Решение № 5449 от 7.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11928/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Григоров срещу решение 5763/02.10.2023 г., постановено по адм. д.9248/2022 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, поради което иска да бъде отменено и да бъде отменен отказ, съдържащ се в писмо рег. 369р-20174/17.11.2020 г. на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Враца (ОДМВР-Враца). Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба и писмено становище. Претендира заплащане на разноски по списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът директор на ОДМВР-Враца, редовно призован за открито съдебно заседание, не се е явил, не е изпратил представител и не е изразил становище по касационната жалба. Не претендира разноски. Ответникът министърът на вътрешните работи оспорва касационната жалба по съображения, изложени в открито съдебно заседание. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение 5763/02.10.2023 г., постановено по адм. д.9248/2022 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на Н. Григоров срещу отказ за изплащане на обезщетение по чл. 236, ал.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР), обективиран в писмо, per. 369р-20174/17.11.2020 г. на директора на ОДМВР - Враца. Административният съд е приел, че атакуваният пред него акт е издаден от компетентен орган, в съответствие с материалния закон, защото в случая е налице преназначаване, а не преместване на служителя, респективно не е възникнало право на търсеното обезщетение. Така постановеното решение е валидно, допустимо, но неправилно. Съдебният акт е постановен от законен състав на местно и родово компетентен съд в съответствие с определение 29/29.06.2021 г., постановено по гр.д. 12/2021 г. на смесен петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Предметът на спора и страните по него са определени в съответствие с решение 8564/05.10.2022 г., постановено по адм.д. 3499/2022 г. по описа на Върховния административен съд. При правилно установена фактическата обстановка по спора, административният съд е обосновал незаконосъобразни правни изводи. Съдът е установил фактическата обстановка по спора при анализ на всички събрани по делото доказателства, но необосновано при формиране на правните си изводи не е съобразил правното значение на част от установените факти, поради което е достигнал до незаконосъобразен и необоснован правен за липса на предпоставките на чл. 236, ал. 1 от ЗМВР. Законосъобразно и в съответствие със задължителните за него указания на Върховния административен съд при първоначалното разглеждане на спора пред касационна инстанция, АССГ е приел, че оспореният отказ е издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма. Обосновано въз основа на всички събрани по делото доказателства решаващият съд е приел за установено, че със Заповед 8121К-7371/10.10.2017 г. на министъра на вътрешните работи (л. 10 от адм.д. 12125/2020 г. на АССГ) Н. Григоров е преназначен от длъжността заместник-директор на дирекция Опазване на обществения ред и контрол на пътното движение в Охранителна полиция' при Главна дирекция Национална полиция" МВР на длъжност заместник-директор II степен, началник на отдел Криминална полиция" при ОДМВР-Враца. От описанието на двете длъжности е възможно да се направи извод, че първата от тях е с месторабота в гр. София, а на втората в гр. Враца. Н. Григоров е встъпил в изпълнение на длъжността в гр. Враца Акт за встъпване от 11.10.2017 г. (л. 11 от адм.д. 12125/2020 г. на АССГ). Съгласно чл. 236, ал. 1 от ЗМВР ( изм. - ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.) при преместване на работа в други населени места за срок, по-дълъг от 6 месеца, на държавния служител се изплаща еднократно обезщетение в размер 50 на сто от брутното месечно възнаграждение за длъжността в новото населено място. Според чл. 13 от Наредба 8121з-920/13.07.2017 за условията и реда за изплащане на обезщетенията по глава единадесета от ЗМВР (в приложимата към 10.10.2017 г. първоначална редакция, преди измененията от 2018 г. и 2019 г.) обезщетенията по чл. 236 ЗМВР се изплащат в едномесечен срок след преместването от структурата по чл. 37 ЗМВР, в която е преместен служителят. За удостоверяване на фактите по преместването служителят попълва декларация по образец - приложение 12, като прилага копия на удостоверение за граждански брак със съпруг/а и удостоверения за раждане на дете (деца). Обезщетенията по ал. 1 се определят в справка, изготвена от финансовото звено на структурата, в която е преместен служителят, съгласно приложение 13. Обезщетенията