Решение № 1441 от 14.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6179/2007 г.

Решение № 1441 от 14.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6179/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (1952 г.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК . Образувано е по касационна жалба на И. С. И., Е. Г. И. и С. И. И., гр. С., срещу въззивно решение от 26.02.2007 г. по гр. дело № 5035/2002 г. на Софийския градски съд с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Сочи се, че решението е недопустимо в частите, с които съдебният спор е пререшен със СПН по отношение на основанията: - придобиване на спорния имот при използване на служебното положение; - противопоказаност на правото да се придобие спорният имот поради притежание на ид.ч. от вилен имот; - незаконосъобразност на основанието за придобиване поради това, че И. и Е. И. от една страна като семейство и С. И. - като едночленно семейство не са получили предварително съгласие от наемателката К. за покупка на жилищния имот; -липса на предварително становище на МФ за покупка на имота. Излагат се съображения за недопустимост на производството поради наличие на СПН. В нарушение на съдопроизводствените правила СГС е окачествил производството като въззивно след отменително решение по реда на надзора на ВКС от 16.06.1999 г. по гр. д. № 748/98 г. Съгласно § 152, ал. 2 ПЗР ЗИД ГПК, (ДВ бр. 124/97 г.) и § 59 ПЗР ЗИД ГПК (ДВ бр. 64/99 г.) СГС е следвало да правораздава по заварените, а не по сега действащите разпоредби. Той е следвало да действа като контролно отменителна инстанция и да съобрази задължителните указания на ВКС по тълкуването и прилагането на закона. Освен това е налице съединяване на пет установителни иска, основани на чл. 7 ЗВСОНИ за нищожност на процесния договор. С оглед решението на ВКС по реда на надзора от 16.06.1999 г. СГС е следвало да се ограничи само по отношение исковете, основани на това дали е имало заобикаляне на закона, заради прехвърляне на пълнолетния син на жилищен имот и налице ли е опорочаване на настаняването на ответниците и изобщо има ли настаняване на същите в имота. По тези два иска постановеното решение е неправилно. Незаконосъобразни са изводите относно нищожността на договора, поради това, че купувачите не са били законно настанени наематели към 09.05.1997 г., а такъв е била само Т. К., както и защото съпрузите И. преди това са прехвърлили право на собственост на сина си. Действително има прехвърляне на сина на И. - В. И., на незадоволяващ жилищните им нужди имот, но прехвърлянето е станало преди настаняването в процесния имот и преди покупката му, а съгласно чл. 11, ал. 2 Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища придобиването на държавно жилище не е неправомерно, ако преди това е извършено прехвърляне в полза на низходящ. Относно настаняването не е съобразен § 3 от ППЗНО , съгласно който "за членове на семействата се считат съпрузите и не навършилите пълнолетие низходящи и възходящите, ако живеят в едно домакинство и в едно жилище", какъвто е случаят. С настаняването на проф. И по право настанителната заповед се отнася по отношение на съпругата, нейната майка, както и на пълнолетния син. В нарушение на чл. 5 и чл. 6 ЗНО е прието, че настаняването е неправомерно. Издадено е и нарочно разрешение от ИК на СГНС с писмо от 26.04.1976 г. да бъде настанен очевидно със семейството си, а с протокол № 10/18.04.1977 г. и да придобие жилището. Освен това разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗНО не ограничава пространството на допълнителната площ на помещенията, които може да бъдат предоставени с оглед възрастови, професионални и здравословни потребности. Настаняването е правомерна предпоставка и за покупката на жилището, което надвишава 120 кв. м. Въззивният съд не е съобразил, че договорът е сключен при действие на Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство (в. "Известия", бр. 46/07.06.1957 г.)., съгласно чл. 2, ал. 4, от който от действието на ЗНО се освобождават и жилищата, продадени от народните съвети по реда на НДИ. Като евентуални спрямо доводите за недопустимост на решението поради наличие на СПН се излагат и такива за незаконосъобразност на изводите относно служебното положение, което е заемал ответникът И. Невярна е констатацията, че е бил Първи зам. председател на МС към релевантния момент, тъй като е бил освободен от тази длъжност и към датата на покупката е бил само ректор на ВИИ. В нарушение на закона е прието, че отрицателна предпоставка е притежаването на ид.