Решение № 8 от 3.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1292/2016 г.

Решение № 8 от 3.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1292/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 7549 от 03.12.2015 г. по административно дело № 6380/2013 г., Административен съд - С.-град е: 1) отхвърлил жалбата на М. Х. Г. от гр. С. против уведомително писмо изх. № 0104-13401/28.05.2013 г. на директора на Дирекция "Трудови правоотношения и правно осигуряване" при Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" (ИА "ГИТ"), в което е обективиран отказ за издаване на постановление за обявяване съществуването на трудово правоотношение по искане вх. № 0104-11833/10.05.2013 г.; 2) осъдил М. Х. Г. да заплати на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" сума в размер на 300 лева за юрисконсултско възнаграждение. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от М. Х. Г., подадена от пълномощника й адв. Кънева. По съображения за неправилност на съдебния акт, като постановен при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост (касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК) се иска отмяна на съдебното решение и на отказа по чл. 405а, ал. 2 от КТ (Кодекса на труда), установяване на наличието на трудово правоотношение между Х. Д. Г. и Т." ООД за периода 01.02.2003 г. - 04.10.2003 г., а в случай, че съдът не е компетентен, да се дадат указания на компетентния орган за установяване на такова. В съдебно заседание за касаторката се явява друг неин пълномощник - адв. Йовчева, която поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена Изрично уточнява, че за настоящата инстанция не претендира разноски, но прави възражение за прекомерност на претендираните от ответниците разноски. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "ТССПО" в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", действащ чрез пълномощника юрк. Стоянов, изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което моли тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски. Другият касационен ответник - "Т." ООД, ЕИК *********, в писмен отговор от повереника адв. Йонова и в съдебно заседание чрез процесуалния представител адв. Ендрева, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, като му се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за недопустимост на съдебното решение, а в условията на евентуалност, за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. В оспореното пред първоинстанционния съд писмо с изх. № 0104-13401/28.05.2013 г., подписано от директора на Дирекция "ТСППО" в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", е обективиран отказ по искане вх. № 0104-11833/10.05.2013 г., за издаване на постановление за обявяване на трудово правоотношение по реда на чл. 405а, ал. 2 от Кодекса на труда, между Х. Д. Г. (баща на жалбоподателката, починал на х.хх.хххх г.) в качеството му на работник, и "Т." ООД, в качеството му на работодател. За да не уважи сезиралата го жалба, на база на правилно установените факти по спора съдът е установил неналичието на приложното поле на разпоредбата на чл. 405а, ал. 2 от Кодекса на труда, като е изложил съображения за законосъобразност на атакувания пред него акт като издаден от компетентен орган при спазване на установената форма в съответствие с целта на закона при спазване на материалноправните разпоредби и липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Инвокираните възражения срещу постановеното решение не могат да бъдат споделени. На първо място, неоснователна е тезата за недопустимост на съдебния акт, поради което не налице основание по смисъла на чл. 209, т. 2 от АПК за обезсилването му по реда на чл. 221, ал. 3 от АПК. Подложеното на касационна проверка решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на акта. В случая не е налице липса или ненадлежно упражняване на правото на съдебно производство, което би обусловило наличието на приложното поле на чл. 221, ал. 3 от АПК, и съответно би довело до обезсилване на съдебното решение. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането, по процесуално допустима жалба, отговаряща на изискванията за форма и съдържание. Развитите в съдебно заседание от прокурора принципно верни съображения в тази връзка са неотносими към случая, защото касаят хипотези, различни от процесната, в които производството по чл. 405а от КТ се е развило в пълнота и е издадено съответното постановление, поради което не обосновават недопустимост на проверяваният съдебен акт. Но дори и органът да не бе конституиран правилно, то доколкото изходът на спора пред първата инстанция е позитивен за него, допуснатото от съда процесуално нарушение не би могло да се определи като съществено, защото не е повлияло на правото на защита на тази страна и евентуалното му недопускане не би обусловило друг изход на спора. Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт е и правилен, като не страда от твърдяните пороци, съществуването на които би наложило извод за наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. В хода на производството пред Административен съд - С.-град (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея акт) правилно са установени правнозначимите факти, решението се основава на обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Развитите от касаторовите повереници съображения не обосновават неправилност на проверяваният съдебен акт. Касационната жалба във втората си част основно съдържа доводи, повтарящи по същество възраженията пред административния съд за незаконосъобразност на оспорения отказ (аргументирана е теза, че покойният Х. Г. е полагал труд като строителен работник без сключен трудов договор на обект на "Т." ООД в периода 01.02.2003 г. - 04.10.2003 г.). Тези възражения са били налични и в подадената до първоинстанционния съд първоначална жалба, които съдът правилно не е обсъдил подробно, доколкото спорът по делото е бил не по фактите, а правен - дали чл. 405а, ал. 2 от КТ във връзка с чл. 1, ал. 2 и чл. 62 от същия кодекс намира приложение в случаи като процесния, когато трудовото отношение, чието