Решение № 4440 от 29.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9962/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. А. Л., Х. А. Л., Р. Д. Л. и В. А. Л., заедно чрез адв. Донков, срещу решение 5765 от 25.06.2024 г., постановено по адм. д. 1995/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта с която са отхвърлени исковите претенциите на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ на ищците, като наследници на А. Л. срещу Главна дирекция Изпълнение на наказанията за причинени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно бездействие. Излагат се доводи за незаконосъобразност на решението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилност - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което да се уважат предявените искови претенции срещу ГДИН, в претендираните размери. Направено е и искане за присъждане на сторените разноски. Ответникът Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН), чрез процесуалния си представител, в писмен отговор по касационната жалба взема становище за нейната неоснователност. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ответникът се представлява от юрк. Василева. Прокуратурата на Република България (ПРБ), чрез процесуален представител, изразява становище, че съдебното решение в прекратителната си част има характер на определение, което не е обжалвано в 7-дневния срок и е влязло в сила, поради което счита, че ПРБ не е страна в производството пред Върховния административен съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура, участващ в производството на основание чл. 217, ал. 3 АПК дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Производството пред АС-Пловдив се е развило по предявени искове от В. А. Л. /дъщеря/, Х. А. Л. /дъщеря/, Р. Д. Л. /съпруга/ и В. А. Л. /майка/, четирите като близки родствени лица на починалия А. Х. Л. против ГДИН и Прокуратурата на Република България, с които на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) са претендирани обезщетения в размер на по 200 000 лева за всяка от ищците за периода от 20.07.2023 г. до датата на подаване на исковите молби, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковите молби до окончателното изплащане на обезщетението, представляващо обезвреда за причинените им неимуществени вреди, следствие от незаконосъобразно бездействие на Началник на Арест Пловдив и органите на ПРБ, които не са упражнили правомощията си по чл. 135, ал. 3 и чл. 250 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) - досежно органа на ГДИН и чл. 250 от ЗИНЗС - досежно прокурор от Районна прокуратура Пловдив при Прокуратура на РБ. Исковете се основават на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица при ответниците, които не са осигурили спешната хоспитализация на А. Л., поради което той е починал. В следствие на изложените обстоятелства ищците твърдят, че са претърпели неимуществени вреди, които се изразяват в силна скръб, болки и страдания от загубата на близкия им човек. С оглед на обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. С обжалваното решение административният съд, в частта против Прокуратурата на РБ е оставил исковите претенции без разглеждане като недопустими, а по отношение на ответника ГДИН е отхвърлил предявените искове от В. А. Л., Х. А. Л., Р. Д. Л. и В. А. Л., като неоснователни и недоказани. За да постанови този резултат съдът е приел, че не е установена една от кумулативно дадените от чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предпоставки по въведените от ищците в исковата молба обстоятелства, а именно, твърдяното незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от състава на ответника при изпълнение на вменените им от закона задължения. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано изрично само в отхвърлителната си част. Решението в обжалваната част е валидно и допустимо, но неправилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да са издадени или извършени при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; актът да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. Важно е да се посочи, че този сложен фактически състав не се презюмира, а подлежи на установяване от ищеца с необходимите за това доказателства. В настоящия случай е неправилен изводът на административния съд, че по делото не е установена една от законовите предпоставки, обуславяща основателност на предявения от ищците основен иск, а именно незаконосъобразно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в липса на реакция за спешната хоспитализация на А. Л., който в последствие е починал. Установено е по делото, че на 20.07.2023 г. в следствения арест в гр. Пловдив е починал задържания под стража по ДП 372/23 г. на 02 РУ Пловдив А. Л.. Той имал оплаквания от много силни болки в гръдната област и сърдечни смущения и силен и продължителен задух. Поради обстоятелството, че в Ареста в гр. Пловдив не разполагали със специалист кардиолог и апаратура за диагностика, защитникът на покойния е направил искане наблюдаващият прокурор да се разпореди Л. да бъде изведен от Арест - Пловдив и да се конвоира до специалист кардиолог, който да извърши срочно преглед и изследвания за навременно диагностициране на заболяванията на обвиняемия и съответно да назначи лечение. Прокурор от РП Пловдив е издал постановление, с което било разпоредено на 20.07.2023 г. в 11,00 часа А. Л. да бъде изведен от Арест Пловдив и да се конвоира до специалист кардиолог в МЦ Св. И. Рилски Чудотворец . След проведени изследвания и преглед от кардиолог е констатирано, че Л. е прекарал остър инфаркт на миокарда на долната стена, като за това е издаден амбулаторен лист от лекаря. В него е записана необходимостта от спешна хоспитализация на лицето. Л. е бил конвоиран обратно в Арест-Пловдив, където малко по-късно същия ден починал. Ищците, чрез адв. Донков твърдят, че в продължение на часове наред нито наблюдаващият прокурор по ДП 372/23 на 02 РУ Пловдив, нито дежурен прокурор, нито който и да е друг прокурор, нито началникът на Арест-Пловдив са се произнесли по спешната необходимост Л. да се изведе до външно медицинско заведение при спешната нужда от хоспитализация. При тези данни се твърди, че е налице незаконосъобразно бездействие на Началника на Арест-Пловдив и прокурор от Районна прокуратура Пловдив, както и че смъртта не би настъпила, ако са били взети спешни мерки чрез правилни действия на прокурор и/или началник на ареста. В конкретния случай от ищците се претендира наличието на незаконосъобразно бездействие на Началник Арест-Пловдив да упражни правомощията си по чл. 135, ал. 3, чл. 240 и чл. 250 от ЗИНЗС да изведе и настани А. Л. в спешно кардиологично отделение за реанимация извън рамките на Арест-Пловдив. Съгласно чл.2 от Закона за здравето, опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие се гарантира от държавата. Пациент е всяко лице, което е потърсило или на което се оказва медицинска помощ (чл.84 ЗЗ). На пациента се оказва здравна помощ независимо от неговата възраст, пол, произход, език, национална, расова или политическа принадлежност, образование, убеждения, културно равнище, сексуална ориентация, лично, обществено или материално положение, увреждане и вид и причина на заболяването (чл.85 ЗЗ). Като пациенти лишените от свобода има същите права, каквито имат и останалите граждани, което се гарантира с прилагането на принципа за равнопоставеност при предоставянето на здравни услуги, прогласен с чл.2, т.1 от Закона за здравето. Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗИНЗС, лишените от свобода се изпращат в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода, когато: 1) в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода няма условия за провеждане на необходимото лечение; 2) се налага лечение на инфекциозни заболявания; 3) са необходими консултативни прегледи или специализирани изследвания. Изпращането на лишени от свобода за лечение в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода, съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗИНЗС се извършва със заповед на началника на затвора по предложение на директора на специализираната болница за активно лечение на лишени от свобода или на директора на медицинския център. А съгласно чл. 135, ал. 3 от ЗИНЗС, при спешни случаи или за консултативни прегледи и специализирани изследвания, изпращането се извършва с устно нареждане на началника на затвора. Съответно, съгласно чл. 250, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, когато се налага незабавно настаняване в лечебно заведение или възникне обстановка, застрашаваща сигурността в затвора или ареста, или живота на задържаното лице, или на служители, преместването по ал. 1 може да се извърши със заповед на главния директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията по предложение на началника на затвора или на ареста, за което се уведомява съответният прокурор или съд. Обвиняемите и подсъдимите се изпращат в лечебни заведения с разпореждане на съответния прокурор или съд по предложение на началника на затвора, началника на областната служба Изпълнение на наказанията или началника на арестите в съответната териториална служба. А съгласно чл. 240 от ЗИНЗС, доколкото в тази част (Част Четвърта - Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража) не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража. Видно от разпоредбите на закона, във всички случаи на изпращане на лишени от свобода, респ. задържани лица в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода или за тяхното задържане, в т.ч. и при спешни такива, началникът на затвора или на ареста е задължен да се произнесе с административен акт (писмен или устен) да разреши или да откаже изпращане на лицата за лечение извън местата за задържане или лишаване от свобода. Съгласно чл. 135, ал. 3 от ЗИНЗС, при спешни случаи или за консултативни прегледи и специализирани изследвания, изпращането се извършва с устно нареждане на началника на затвора. Настоящата инстанция намира, че към 20.07.2023 г. след като Л. е бил върнат в следствения арест, е имало достатъчно данни, че лицето се е нуждаело от спешна хоспитализация. Лекарят споделя, че ако лицето не е било задържано, щял да предложи веднага да се хоспитализира, но ако е бил направил това, щял да наруши прокурорското разпореждане. Д-р И. И. също свидетелства, че: състоянието е такова, че трябва бързо да се действа . От амбулаторния лист от 20.07.2023г. е видно, че към момента на прегледа пациентът се представя с клинични електрокардиографски данни за остър коронарен синдром и се нуждае от спешна хоспитализация в кардиологично отделение . Заключението на специалиста кардиолог е отразено в издадения амбулаторен лист. От този момент нататък /както четем и от заключението на вещото лица по назначената съдебномедицинска експертиза/, от медицинска гледна точка са били налице показания за спешна хоспитализация в лечебно заведение за болнична помощ. По делото се доказа, че Началникът на Арест-Пловдив е бил уведомен за резултатите от прегледа след връщането на пациента в ареста и преди неговата смърт. Следователно, налице са били предпоставките да упражни правомощията си по чл. 135, ал. 3, чл. 240 и чл. 250 от ЗИНЗС и незабавно да разпореди А. Л. да бъде изведен и настанен в спешно кардиологично отделение за реанимация извън рамките на Арест-Пловдив. Вярно е твърдението на съда, че издаването на устна заповед от страна на началника на администрацията е правно действие, но изпращането на лицето в лечебно заведение по спешност е фактическо действие, което е следвало да бъде извършено именно във връзка с правомощието по закон, уредено в чл. 135, ал. 3 ЗИНЗС. С оглед на дотук изложеното, настоящата инстанция намира, че основателността на исковите претенции е доказана и същите следва да бъдат уважени. По отношение на размера на исковите претенции: Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението следва да се приложи разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторна функция - да обезщети причинените вреди в техния паричен еквивалент, като се извършва преценка за всеки конкретен случай. Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи паричен еквивалент на страданията с оглед конкретните обстоятелства, при които е понесена вредата. В настоящия случай става въпрос за смърт на близък роднина на ищците неговата съпруга, майка и две дъщери. По делото във връзка с твърдените неимуществени вреди е разпитан като свидетел К. К., който е във фактическо съжителство с ищцата В. А. Л.. Същият като близък до ищците и непосредствен свидетел на живота им и на преживяванията им около смъртта на А. Л. дава показания за тежкото емоционално и физическо състояние на четирите жени при узнаване на новината за тази смърт. Свидетелските му показания не се опровергават от други представени по делото доказателства. Те са логични и убедителни, поради което следва да се кредитират от съда. От тях става ясно, че кончината на Л. е оказала силно психологическо и финансово въздействие върху тях, поради което и съдът намира, че наличието на неимуществени вреди е доказано. Следва да се редуцира единствено размерът им, като исковите претенции следва да бъдат частично уважени до сумите от по 80 000 лева за всяка от ищците. Точен паричен еквивалент на човешкия живот не може да бъде определен, нито физическата липса на човека да бъде овъзмездено от каквото и да било финансово обезщетение, но с оглед обстоятелствата около смъртта на родственика им, нейната неочакваност и отражението върху емоциите и живота на четирите жени съдът намира посоченият размер от 80 000лв. за всяка от тях за справедлив. С оглед на дотук изложеното и на основателността на основните искови претенции, основателни се явяват и исканията за заплащане на законната лихва върху сумите, определени от съда, считано от датите на депозиране на исковите молби на лицата 04.08.2023г. за първите три и 09.08.2023г. за В. А. Л. до окончателното им изплащане. Съдът намира, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати твърдените в касационната жалба нарушения, което е довело и до необоснованост на така постановеното съдебно решение. Исковите претенции са доказани по основание, поради което следва да бъдат уважени частично до сумата от 80 000 лева за всяка от ищците. Направено е искане за заплащане на четири адвокатски възнаграждения по реда на чл. 38 ЗАдв. за всяка от ищците, които са представлявани. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар като предпоставка за неговото заплащане съгласно т. 1 от ТР 6 от 06.11.2013 г. по т. д. 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е принципът за възмездност на адвокатския труд /чл. 36, ал. 1 ЗАдв. /, който безспорно следва да се зачита и охранява. Въпреки, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. се дължи директно на адвоката и че не представлява разход на представляваната от него страна, по своя характер задължението за неговото заплащане от насрещната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, като на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в тези случаи (по ал. 1), ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. - Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и осъжда другата страна да го заплати. В случая предоставената правна помощ се изразява в процесуалното представителство и защита по делото и в явяването на адв. Донков пред съда в открити съдебни заседания. Защитата е безплатна и затова не следва да се представят доказателства за направени разноски. Налице е договор за правна защита и съдействие и редовно пълномощно за процесуално представителство, които доказателства обосновават приложението на чл. 38 ЗАдв., като наличието на конкретно посоченото основание (ал. 1, т. 2 с. з.) не се нуждае от доказване. Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа при материален интерес от 80 000 лева размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на 7050 лева за всяка от представляваните ищци за процесуално представителство пред първата инстанция. Съгласно договори за правна защита и съдействие от 22.08.2023 г. /лист 21 до 24 от делото пред първата инстанция/ сключени поотделно за всяка от ищците, адвокатската услуга е предоставена безплатно на основание чл.38 от ЗАдв., поради което сумите следва да бъдат присъдени в полза на адв.С. Донков от АК Пловдив. Същата сума ще бъде присъдена и за процесуално представителство пред настоящата инстанция или общо 56400 лв. /по 28200лв. за всяка инстанция, от които по 7050лв. за всяка от ищците/. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро от АПК Върховният административен съд, състав на Трето отделение,