ч. от вила за покупката на апартамента. Ответниците са притежавали 3/5 от вилата, която към момента на покупката 09.05.1977 г. е неизползваема, тъй като не е била водоснабдена. Неоснователно е уважен искът по чл. 108 ЗС за целия имот, след като за 1/2 ид.ч. от него е установено, че е придобита от ответниците И по силата на договор за покупко-продажба, сключен със сина им С. И., т.е. те са придобили тази част от трето добросъвестно лице. В отделна касационна жалба на И. И. са изложени доводи за допуснати нарушения на материалния закон. Сочи се, че след като не е изплатено паричното обезщетение за одържавения имот, не е изплатено и паричното задължение по ипотечния кредит. Указът за опрощаване на някои задължения на физически лица (ДВ бр. 70/69 г.) не позволява опрощаване на този кредит на П. към Софийска популярна банка. Неопрощаването на ипотечния кредит за имота е мотив, че частта от одържавения имот, съответстваща на ипотечния кредит, не е била собственост на наследодателите на ищците при влизане в сила на ЗОЕГПНС. Ответниците по касация С. Л. П. и Т. Л. Д., гр. С., оспорват жалбите като неоснователни. Жалбите са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите в касационната жалба и данните по делото, намира следното: С решение от 27.01.1998 г. по гр.д. № 1871/97 г. на Софийски градски съд е било отменено изцяло решението на СРС от 27.01.1997 г. като е даден ход по същество на делото пред втората инстанция по реда на чл. 208, ал. 2 ГПК (отм.), в редакцията до ДВ 127/97 г. С решение № 1007/16.09.1999 г. по гр. д. № 748/1998 г. ВКС е отменил по реда на надзора изцяло решението на СГС от 27.01.1998 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СГС. Постановеното след отмяната по реда на надзора въззивно решение на СГС от 4.05.2001 г. по гр. д. № 2391/99 г. е отменено с решение от 13.11.2002 г. по гр. д. № 2060/2001 г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. С обжалваното решение на Софийския градски съд е отменено решение на Софийски районен съд от 27.01.1997 г. по гр. д. № 3075/92 г. в частта, с която е уважен иск по чл. 108 ЗС и е осъден С. И. да отстъпи собствеността и предаде владението върху апартамент № 3, на ет. 5, находящ се в гр. С., бул. "Ц" № 10, състоящ се от 6 стаи, хол, кухня и сервизни помещения с площ 241,49 кв. м., заедно с таван № 3. По реда на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС, предявен от Т. Л. Д. и С. Л. П. против С. И. И. за същия имот. В останалата част, с която е уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предявен от Т. Л. Д. и С. Л. П. против И. С. И., Е. Г. И. и С. И. И., гр. С., и с която е уважен иск по чл. 108 ЗС, предявен от Т. Д. и С. П. против И. С. И. и Е. Г. И., решението е оставено в сила. С решението на СРС е прието за установено по отношение на И. И., Е. И. и С. И., че договор от 09.05.1977 г. за продажба на процесния имот, сключен между ответниците и бившия Ленински РНС е нищожен, тъй като липсва решение на жилищната комисия за категоризиране на купувачите, не е налице настаняване, нарушени са нормите на настаняване - чл. 5 ЗНО, тъй като апартаментът надвишава жилищните нужди, освен това купувачите са прехвърлили друг жилищен имот на втория си пълнолетен син преди покупката. Не са нарушени останалите норми, въведени като основание за нищожност. По доводите на касаторите за реда за разглеждане на подадените касационна жалба и молба за преглед по реда на надзора. Настоящото производство е по реда на чл. 218и, ал. 1, ГПК (1952 г.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК (2007 г.), § 152 и § 150, ал. 2 ПЗР ЗИД ГПК , ДВ бр. 124/97 г., образувано по жалба срещу въззивно решение на СГС. В този смисъл подадената срещу решението на въззивния съд "молба за преглед по реда на надзора" следва да се счита за касационна жалба. Това е така защото, след като с оглед постановената от ВКС отмяна по реда на надзора на решението на СГС за даване ход по същество по реда на чл. 208, ал. 2 ГПК (ред. ДВ бр.28/1983 г.), делото е било върнато на същия съд, то с оглед висящността на спора и измененията в процесуалния ред (ГПК ред. ДВ, бр.124/97 г.), които имат пряко приложение за заварените производства и предвид липсата на изрична разпоредба, предвиждаща друг ред на разглеждане, производството е продължило пред СГС като въззивно. Впоследствие и по реда на касационното обжалване решението на въззивния съд е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Настоящото производство е второ касационно по смисъла на чл. 218и ГПК (1952 г.). Ето защо са неоснователни доводите, че производството е било контролно отменително. За да постанови обжалваното решение Софийският градски съд, действайки като въззивна инстанция, е приел, че в исковата молба са изброени различни