Решение № 2694 от 26.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 27/2021 г.

Решение № 2694 от 26.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 27/2021 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. Карахани, гражданка на Иран, подадена чрез процесуалния представител адвокат Иларева. Жалбата е срещу решение № 5883 от 27.10.2020 г., постановено по адм. дело № 9036/2020 г. от Административен съд – София град. С него е отхвърлена жалбата на касатора М. Карахани против решение № 1860 от 19.08.2020 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ). С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на съдебното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт да бъде отменен. Ответникът – заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците в открито съдебно заседание чрез упълномощения представител юрисконсулт Пешев оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че изложените в нея аргументи са необосновани и не налагат отмяна на първоинстанционното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционното решение не страда от пороците по чл. 209, т. 3 от АПК, налагащи отмяната му, поради което същото следвало да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на М. Карахани, гражданка на Иран, против решение № 1860 от 19.08.2020 г. на заместник-председателя на ДАБ, с което на жалбоподателката на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното решение № 5883 от 27.10.2020 г. по адм. дело № 9036/2020 г. административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен административен орган – заместник-председателя на ДАБ, на когото със заповед № РД 05-392/30.06.2020 г. на основание чл. 52 от ЗУБ, председателят на ДАБ е делегирал правомощията си по чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Заповедта била издадена в писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел. От приетите по делото доказателства съдът е установил, че жалбоподателката е била информирана писмено, на разбираем за нея език за реда, по който ще се проведе производството, за правата и задълженията й, както и за организациите, които предоставят правна и социална помощ на чужденци (чл. 58, ал. 8 от ЗУБ). С Карахани било проведено интервю на заявения от нея език, като интервюираната изрично удостоверила с подписа си, че няма възражения и допълнения. В тази връзка, съдът е приел за неоснователно възражението за неосигуряване на интервюиращ орган от същия пол по време на интервюто. За да се обоснове, съдът се е позовал на чл. 63a, ал. 6 от ЗУБ, като е отчел, че Карахани е била уведомена за възможността да поиска да бъде интервюирана от лице от същия пол с Указания рег. № УП -6204/23.03.2020 г., Образец по чл. 16, ал. 1 от Вътрешните правила, които й били връчени и преведени на персийски език на 23.03.2020 г, което било удостоверено с нейния подпис и този на преводача. Отчетено е, че такова желание от нейна страна не е било заявено. Напротив - по време на интервюто търсещата международна закрила заявила изрично, че няма пречка то да се проведе, както и че всичко от Указанията за правилата й е ясно. За правилен съдът е приел извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на Иран не представляват материалноправно основание по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Отчетено е, че посочената от М. Карахани причина да напусне Иран е желанието й да отиде при сина си в Германия и финансовите затруднения, които има в страната си на произход, т. е. посочените причини били лични и икономически. Твърдените факти за дискриминация, поради принадлежността на молителката към определена социална група – жени с трайни физически увреждания, съдът е приел, че не са подкрепени от събраните доказателства. Такива не били изложени по време на интервюто. Останалите твърдения в жалбата били общи за ситуацията в Иран и отношението към жените, като тази ситуация била предмет на подробен анализ в представените справки от дирекция "Международна дейност" към ДАБ. Съдът е приел за правилна и обоснована и преценката на административния орган за неоснователност на молбата за предоставяне на хуманитарен статут на основанията посочени в чл. 9, ал. 1, т. 1-2 от ЗУБ. Иранската гражданка не навеждала като причина за напускането на родната си страна наличието на опасност да бъде осъдена на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложена на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Дори напротив - от бежанската история ставало ясно, че тя нито е арестувана, нито е осъждана в държавата си по произход. Съдът е приел, че по отношение на оспорващата не е налице и обстоятелството по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Позовал се е на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, и относно съдържанието на предоставената закрила, както и на решение от 17.02.2009 г. по дело № C- 465/07 на Съда на Общността по отправено от холандска страна преюдициално запитване за приложението на чл. 15 б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, (приложимо и по отношение на действащата вече Директива 95/2011). За да обоснове извод за липса на данни ситуацията в Иран да сочи на наличие на такъв вътрешен или международен конфликт на цялата или на част от територията на страната, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 ЕО (отм.); , съдът се е позовал и на информацията, съдържаща се в справки за Иран с: вх. № МД 47/24.01.2020 г., вх. № МД 273/20.05.2020 г. и вх. № 388/16.07.2020 г. Съдът е споделил и извода на административния орган, че не са налице условията за предоставяне на хуманитарен статут по други хуманитарни причини по чл. 9, ал. 8 от ЗУБ. Не се установявало наличие и на основанията по чл. 9, ал. 6 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Обжалваното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд. Правилно първоинстанционният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне статут на бежанец на М. Карахани. Изнесените от кандидата за статут причини да напусне страната си не обосновават основателен страх от преследване поради нейната раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради нейно политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието й да се завърне в държавата си по произход. Изтъкнатите причини са от личен и финансов характер и не обосновават наличието на основанията по чл. 8 от ЗУБ. От проведеното с търсещата закрила интервю се установява, че заедно с дъщеря й Д. Хедие са пристигнали в България на туристическо посещение с легални визи и целта им е била да стигнат до Германия, където живее синът й, който имал германско гражданство. Планът им не се осъществил, тъй като били излъгани от трафиканта. В Иран молителката е живяла в Техеран. Съпругът й бил военен, но починал през 1991 г. Пак от данните в интервюто се установява, че нито Карахани, нито някой от семейството й се е занимавал с политика, но са имали "обществено социално мнение". Изрично заявява, че не е имала проблеми с армията, полицията, не е бил арестувана, съдена или осъждана, както и че спрямо нея не е упражнявано насилие. Не са обосновани проблеми заради етническа или религиозна принадлежност. При така представената по време на интервюто информация молителката изрично е заявила, че е посочила всички причини, поради които е напуснала страната си и не желае да се завърне в нея. Едва в съдебното производство са изложени причини относно наличието на дискриминационно отношение спрямо търсещата международна закрила като принадлежаща към определена социална група – тази на жени с трайни физически увреждания. Първоинстанционният съд подробно и въз основа на представените пред него справки на Дирекция "Международна дейност" при ДАБ е обсъдил представените нови обстоятелства и е стигнал до правилен извод, че същите не обосновават страх от преследване по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. В тази връзка, противно на твърденията в касационната жалба административният съд е направил задълбочен анализ на дадените от кандидата за статут сведения относно различието й по отношение на това, че е жена със здравословни проблеми. При това правилно въз основа на представената пред него справка относно здравеопазването в Иран, е приел, че жалбоподателката може да получи адекватни лечение и грижи в страната си на произход. Впрочем, това обстоятелство е обсъдено и от административния орган, който е обосновал извода си въз основа на изложеното в интервюто, че именно лекарите в Иран са препоръчали на Карахани да живее на място с по-чист въздух, който би повлиял благоприятно върху здравословното й състояние. Посочените от касаторката обстоятелства, че докато е шофирала е била спряна и глобена, защото се виждала косата й и са отнели колата й, не изпълват съдържанието на понятието за преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ. Затова и не може да се приеме, че М. Карахани е подложена на системна и тежка дискриминация, поради принадлежността й към определена социална група. Изложеното дотук води до извод, че касаторката е лице, което е напуснало страната си на произход по причини, различни от тези, изброени в дефиницията за "бежанец" в контекста на Глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определян на статут на бежанец. Обосновани са изводите на административния съд и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на М. Карахани за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1-3 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителката, е приел, че липсват доказателства същата да е била изложена на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността й като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал данните от представените по делото официални справки за обстановката в Иран. Обосновано е приел, че няма данни лично Карахани да е изложена на реална опасност от тежки посегателства от вида на законовоопределените в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Също правилно първоинстанционният съд е оценил ситуацията в Иран и в контекста на решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Базирайки се на информацията в приложените по делото официални справки, следва да се приеме, че не се доказва в Иран наличие на такъв вътрешен или международен конфликт, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 ЕО (отм.);. С оглед на гореизложеното, настоящата инстанция намира, че не са налице "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт" по смисъла на тълкуванието, дадено в горецитираното решение на СЕС. Неоснователно е и възражението в касационната жалба и за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, поради това, че интервюто не е било проведено от лице от пола на интервюираната. Както правилно е отчел и първоинстанционният съд, с тази възможност молителката е била запозната чрез връчените й, и преведени на персийски език Указания с рег. № УП-6204/23.03.2020 г., Образец по чл. 16, ал. 1 от Вътрешните правила, за запознаването с които тя се е подписала лично. Не е заявила такова желание по време на интервюто. Според чл. 63а, ал. 5 (изм.) от ЗУБ чужденец, подал молба за международна закрила, се интервюира от интервюиращ орган от същия пол, но само при заявено от него желание. По тези съображения и по изложените в първоинстанционното решение мотиви, към които настоящата касационна инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК, решението на Административен съд - София град като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,