Решение № 10532 от 30.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13402/2019 г.

Решение № 10532 от 30.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13402/2019 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от "Анди БГ" ООД, с. Труд, чрез пълномощник, срещу Решение № 1663/29.07.2019 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. дело № 904/2019 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на "Анди БГ" ООД срещу Решение за верификация на постъпило искане за окончателно плащане peг. №BG05 M90 P001-1. 008-0758/3 от 06.03.2019 г. на заместник-министъра на Министерството на труда и социалната политика - Ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" (ОПРЧР) 2014-2020, с което е определен общ размер на неверифицираните средства – 31 107, 28 лева. Наведените в жалбата възражения са за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени издадения административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответникът – Заместник-министърът на Министерството на труда и социалната политика - Ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014-2020, чрез своя процесуален представител, в писмен отговор по делото и в открито съдебно заседание моли за оставяне в сила на решението на административния съд, поради неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Пловдив е Решение за верификация на постъпило искане за окончателно плащане peг. №BG05 M90 P001-1. 008-0758/3 от 06.03.2019 г. на ръководителя на УО на ОПРЧР 2014-2020, с отказано верифицирането на разходите на "Анди БГ" ООД в общ размер 31 107, 28 лева, от които: 28 000 лева по бюджетно перо IIІ. 7. 1 "Разходи произтичащи от договори за изработка/ услуга или договори за поръчка по реда на ЗЗД, неквалифицирани другаде, за извършване на Дейност 1, Дейност 2, Дейност 3 и Дейност 4", по фактури № 0000000348 от 09.10.2018 г. и № 0000000324 от 23.04.2018 г.; 6, 55 лева по бюджетно перо ІІІ. 6. 1 "Разходи за дейности, свързани с осигуряване на публичност", поради превишение над допустимите 2 на сто от общите допустими разходи по проекта и 3 100, 73 лева по бюджетно перо V. 10. 1 "Разходи за организация и управление до 10 на сто от общите допустими разходи по проекта", тъй като превишават допустимите разходи. От административния съд е установено, че актът е издаден в производството по Раздел II ЗУСЕСИФ след извършена проверка на документи по искане за плащане № 1 ИСУН 2020 г., с отчетен период 01.09.2017 г. – 01.11.2018 г., по Проект "Подобряване на безопасността и условията на труд в "Анди БГ" ООД", с № BG05 М90 Р001-1. 008-0758. При извършената проверка административният орган е приел за установено, че са отчетени разходи по договор на оспорващото дружество с "Инвикус" ООД с предмет "Разработване на стратегия за въвеждане на нови системи, практики и инструменти за развитие на човешките ресурси и организация на труда" на стойност 28 000 лева без ДДС, но стратегията на отговаря на критериите за такъв вид продукт в областта на развитието на човешките ресурси и организацията на труда, а именно: липсва описание на функционалните етапи и модели; не са набелязани поставени цели с техните конкретни параметри, както и липсва механизъм за полагане на цели в хода на прилагане на стратегията; не са набелязани конкретни действия за постигане на целите; разработеният продукт не идентифицира нови практики за обезпечаване на човешките ресурси. Представените 3 бр. процедури и план за кариерно развитие са типови и схематични, като липсва характеристика на иновативност. Отказани са и средства в размер на 6, 55 лв. на основание разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕСИФ, във връзка с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от ПМС № 189 от 28.07.2016 г. по бюджетно перо ІІІ. 6. 1 "Разходи за дейности, свързани с осигуряване на публичност и в размер на 3 100, 73 лв. на основание разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕСИФ, във връзка с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от ПМС № 189 от 28.07.2016 г. и Условията за кандидатстване по схема "Добри и безопасни условия на труд" по бюджетно перо V. 10. 