пороци на сделката, от значение за нищожността на придобивното основание и са предявени като обективно съединени искове с един петитум, а не множество установителни искове с искане за произнасяне с отделен петитум. В първоинстанционно решение са разгледани посочените основания за нищожност на договора, като за някои е прието, че са налице, а други - не са, но е налице произнасяне с един диспозитив. Във въззивното производство, по което се развива процесът след отмяната на първото решение на СГС, е недопустимо обжалване на мотивите на решението, поради което следва да се разгледат всички въведени основания за нищожност на договора. Аргумент в тази насока са и мотивите на ВКС в решението от 13.11.2002 г. по гр. д. № 2060/2001 г., с които е очертан предметът на делото като са посочени всички основания за нищожност, въведени с исковата молба. Освен това с двете решения на ВКС се отменят изцяло постановените предходни решения на Софийски градски съд и делото е върнато за ново разглеждане. Въззивният съд е обобщил заявените основания за нищожност на атакуваната сделка като: 1. Придобиване на недвижимия имот при използване на служебното и партийно положение, 2. нарушение и заобикаляне нормите на ЗСГ, ограничаващ броя и квадратурата на притежаваните недвижими имоти, които се обуславят от придобиването на 6 стаен апартамент от двучленното семейство на И. и Е. И. и едночленното на С. И., след като преди сделката първите двама са прехвърлили жилище на другия си син в нарушение на Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища и притежаване на 3/5 ид. ч. от вила, 3. нарушения на Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища, поради това, че третият купувач не е имал качеството наемател, превишаване на жилищната нужда, липса на категоризация на купувачите като нуждаещи се, липса на определен наем в настанителната заповед. Относно допустимостта на въззивното решение, настоящият състав на ВКС намира следното: Решението на ВКС, постановено в производството по чл. 225 ГПК (отм.) (1952 г.), с което е отменено отменително решение по чл. 208, ал. 2 ГПК (ред. ДВ бр. 28/1983 г.) на СГС, не формира сила на пресъдено нещо, в т. ч. и по отношение на констатациите в неговите мотиви за това, че решението на първоинстанционния съд по някои от заявените основания по чл. 7 ЗВСОНИ, за които е прието само в мотивите, че не са налице, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила. С решението по реда на надзора спорът не е решен по същество, а делото е върнато за ново разглеждане. С връщане на делото за ново разглеждане от второинстанционния съд, и изменението на процесуалния ред за разглеждане на второинстанционните дела (ЗИД ГПК, ДВ. бр. 124/97 г.), изключващ процесуалната възможност да се обжалват мотивите на съдебното решение, производството е продължило като въззивно, съгласно § 150 ПЗР ЗИД ГПК (ДВ бр.124/1997 г.). Ето защо като е разгледал спора на заявените основания за нищожност на сделката по чл. 7 ЗВСОНИ, действайки като въззивна инстанция, СГС не е постановил недопустимо съдебно решение по преклудиран със СПН спор. Изложените от него съображения в тази връзка са законосъобразни и съответстват на характера на въззивното производство след измененията на ГПК (1952 г.), както и на указанията, дадени от касационната инстанция с решението от 13.11.2002 г. по гр. д. № 2060/2001 г., IV г.о. Обжалваното решение е и правилно. Всеки от установените от въззивния съд пороци на атакувания договор за продажба от 9.05.1977 г., поради противоречие с нормативни актове, обуславя приложимост на разпоредбата на чл. 7 ЗВСОНИ. Въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е бил одържавен от наследодателите на ищеца по реда на ЗОЕГПНС заедно с други имоти, находящи се в сградата на същия адрес. Приел е за неоснователно възражението на ответниците за получено имотно обезщетение с оглед установеното от отчуждителната преписка, че апартамент в гр. В. на държавата от ищците през 1992 г. (и реституиран на предишния му собственик), е даден в обезщетение за друг отчужден имот, различен от процесния апартамент. Дори да е извършено прихващане от определеното парично обезщетение на задължението по ипотечен заем, то с оглед разпоредбата на чл. 4, ал. 2 ЗВСОНИ не следва да счита, че е отчуждените собственици са обезщетени, тъй като обезщетяване не е налице при извършено прихващане по Указа за прихващане задълженията на бивши собственици на отчуждени от държавата имущества и национализирани предприятия към държавата, банките и държавните предприятия (Известия, бр. 60/1955 г.). Доводите в касационната жалба, относно това, че ипотечният кредит по Указа за опрощаване