по ал. 1 се изплащат след издаване на заповед от ръководителя на структурата по чл. 37 ЗМВР, в която е преместен служителят, за определяне на конкретния им размер. При внимателен анализ на двете цитирани разпоредби се налага извод, че обезщетението се дължи при преместване на работа в други населени места за срок, по-дълъг от 6 месеца и се определя служебно със заповед от ръководителя на структурата по чл. 37 ЗМВР, в която е преместен служителя като от него се изисква представяне на декларация по образец от служителя (и евентуално документи за гражданско състояние), но не и заявление. Основанието за настъпилото преместване на работа в други населени места за срок, по-дълъг от шест месеца не е конкретизирано в закона, липсва и нормативна дефиниция на използваното понятие, поради което изразът трябва да се възприема в общоупотребимия му смисъл в българския език, а именно за обозначаване на пренасяне от едно място на друго; напускане на мястото, на което е намира определен субект/дейност/предмет и установяването им на друго място. Следователно от правно значение е промяната на населеното място, в което ще продължи да се изпълнява служебното правоотношение на служителя с МВР, а не фактическото и правно основание за извършеното изменение в правоотношението, което е възможно да се дължи на преназначаване по искане на служителя (чл. 164, ал. 1 от ЗМВР); преназначаване по предложение на съответния ръководител при незадоволителни резултати (чл. 164, ал. 3, т. 1) или по здравословни причини (чл. 164, ал. 3, т. 2 от ЗМВР); временно преназначаване със съгласието или без съгласието на служителя (чл. 165 от ЗМВР) поради отсъствие на титуляр, служебна необходимост; временно командироване (чл. 169 от ЗМВР). От друга страна при всяко от изброените основания за изменение в служебното правоотношение на служителите в МВР е възможно да не се променя мястото на работата, която им е възложена да изпълняват, поради което в тези случаи, независимо от изменението в някой друг елемент от служебното правоотношение, не би възникнало право на обезщетение по чл. 236, ал. 1 от ЗМВР. От правно значение за възникване на правото на обезщетение по чл. 236, ал. 1 от ЗМВР е промяната на населеното място, в което служителят ще трябва да изпълнява за в бъдеще служебните си задължения за повече от шест месеца, а не основанието, което е наложило тази промяна. В случая е налице такава промяна произтичаща от изричния текст на заповедта на министъра на вътрешните работи за преназначаване на Н. Григоров от една длъжност на друга. Свързването от АССГ на причината за издаване на тази заповед с предположението, че чрез този акт технически е оформено възстановяването на Н. Григоров по реда на чл. чл. 232 от ЗМВР след отмяна на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение и подаденото от него заявление за възстановяване на предишната му длъжност и явяване в МВР да я заеме, е необосновано. Изрично трябва да бъде посочено, че подобен анализ освен, че е необоснован има за резултат и поставяне в по-неблагоприятно положение на един служител спрямо всички останали само защото служебното му правоотношение е било незаконосъобразно прекратено, а при възстановяването му в длъжност се е наложило да бъде променено мястото му на работа в сравнение с това, на което е работил преди незаконното му уволнение. По изложените съображение трябва да се приеме, че Н. Григоров е имал право да му бъде изплатено обезщетение по чл. 236, ал. 1 от ЗМВР поради преместването му със Заповед 8121К-7371/10.10.2017 г. на министъра на вътрешните работи на работа от гр. София в гр. Враца за срок, по-дълъг от 6 месеца. Като е достигнал до противоположен правен извод АССГ е постановил решение в противоречие с материалния закон, което на основание чл. 221, ал. 2 от АПК трябва да бъде отменено, на основание чл. 222, ал. 1 от АПК вместо него да бъде постановено друго, с което оспорения отказ да бъде отменен. По водене на делото касационният жалбоподател е направил разноски в общ за всички инстанции размер от 980 лв. (80 лв. за държавни такси и 900 лв. за адвокатско възнаграждение), но от тях претендира само 900 лв. според представения списък по чл. 80 от ГПК, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане, трябва да му бъдат възстановени от бюджета ОДМВР-Враца, второстепенен разпоредител на бюджетни средства в чиято структура е ответника издател на отменения административен акт, само претендираните разноски в размер на 900 лв. като съответстващи на фактическата и правна сложност на спора. Воден от горното и на основание чл.221 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение