, М. Събев се явява лично, и по същество поддържа изложените в касационната жалба доводи. Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - гр. София, в представен по делото отговор на касационната жалба и становище от процесуалните си представители юрк. Георгиева и юрк. Луканова, оспорват жалбата като неоснователна и молят решението на първоинстанционния съд като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК. Редовно призован за съдебно заседание ответникът по касационната жалба не се представлява. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира че касационната жалба е предявена от надлежна страна по чл. 210 АПК, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Административен съд - Плевен е сезиран с иск по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС. Ищецът М. Събев претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, унижение, уронване на човешкото му достойнство, чувство на страх, незащитеност и малоценност, причинени му от незаконосъобразните действия и бездействия на длъжностни лица от затворническата администрация на Затвора – гр. Ловеч. Претендираното обезщетение е в размер на 4 000 лв. за настаняването му в Затвора- гр. Ловеч в една килия (№ 211) с л. св. С. Борисов в периода от 13.01.2014 г. – 13.05.2014 г. Ищецът твърди, че това настаняване е било против волята и на двамата, като е посочил в молбата, че са били в конфликтни отношения и не са можели да съжителстват заедно, предвид особеностите на характера и факта, че Борисов страда от психични разстройства. Посочено е, че л. св. Борисов многократно е настаняван за лечение в психиатрично отделение на затворническата болница в Ловеч, за което са налице епикризи, като в посочения период същият е изпадал ежедневно в кризи и не е бил хоспитализиран. Твърдените от ищеца незаконосъобразни действия и бездействия се изразяват в това, че администрацията на Затвора - гр. Ловеч не е предприела никакви мерки, за да бъде осигурено нормалното изтърпяване на наказанието, като не му е било осигурено спокойствие, което е предвидено в чл. 84, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС – непрекъснато време за сън не по – малко от 8 часа на денонощие. В молбата ищецът сочи още, че въз основа на това са нарушени чл. 3 ЕКПЧ, чл. 3 ЗИНЗС, чл. 40, ал. 2 ЗИНЗС, чл. 31, ал. 5 от Конституцията, както и § 60-64 от "Европейски правила за затворите" и "Минималните стандарти за лишените от свобода – лица раздел настаняване". След подробен анализ на приложимите разпоредби и събраните по делото писмени и гласни доказателства (св. С. Лазаров и св. Й. Стефанов) поотделно и в тяхната цялост, административният съд е приел, че в рамките на исковия период от страна на ищеца не се доказва нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, претърпени имуществени вреди и пряка причинно следствена връзка между двата елемента от фактическия състав на отговорността на затворническата администрация по чл. 284 и сл. ЗИНЗС. Изложил е мотиви, че същият е в добро физическо и психическо състояние, съгласно представените по делото справки за здравословното му състояние. Посочил е по - натам в мотивите, че престоят му в една килия със страдащия от психично заболяване Боянов през исковия период не е оказало отрицателно въздействие върху психиката и физическото му здраве. Обосновал се е, че неблагоприятното въздействие при съвместното настаняване на ищеца с това лице не надхвърля неизбежните страдания, свързани с изтърпяване на наказанието, на което е осъден. Анализирайки материалноправните предпоставки на отговорността за вреди по чл. 284 от ЗИНЗС, съотнесени към приетите за недоказани от ищеца фактически твърдения, административният съд е приел, че, при липсата на доказателства за твърдените факти, липсва установено незаконосъобразно фактическо действие или бездействие на длъжностните лица към администрацията на Затвора – гр. Ловеч и / или настъпила за ищеца вреда по смисъла на чл. 284 ЗИНЗС. При тази установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е счел, че предявеният иск за сумата от 4 000 лв. се явява неоснователен и недоказан, поради което го е отхвърлил. Така постановеното решение е правилно и обосновано в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, но е неправилно в частта на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение. За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, оборима презумпция. Административен съд - Плевен, анализирайки събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната взаимовръзка, правилно е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на фактическите твърдения, на които основава иска си. Правилни са изводите на административния съд за недоказаност на твърдението на касатора за конфликт между него и л. св. Борисов. Направените в тази връзка изводи от съда за това, че не са посочени от Събев конкретните причини за този конфликт и на какво се дължи той са правилни и се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Правилни и са и изводите на съда, че действително л. св. Борисов има особености в поведението му, които са обусловени от неговото заболяване, но безспорно по делото е установено, че през процесния период същият е бил под диспансерно наблюдение, приемал е лекарства пред служителите на затвора. Съдът правилно е приел, също, че не се доказва и твърдението на ищеца, че не му е било осигурено спокойствие, предвидено в чл. 84, ал. 2, т. 2 ЗИНЗС – непрекъснато време за сън не по – малко от 8 часа на денонощие. От доказателствата по делото, се установяват само два случая на агресия от страна на л. св. Боянов, която не е била насочена към касатора Събев, а към трети лица. При неустановяване настъпването на тези факти от действителността, не може да се твърди причиняването им от незаконосъобразни фактически действия и бездействия на затворническата администрация, съответно - генериране на вреди. Настоящият съдебен състав на ВАС смята, че правилно и обосновано на доказателствата на решаващият съд е достигнал до извод, че претендираните неимуществени вреди изразяващи се в причинено страдание, унижение, уронване на човешкото му достойнство, страх и психически тормоз са недоказани. Първоинстанционният съд е изследвал много подробно всички предпоставки за възникване на правото на иск по чл. 284 ЗИНЗС, и след като е установил, че липсват правилно е отхвърлил иска. Доказателствената тежест в исковото производство лежи върху ищеца, който следва да докаже с допустимите, относимите и необходимите доказателствени средства осъществяването на фактите, от които черпи права. След като ищеца не е ангажирал достатъчно доказтелства във връзка с твърденията си, то административният съд правилно е приел, че исковата претенция е недоказана и е отхвърлил предявения иск. С оглед гореизложеното касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение в тази част като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. в полза на ГД "ИН", съдът намира решението за неправилно в тази част, поради нарушение на материалния закон. Съобразно разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е разноските направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. По аргумент от горните текстове на ГПК и разпоредбата на чл. 286, ал. 3, ЗИНЗС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно - при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца, както разноски за производството, така и внесената ДТ и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липса на указания в закона за възможността за търсене на такава отговорност, то такава не може да се търси. Ето защо решението в тази част е неправилно и следва да бъде отменено. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,