на някои задължения на физически лица (ДВ бр. 70/69 г.) не е могло да бъде опростен, поради което и частта от одържавения имот, съответстваща на неговия размер, не е могла да бъде собственост на наследодателите на ищците към момента на одържавяването, се релевират за първи път в касационното производство и не следва да се обсъждат. Следва да се има предвид обаче, че ипотечното задължение и опрощаването на кредита не водят автоматично до промяна в собствеността. При липса на други данни и с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ доводите за липса на активна материалноправна легитимация в тази насока са неоснователни. По отношение на разгледаните по т. 1 основания за нищожност на процесния договор, въззивният съд е приел, че не е установено при придобиване на имота да е налице използване на служебно и партийно положение от страна на купувача И. И. като зам. председател на МС и Председател на Комитета по планиране. При това положение развитите доводи в касационната жалба за неправилност на въззивното решение по това основание за нищожност на придобивната сделка са неоснователни. Неоснователни са оплакванията относно приетото от въззивния съд, че още при настаняването на ответника И са били нарушени разпоредбите на ЗНО и той е настанен в жилище (от 4 стаи, хол и кухня) с много по-голяма от нормативно определената площ - арг. чл. 50 ЗСГ, чл. 5 ЗНО. Изводите са съобразени с действащите към релевантния момент разпоредби на чл. 5 и чл. 6 ЗНО, предвиждащи при настаняване за двучленно семейство една стая, за тричленно - две стаи, а за хабилитирани научни работници - допълнителни помещения след разрешение на органа по настаняването. Законосъобразни са изводите за нарушаване на закона, изразяващи се в липса на такова разрешение, както и липса на посочване броя на членовете на семейството на И. в заповедта за настаняване. Съгласно чл. 13 ЗНО заповедта за настаняване се отнася до всички членове на семейството на настанения. Съгласно чл. 3 от ППЗНО (ред. ДВ бр. 40,1970 г.) за членове на семейството по смисъла на закона се считат съпрузите, ненавършилите пълнолетие низходящи, пълнолетни низходящи и възходящи, които живеят с наемателя, както и братята и сестрите, които не са в брак и живеят в едно домакинство с него. Семейството на настанения е било двучленно, а на пълнолетния му син - едночленно. След като членовете на семейството не са конкретизирани в настанителната заповед, при липса на данни и за това, че по смисъла на цитираната разпоредба семейството на настанения И. към момента на заповедта за настаняване е включвало други лица освен него и съпругата му и след анализ на доказателствата по делото в тази насока, въззивният съд е достигнал до законосъобразен извод, че установените норми са многократно надхвърлени. В тази връзка са съобразени последващите декларации по т. 23, ал. 3 и т. 41 от НПЗДЖ, както и липсата на доказателства, че майката на съпругата на И. - Т. К., е живяла със семейството към момента на настаняването. Наред с тези нарушения въззивният съд е приел, че при настаняването по реда на ЗНО като елемент от фактическия състав за осъществяване продажбата на имота по реда на НПЗДЖ и НДИ липсва посочване и на наемна цена в заповедта, а няма и данни за плащане. Жилищните помещения от 4 стаи, хол и кухня, в което е било настанено семейството, са били с много по-голяма площ от допустимата по ЗНО. Извършената преценка за незаконосъобразност на настаняването на И. в държавното жилище поради нарушение разпоредбите на ЗНО с оглед несъответствието на установените в него норми на жилищно задоволяване е правилна. Тези нарушения рефлектират върху валидността на атакуваната сделка с имота като елемент от нейния сложен фактически състав, включващ административноправен и гражданскоправен елементи. В тази връзка са неоснователни доводите в касационната жалба за това, че след като проф. И е бил научен работник и ректор на ВИИ "К", както заради възрастовите белези на тъщата му, настаняването в иначе просторното жилище е правомерно, а оттук и последвалата продажба, с оглед наличие на решение на ИК на СГНС за придобиване на площ над допустимите от ЗСГ 120 кв. м. - 241 кв. м. За да направи извод за надвишаване нормите на допустимата от закона площ при закупуването на имота, въззивният съд е съобразил правната уредба - § 2 ППЗСГ, чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ППЗСГ и чл. 7 НПЗДЖ, чл. 10 ЗСГ, която е определяла и нормите за жилищна нужда при продажба на държавни жилища, вкл. и при отчитане професионалните и здравни нужди на всеки от членовете на семейството на купувача. При преценка законосъобразността на сделката правилно