1 "Разходи за организация и управление". Мотивиран по този начин, УО е определил общ размер на неверифицираните средства от 31 107, 28 лева. След осъществения контрол за законосъобразност на акта при условията на чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК, съдът е отхвърлил жалбата срещу решението на УО, като е приел, че същото е постановено от компетентен орган, в предвидената в закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Решението е валидно, допустимо и правилно. Изведените в касационната жалба доводи за неправилност на решението на административния съд се преценяват от настоящия съдебен състав, за неоснователни. Разпоредбата на член 125, параграф 1 от Регламент № 1303/2013 г. задължава управляващия орган да осъществява управлението на оперативната програма в съответствие с принципа на добро финансово управление. Принципът на добро финансово управление, с оглед на датата на издаване на оспореното решение – 10.05.2019 г., е дефиниран в член 33 на Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (Регламент 2018/1046). Съгласно параграф 4, буква а), подточка i) на член 125 от Регламент № 1303/2013 по отношение на финансовото управление и контрол на оперативната програма управляващият орган проверява дали съфинансираните продукти и услуги са осигурени и дали операцията съответства на приложимото законодателство, на оперативната програма и на условията за подкрепа на операцията, както и дали е платен размерът на разноските, деклариран от бенефициера (по смисъла на член 2, т. 36 от Регламент № 1303/2013). Националният законодател в разпоредбата на чл. 56, ал. 1 ЗУСЕСИФ изрично регламентира предпоставките, при наличието на които се предоставя финансовата подкрепа и факта, че може да се използва за финансиране на разходи, но при наличие на предпоставката - тези разходи да са допустими съгласно приложимото за програмния период право на Европейския съюз, разпоредбите на този раздел, актовете по неговото прилагане и други относими норми на българското законодателство. Този раздел е раздел І "Общи условия и допустимост на разходите" от глава пета "Финансово управление и контрол". В чл. 57, ал. 1 ЗУСЕСИФ, националният законодател е регламентирал кумулативните изисквания, които правят един разход допустим по съответния договор за безвъзмездна финансова помощ. Допълнителни изисквания се съдържат и в чл. 57, ал. 2, и в чл. 58, ал. 1 и 2 ЗУСЕСИФ. А с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗУСЕСИФ националният законодател изрично регламентира правомощието на Министерския съвет да приеме национален нормативен административен акт за определяне на правилата за допустимост на разходите за съответния програмен период и правомощието на ръководителите на управляващите органи да приемат акт, чрез който да определят допустимите категории разходи и други относими за допустимостта на разходите елементи. От така съществуващата и относима нормативна уредба е безспорно, че определянето на един разход като допустим, съответно като недопустим, е регламентирано в йерархическа поредица от нормативни актове, което значи, че е налице нормативна установеност на съответния допустим разход. Разгледано в контекста на оспореното решение – отказ от верификация, изложеното значи, че всеки неверифициран разход не съответства на точно определено в съответния нормативен акт изискване, за да бъде признат за допустим. Видно от съдържанието на оспорения акт същият е издаден на основание чл. 62, ал. 3 ЗУСЕСИФ след проведена процедура по чл. 63, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ЗУСЕСИФ, на която се позовава органът, за да постанови акта си, както и тези на чл. 62, ал. 1 и на чл. 63, ал. 1 ЗУСЕСИФ, които споменава в мотивите си, се намират в раздел ІІ "Плащания, верифициране и сертифициране на разходи" на глава пета "Финансово управление и контрол". От съдържанието на тези разпоредби е видно, че те регламентират документите, въз основа на които органът извършва верификация, и правомощието му да извърши проверка на място – чл. 62, ал. 3 ЗУСЕСИФ, целта, с която видовете плащания се извършват и срокът за извършването им - чл. 62, ал. 1 ЗУСЕСИФ, правомощието на управляващия орган да изисква допълнително документи и разяснения във връзка със заявеното искане за плащане. Безспорно е, че нито една от тези разпоредби не регламентира кой разход е допустим и кой не. Но правното основание на оспорения акт не се изчерпва с тези разпоредби. В т. 2 на разпоредителната част на оспореното решение органът, по отношение на всеки един от неверифицираните разходи, е посочил и конкретно правно