съществуване се иска да бъде обявено по административен ред от органите на инспекцията по труда, е приключило преди смъртта на работника. Контролните органи на инспекциите по труда имат точно определени правомощия, описани в Кодекса на труда, които не могат да бъдат разширявани по аналогия, и ако излязат извън същите, техните актове ще са незаконосъобразни, вкл. нищожни. Административните органи притежават само компетентността, която им е дадена с нормативен акт, и не могат да си присвояват компетентност по аналогия на закона или на правото. В тази връзка първоинстанционният съд е направил прецизен и задълбочен анализ на тези правомощия във взаимовръзка с обстоятелствата по процесния казус, като подробно е разяснил защо не е приложима в случая разпоредбата на чл. 405а, ал. 2 от КТ. Изложените съображения за това в мотивите на решението му напълно се възприемат от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Надлежно е обяснено във връзка с относимата уредба по Кодекса на труда защо Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" не е имала основание да удовлетвори отправеното към нея искане на М. Г. По същество следва да бъдат споделени мотивите на съда за липса на изискуемите материалноправни предпоставки за уважаване от сезирания административен орган на отправеното към него искане на М. Х. Г., което би могло да се осъществи само в определени хипотези, неналични в случая. Разпоредбата на чл. 405а, ал. 2 от КТ е приложима само в случаите, в които трудовото правоотношение е съществувало към момента на настъпване на смъртта на лицето. Законодателят е предвидил с чл. 405а от Кодекса на труда специална процедура по признаване на съществуване на трудово правоотношение по административен ред с административен акт - с постановление при полагане на труд в отклонение на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от КТ. Точният смисъл на уредбата в чл. 405а от КТ е, че когато контролните органи установят полагане на труд без спазване на трудовото законодателство, това отношение законът регламентира да бъде фактическо съществуващо към момента на проверката и да не е приключило. Точно затова законодателят предвижда с изречение второ от ал. 1 на чл. 405а от КТ, че съществуването на трудовото правоотношение се установява с всички доказателствени средства, както и е предвидено в последното изречение на същата алинея - че в постановлението се посочва началната дата на възникване на трудовото правоотношение, защото то съществува в момента - т. е. няма определяне на период, през който е полаган труд по трудово правоотношение с начало и край, а се определя само началото на възникване на правоотношението, което съществува към момента на проверката. Точно в тази връзка е и разпоредбата на ал. 4 от чл. 405а от КТ, в която е предвидено издаване на предписание на работодателя да сключи трудов договор с работника. Предвидено е само едно изключение с нормата на ал. 2 от същия чл. 405а - че при настъпила смърт на работника също може да се издаде постановлението по ал. 1 на същия член, когато тя е настъпила до установяване на нарушението по чл. 1, ал. 2 от КТ от контролните органи, в който случай съгласно ал. 5 на чл. 405а от КТ не се дава предписание за сключване на трудов договор, защото той е прекратен със смъртта на работника. Това предполага обаче съществуване на трудово отношение към момента на смъртта на работника. В конкретният случай Х. Г. със сигурност не е полагал труд за "Т." ООД към деня на смъртта си, поради което липсва законово основание за обявяване на трудово правоотношение между наследодателя на жалбоподателката и дружеството. От анализа на законовата уредба явства, че отказът на органа се базира на невъзможността да бъде обявено съществуването на трудово правоотношение, когато полагането на труд е приключило - в случая е изминал период от близо четири години между твърдяната дата на преустановяване на полагането на труд от Х. Г. за "Т." ООД и датата на смъртта му. Предоставеното правомощие на инспекциите по труда с ал. 2 на чл. 405а от Кодекса на труда да се обяви съществуването на трудово правоотношение и при смърт на работника или служителя, е реализируемо само в хипотезите, когато това правоотношение не е било прекратено към момента на смъртта на работника/служителя. Нещо повече, даже не е допустимо образуване на проверка по съществуване на трудово правоотношение, което не съществува към момента на подаването на искането за това и следователно инспекцията по труда в конкретния случай не е разполагала с материална компетентност за извършване на подобно производство, след като работникът е прекратил отношенията си с работодателя. В този смисъл отказът на административния орган е законосъобразен. Предвид изложеното, като не е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила, вкл. и в частта за присъдените в полза на административния орган разноски, обусловено от неоснователността на главните искания на жалбоподателката. При този изход на спора по настоящото дело искането на ответника по касация "Т." ООД да му се присъдят сторените деловодни разноски в касационното производство поначало е основателно и доказано от представените по делото доказателства за заплащането на адвокатски хонорар в размер от 1200 лв., но репарирането на тези разноски следва да бъде редуцирано до минималния размер по чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, равняващ се на 500 лв., с оглед направеното от процесуалния представител на касатора в проведеното съдебно заседание възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК за прекомерност на заплатеното от дружеството възнаграждение за адвокат съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, която е ниска. Въпреки позитивният изход на спора за другия касационен ответник, издал оспореният пред първоинстанционния съд отказ, разноски в полза на административния орган не следва да се присъждат, доколкото такива не са извършени от него за настоящото производство, а юрисконсултско възнаграждение не е претендирано, поради което и такова не му се следва. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,