е приета за нарушение на нормативни актове по смисъла на чл. 7 ЗВСОНИ липсата на настаняване и на пълнолетния син С. И., на когото впоследствие имотът е продаден в съсобственост не по реда на ЗСГ, а по Наредбата за продажба на жилища на настанени лица. В тази връзка следва да се имат предвид и данните по делото, че по това време последният е отбивал редовната си военна служба и не е бил част от семейството на И. И. по смисъла на цитираната норма. В обобщение са законосъобразни изводите на въззивния съд за това, че купувачите по договора, след като се отчетат нормите за жилищна площ на едно семейство, вкл. при необходимост за допълнителна площ за задоволяване професионалните нужди на И. И., с оглед ограниченията на ЗСГ и НПЗДЖ, не са могли да закупят апартамент, състоящ се от шест стаи, хол, кухня и сервизи с площ от 241 кв. м. по договора от 09.05.1977 г., сключен по реда на НПЗДЖ. Неоснователно е позоваването от страна на касаторите на Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, съгласно чл. 2, ал. 4 от който от действието на ЗНО (отм.) се освобождават и жилищата, продадени на народните съвети по НПЖ, тъй като същият не е действал към релевантния момент (отм. с ДВ, бр. 87/08.11.1974 г.). Изложеното до тук налага извод за установени по делото твърдени от ищците основания за уважаването на иска по чл. 7 ЗВСОНИ. С оглед принципната позиция, че наличието на което и да било от предявените основанията за нищожност на процесния договор е достатъчно за уважаване на иска, е безпредметно обсъждането на доводите във връзка с нарушенията на нормативни актове, забраняващи покупката, поради притежаване на друг имот - 3/5 ид.ч. от вилна сграда. Следва да се има предвид обаче, че нарушенията на чл. 12, ал. 1 от НПЗДЖ и чл. 10, ал. 4 и 5 ЗСГ, са установени по делото и в тази връзка въззивният съд е направил анализ на всички правно значими факти. Изводите му, че притежаваната от купувачите И. 3/4 ид.ч. от вилна сграда на два етажа (след прехвърляне през м.януари 1977 г. на 1/4 ид.ч. от нея на другия им пълнолетен син, както и на друг апартамент, находящ се в София) на стойност 12 620 лева, е пречка за закупуване на процесния апартамент като нуждаещи се граждани поради забраната на ЗСГ и НПЗДЖ, са направени след преценка на събраните доказателства и експертни заключения. Те са установили, че към момента на продажбата сградата е съществувала като самостоятелен обект на собственост и притежаваната от Е. и И. И. идеална част е могла да бъде обособена като самостоятелен вилен обект по смисъла на чл. 12 ППЗСГ вр. чл. 12 и чл. 13 НПЗДЖ. Извършеното по съответния ред прехвърляне на идеални части от вилния имот, извършено от И. в полза на другия им син, е още един аргумент, че вилната сграда на общо основание е била годен обект на гражданско правни сделки, поради което са неоснователни доводите, че липсвало водоснабдяване, поради което тя е била негоден обект на собственост, а оттук и че собствеността върху този имот не следва да се вземе предвид при преценка законовите ограничения за придобиване на процесния апартамент. Ето защо в съответствие с материалния закон са изводите на въззивния съд за установеност на посочените от ищците в този смисъл нарушения на закона като основание за нищожност на сделката, предпоставящо основателност на иска по чл. 7 ЗВСОНИ Неоснователни са доводите в касационната жалба относно допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон при формиране на извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС. В тази връзка се сочи, че първите двама ответници са закупили от третия - С. И. 1/2 ид.ч. от имота, поради което тази част е придобита от тях добросъвестно от трето лице, а не от държавата. След като договорът от 09.05.1997 г. е нищожен, вкл. и по отношение на придобиването на ид.ч. от С. И., то последващото прехвърляне от негова страна на съответната идеална част няма прехвърлителен ефект. Това е така защото нищожната сделка не произвежда правно действие и след като С. И. не е придобил право на собственост, той не е могъл и след това да го прехвърли по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава (nemo plus juris ad alium transfere potest, quam ipse habet). Ето защо и твърдяната от касаторите добросъвестност е непротивопоставима. Въззивният съд е направил анализ на всички релевантни за спора факти и не е допуснал сочените от касаторите нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до неправилност на решението. Няма искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция от ответниците по касация, поради което и такива не следва да им се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.