основание. Доколко така приетото от органа правно основание е съответно на фактите по делото е въпрос на материална законосъобразност на оспорения акт, но не обосновава довода на касатора за неправилна преценка на първоинстанционния съд досежно съответствието на акта с изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. За да откаже верифициране на разходите в размер на 28 000, 00 лв. свързани с разработване на стратегия за въвеждане на нови системи, практики и инструменти за развитие на човешките ресурси и организация на труда, УО е приел, че разходът не отговаря на критериите за такъв продукт в областта на развитие на човешките ресурси и организация на труда, и неговите основни характеристики, а именно: липсва описание на функционални етапи и модели; не са набелязани поставени цели, с техните конкретни параметри, както и липсва механизъм за полагане на цели в хода на прилагане на стратегията; не са набелязани конкретни действия по постигане на целите; разработеният продукт не идентифицира нови практики за обезпечаване на човешките ресурси. Представените 3 бр. процедури и план за кариерно развитие са типови, схематични и неконкретни, липсва характер на иновативност. Същата не отговаря на изискванията и целите от проекта свързани с нея, като по този начин не е спазен принципът на добро финансово управление на средствата от ЕС съгласно чл. 30 от Регламент 966/2012 г., който е един от основните принципи при изпълнението на проектите. Предвид горното, УО, както и съдът, са приели за доказани основанията по чл. 57, ал. 1, т. 1 ЗУСЕСИФ. Дейността по разработване на стратегия за въвеждане на нови системи, практики и инструменти за развитие на човешките ресурси и организация на труда е договорена изрично в т. 3 на чл. 2. 2 от ДБФП. Тази дейност е предвидена в проектното предложение на бенефициера и одобрена от УО за финансиране от средствата на ЕС, като отговаряща на условията за кандидатстване по схемата, чиито цели са "въвеждане на иновативни модели за организация на труда в предприятията, насочени към повишаване на производителността и опазване на околната среда", на нови практики за обезпечаване на човешките ресурси - планиране, подбор и наемане, на "мерките за развитие на кадрите по отношение на планиране на обучения, управление на кариерата, планиране и осъществяване на мерки за учене през целия живот". Не е спорно по делото, че бенефициера не е представил каквито и да е доказателства, от които да е видно, че са въведени и намерили приложение иновативни модели, нови практики и инструменти в организацията на труда и развитие на човешките ресурси. Правилни са изводите на УО и на съда, че представената стратегия е типова, има характер на универсално приложими стандарти, като липсва характера на иновативност. Разработването на стратегията, одобрено за финансиране със средства на ЕСИФ, изисква продуктът да е изготвен за целите на конкретния проект, което в случая не е доказано от бенефициера. В случая съдът е достигнал до правилен извод за липса на уникалност и иновативност на разработената стратегия с оглед известна на възложителя информация, че въпросната стратегия е предлагана от изпълнителя и на други бенефициери. Горното налага извод за наличие на предпоставките на чл. 57, ал. 1, т. 1 ЗУСЕСИФ, тъй като претендираните разходи са за дейности, които не съответстват на критериите за подбор на операциите, включена в проектното предложение на бенефициера, съгласно условията за кандидатстване по схемата. Настоящата съдебна инстанция намира за законосъобразен и отказа за верифициране на сума в размер на 28 000 лв., поради несъответствието на тези разходи с изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 1 ЗУСЕСИФ. Допустимостта на разходите е преценена въз основа на представените документи към искането за окончателно плащане, а информацията за другите бенефициери и изпълнението на техните договори са служебно известни на УО. Предвид изложените съображения оспореното решение за верификация на постъпило искане за окончателно плащане е законосъобразно. Като е достигнал до същият извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора и своевременно направено искане, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на 250 лева на основание чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правна помощ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд