Решение № 1105 от 11.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6174/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Пловдив против Решение 3005/01.04.2024 г., постановено по адм. дело 1268/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което, по жалба на Н. Б. У., е отменено Решение 2153-15-90/06.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, потвърждаващо Задължителни предписания ЗД-1-15-01292378/01.02.2023 г., издадени от контролен орган на ТП на НОИ Пловдив и преписката е изпратена на ТП на НОИ Пловдив за ново разглеждане и произнасяне. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендират се разноски. Ответникът Н. Б. У., чрез пълномощника си адв. С. Пейкова, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност, като развива съображения в подкрепа на правилността на оспорваното решение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отменил Решение 2153-15-90/06.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Н. У. против Задължителни предписания ЗД-1-15-01292378/01.02.2023 г., издадени от контролен орган при ТП на НОИ Пловдив. Процесните предписания са издадени на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО на Н. Б. У., с ЕИК/код по БУЛСТАТ 5508114368, задължавайки го да заличи данните, подадени с декларация, обр. 1 за него с код за вид осигурен 13 земеделски стопанин за периода от 10.02.2006 г. до 31.12.2020 г. След извършена проверка по разходите на държавното обществено осигуряване на Н. У., приключила с Констативен протокол КБ-5-15-01291730/01.02.2023 г., е установено, че регистрацията на У. като земеделски стопанин за периода 10.02.2006 г. до 31.12.2020 г. не отговаря на изискванията за регистриран земеделски стопанин по смисъла на КСО, тъй като последният няма регистриран по реда на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВД) животновъден обект, а единствено вписан такъв по чл. 51 от ЗВД. Недоволен от цитираните предписания У. ги обжалва по административен ред пред директора на ТП на НОИ Пловдив, като възразява, че на основание регистрацията му като земеделски производител в Министерство на земеделието и храните е имал вписан по реда на чл. 51 от ЗВД животновъден обект, в който е полагал личен труд, подавал е ГДД в ТД на НАП Пловдив и е внасял необходимите осигурителни вноски, от което следва, че съшият е осигурено лице. Във връзка с релевираните възражения директорът на ТП на НОИ Пловдив е изискал допълнителна информация от Областна дирекция по безопасност на храните Пловдив, като в получения отговор е отразено, че У. има вписан по чл. 51 от ЗВМД животновъден обект в с. Войводино, рег. 4135-0018, а към 10.02.2006 г. по данни от интегрираната информационна система на БАБХ ВетИС, в животновъдния обект е имало налични 15 бр. говеда, а към 31.12.2020 г. 8 бр. говеда. С атакуваното пред Административен съд Пловдив решение, директорът на ТП на НОИ Пловдив е отхвърлил жалбата на У. против задължителните преписания от 01.02.2023 г., приемайки, че в конкретния случай за У. не е доказано, че е извършвал трудова дейност произвеждане на животинска продукция, предназначена за продажба, същият няма качеството на осигурено лице, независимо че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, както и че не е спазен режимът на регистрация на животновъден обект по реда на чл. 137 от ЗВМД, тъй като наличието на вписан животновъден обект по чл. 51 от ЗВМД установява обстоятелството, че У. е стопанисвал място, където временно или постоянно са се отглеждали и настанявали животни, но не и че тази дейност е осъществявана с цел производство на животинска продукция, която да е предназначена за пазара. За да уважи сезиралата го жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от комептентен по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО орган, в рамките на вменената му териториална компетентност, в предписаната от закона форма и при наличие на материалноправно основание за това, при спазване на процесуалноправните правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Посочил е, че от представените от У. писмени доказателства не се доказва тезата на административния орган, че през процесния период липсва валидна регистрация на животновъден обект и не е осъществявана дейност, свързана с производство на животинска продукция, предназначена за пазара. Достигнал е до извод, че както към датата на регистрация по чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ, така и към датата на издаване на оспорения акт, У. се явява самоосигуряващо се лице, тъй като попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО, вр. с § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лица. Подадените от него данни като самоосигуряващо се лице са коректни и не следва да бъдат заличавани, в какъвто смисъл са задължителните предписания, издадени от контролния орган на ТП на НОИ Пловдив. Решението е правилно. При постановяване на решението си съдът е обсъдил правнорелевантните за спора факти и е направил обоснован извод за законосъобразност на обжалвания административен акт. При разглеждане на жалбата, съгласно чл. 168 от АПК, съдът не се е ограничил само с доводите на жалбоподателя, а е проверил акта на всички основания по чл. 146 от АПК, обсъдил е всички доказателства на страните. Решението е постановено в съответствие с писмените доказателства по делото и относимата към казуса материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно повтаряни. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски." В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по, ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Редът за регистрация на земеделските стопани е регламентиран в Наредба 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, според която лицето следва да е регистрирано по установения ред, т. е. по реда, предвиден в Наредбата и да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. По делото безспорно е установено, че У. е регистриран като земеделски стопанин на 06.02.2006 г., без прекъсване на дейността, с последна дата на регистрацията на 12.03.2020 г. и със срок на валидност до 11.06.2021 г. Съгласно писмо на ОДБХ Пловдив У. има вписан по реда на чл. 51 от ЗВД животновъден обект в с. Войводин, рег. 4135-0018, който не е регистриран по чл. 137 от ЗВД. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е посочил, че съгласно § 7 от Закон за изменение и допълнение на Закона за ветеринарномедицинската дейност (ДВ. Бр. 13, 51 и 52 от 2020 г.) собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, с изключение на животновъдните обекти лични стопанства, за които към датата на влизането в сила на този закон не е издадено удостоверение за регистрация по чл. 137, ал. 6 и в които се отглеждат или са настанени животни, идентифицирани в системата по чл. 51, ал. 3, подават заявление за регистрация на животновъдни обект по чл. 137, ал. 1 в срок до 6 месеца от влизане в сила на този закон . В конкретния случай У. е имал срок за извършване на регистрация по чл. 137, ал. 1 от ЗВД до 11.02.2021 г., от което може да бъде направен извод, че към процесния период 10.02.2006 г. -31.12.2020 г. той е отговарял на всички нормативно определени условия досежно регистрацията на животновъден обект, респ. за извършване на продажба на собствена непреработена селскостопанска продукция. Неоснователни са касаторовите доводи, че животновъдният обект е подлежал на регистрация по реда на чл. 137 от ЗВД и за процесния период не е достатъчна регистрацията по чл. 51 от ЗВД. Този извод не се разколебава и от цитираното от касационния жалбоподател писмо с вх. 21592/30.10.2023 г. от ОДБХ Пловдив, в т. 5 от което е посочено, че животновъдният обект е подлежал на регистрация по реда на чл. 137 от ЗВД, тъй като Н. У., в качеството си на земеделски стопанин, е имал срок според ЗИД на ЗВД (ДВ. бр. 13 от 2020 г.) да извърши регистрация по цитираната правна норма до 11.02.2021 г., т. е. извън процесния период. Правилно първоинстанционният съд е приел, че по отношение на У. са спазени изискванията на законовата разпоредба, съдържаща определението осигурено лице по смисъла на КСО и лицето реално е осъществявало дейност като земеделски производител, произвеждайки продукция, предназначена за продажба, след регистрация по законовия ред. В подкрепа на горното са представените и неоспорени пред първоинстанционния съд писмени доказателства, включващи данни за годишно заверяване на регистрационна карта на земеделски производител, брой, вид и категория на индивидуална млечна квота, издадено от ОДЗГ, договор за ветеринарномедицински услуги, ГДД за 2007г., 2009 г., 2011 г. до 2020 г. по чл. 50 т ЗДДФЛ, както и постъпила пред административния орган информация от ОДБХ - Пловдив, според която, по данни от интегрираната информационна система на БАБХ ВетИС, в животновъдния обект е имало налични 15 бр. говеда към 10.02.2006 г. и 6 бр. говеда към 31.12.2020 г. Касационният довод за необоснованост се преценява като неоснователен. Решаващият съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, постановил е решението си при изяснена фактическа обстановка и е подвел фактите под вярната правна квалификация. Формираното вътрешно убеждение не се отклонява от правилата на формалната и правната логика, а фактическите и правните изводи на съда не са опорочени от грешки и превратно тълкуване в насоки, които не са нормирани от закона. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано същото следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, които са претендирани своевременно и които, с оглед определения размер в чл.8, ал.2, т.2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъдат определени на 500 лева, въпреки направеното възражение за прекомерност. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,