Решение № 9663 от 1.11.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Георгиев, от гр. Нова Загора чрез неговите процесуални представители срещу решение 144/05.07.2021 г. по адм. д. 442/2020 г. на Административен съд Сливен. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Претендира от съда отмяната му. Ответниците по касационната жалба -П. Георгиева и Р. Иванов в писмено становище чрез своя пълномощник намират касационната жалба за неоснователна. Ответниците -кметът на Община Нова Загора, Х. Христов, С. Иванов, Д. Желязкова, З. Желязков и Д. Господинова не вземат становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед РД-12-789/26.10.2020г. на заместник -кмета на Община Нова Загора, с която е отказано да бъде издадена заповед за учредяване на право на преминаване по чл. 192, ал. 2 от ЗУТ през чужд имот. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Оспореният отказ е издаден от компетентен орган, в рамките на правомощията му съгласно заповед РД-12-777/23.10.2020г. на кмета на община Нова Загора и по аргумент от чл. 192, ал. 2 от ЗУТ, в писмена форма, без да са допуснати в хода на административното производство нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените и такива на материалния закон. Издаването на заповед за учредяване право на преминаване през чужд поземлен имот по реда на чл. 192, ал. 2 от ЗУТ става при кумулативното наличие на следните предпоставки: да не е осигурен достъп до поземления имот, който се обслужва от учреденото право на преминаване; такъв достъп да не може да се осигури при друго техническо решение, с оглед явната икономическа нецелесъобразност на последното; и да не е постигнато съгласие между собствениците на обслужващия/те и на обслужвания имоти. В настоящия случай съдът констатира, че не са налице предвидените от закона положителни и отрицателни условия в полза на имота на жалбоподателя да бъде издадена заповед за учредяване право на преминаване през чужд поземлен имот. В случая е налице достъп до имота на заявителя и това изключва учредяването на право на преминаване през чужд имот по административен ред. Основанията за издаване на акт по реда на чл. 192, ал. 2 ЗУТ не са налице и постановеният отказ е законосъобразен. Така постановеното решение е обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Безспорно е установено, че оспорващият е собственик на североизточната половина от масивна двуетажна сграда, находяща се в дворно място цялото от 475 м2, заедно със 185/475 ид. части от това дворно място, представляващо парцел XII-1828,1827 кв. 74 по плана на гр.Нова Загора. В двора на оспорващия, при североизточната имотна граница е построен масивен гараж. Достъпът до този гараж се е осъществявал през ивица от югоизток, представляваща придаваемата част от 98 м2'. Съгласно скица-извадка от ЗРП от 1991 г. и копие от ЗРП тази придаваема част е ивицата от изток на имота на оспорващия, по която е бил възможен транспортния достъп до изградения в дъното на имота гараж. През 2006 г. е допуснато изменение на действащия към него момент гореописан план от 1991 г. в частта план за регулация. Изменението е одобрено със заповед 1183/16.11.2006 г. на кмета на община Нова Загора и съгласно това изменение ивицата, използвана за достъп до гаража на оспорващия, след промяна на вътрешната регулационна граница, остава в обхвата на УПИ XI-1836,1837, собственост на Р. Иванов и П. Георгиева. Вътрешната регулационна граница между УПИ XII-1828,1827 и УПИ XI- 1836,1837 в кв.74 е трасирана и при оглед на място от вещото лице се установява, че е материализирана чрез ажурна телена ограда. Имотът на оспорващия е съсобствен, вътрешен по отношения на другия съсобственик, като двата имота са урегулирани с осигурено лице към уличната регулация, поради което според заключението на вещото лице е спазено изискването на чл.14 ал.4 от ЗУТ урегулираните поземлени имоти да имат самостоятелен достъп до улица, като по графични данни лицето на парцела 12,5 м. Установява се по делото, че заобикаляйки от югоизток жилищната сграда по пътека, която в най-тясната си част е с ширина на място от 1,30 м. до 1,70 м. е възможно да се стигне до имота на жалбоподателя. Спрямо релевантните факти решаващият съд правилно е приложил материалния закон. На първо място липсват доказателства, че оспорващият е търсел съгласието на собствениците на УПИ XI- 1836,1837 в кв.74, което не е дадено. Но дори да се приеме липсата на съгласие, то в случая е налице достъп до имота на заявителя, макар и по пътека, която на някои места е тясна. След като е налице достъп на оспорващия до жилището му от улицата, то това изключва учредяваненто на правото на преминаване през чужд имот по административен ред. Обстоятелството, че по възможния подход от улицата до жилището на жалбоподателя не може да се стигне с превозно средство, правилно е преценено от първоинстанционния съд като неотносимо към предпоставките, валидни за приложимостта на чл. 192, ал. 2 от ЗУТ. Всъщност собствениците на имот УПИ XI- 1836,1837 са приложили разпоредбата на пар. 8, ал. 2, т. 3 ПЗР на ЗУТ и по този начин пътеката за транспортен достъп до гаража на оспорващия е затворена. На тази плоскост следва да се посочи, че оспорващият е могъл да запази този достъп, ако е процедирал по реда на пар. 8, ал. 2, т. 1 ПЗР на ЗУТ, като поиска да се приложи влезлият в сила неприложен дворищнорегулационен план с нотариална заверка на подписите, но не е сторил това. В разглеждания аспект съдът законосъобразно се е позовал на разпоредбата на чл. 170, ал. 2 АПК, според която когато се оспорва отказ за издаване на административен акт, оспорващият трябва да установи, че са били налице условията за издаването му. Правилата за тежестта на доказване са обърнати и административният орган не дължи установяване на съществуването на фактическите основания за издаване на акта и изпълнението на законовите изисквания за това, а оспорващият следва да докаже наличието на условията за издаване на поискания акт. По делото не се установява от оспорващия наличието на предпоставките по чл. 192, ал. 2 ЗУТ за учредяване от кмета на общината на право на преминаване през чужд недвижим имот -УПИ XI- 1836,1837, собственост на П. Георгиева и Р. Иванов. На последно място заключението на решаващия съд, че след като е налице достъп до жилището на оспорващия не следва да се учредява друго право на преминаване през чужд имот се споделя и от настоящата инстанция, тъй като в посочения смисъл е и трайната практика на Върховния административен съд. Намесата на административния орган по реда на чцл. 192, ал. 2 ЗУТ е допустима само при липса на друг подходящ начин за достъп до господстващия имот, както и икономическа нецелесъобразност на друго техническо решение, както правилно приема и решаващият съд. В случая е налице начин за достъп до имота на заявителя чрез улицата, към която има лице и това изключва учредяването на право на преминаване през чужд имот по административен ред. Предвид изложеното, като е приел обжалвания отказ за валиден и законосъобразен акт, съдът правилно е приложим материалния закон. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна и решението като материално и процесуално законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответниците П. Георгиева и Р. Иванов следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат в размер на по 675 /шестстотин и седемдесет и пет/ лв. за всеки един от тях по представен списък на разноските. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,