Решение № 12697 от 9.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2939/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Агенция по заетостта, чрез гл. юрк. Георгиева, срещу решение 1730/16.12.2024 г. по адм. дело 447/2024 г. на Административен съд Кърджали. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение в настоящото съдебно производство. Оспорва съдебното решение и в частта относно присъдените разноски като се позовава на тяхната прекомерност. Ответникът Р. Х. И., чрез процесуалния си представител адв. Чилова, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Р. Х. И., против заповед РД-11-80-4419/22.10.2024 г. на изпълнителния директор на Агенция по заетостта (АЗ) към Министерство на труда и социалната политика, с която е прекратено служебното му правоотношение за длъжността главен експерт, с ранг V старши, в дирекция Бюро по труда, гр. Момчилград в Агенция по заетостта, филиал - Джебел, считано от 23.10.2024 г., поради обективна невъзможност по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. С обжалваното решение съдът е отменил оспорения административен акт. За да постанови този резултат, решаващият съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган - изпълнителния директор на Агенция по заетостта, който по силата на чл.5, ал.1, т.15 от Устройствения правилник на Агенция по заетостта, се явява и орган по назначаване на държавните служители в АЗ. Счел е, че в издадената заповед органът по назначаване не е изложил фактическите обстоятелства, които обосновават обективната невъзможност за изпълнение на оспорващия на служебните му задължения. Посочил е, че в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, какъвто е и разглежданият, излагането на фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност е задължителен реквизит на акта за прекратяване на служебното правоотношение, според предвиденото в разпоредбата на чл.108, ал.1, изр. 2-ро ЗДСл. Представената в хода на съдебното производство докладната записка с рег. 30-00-27464/21.10.2024 г., не изпълнява изискванията на чл.108, ал.1, изр. 2-ро ЗДСл. Обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, е състояние, възникнало по причини, които стоят извън волята на страните по правоотношението и затова са непреодолими. За да е налице такава обективна невъзможност следва същата да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните не е изразила изрична воля или не е съдействала за настъпването им по какъвто и да било начин. Прието е, че изтъкнатото от органа неизпълнение на служебните задължения, в т.ч. и некачественото или забавено изпълнение, са обстоятелства от субективен характер, които биха могли да обосноват ангажиране на дисциплинарна отговорност при наличието на предпоставките за това, но не представляват основание за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Предвид изложеното, съдът обосновава извод, че при издаването на оспорената заповед са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на специалната разпоредба на чл. 108, ал. 1, предл. 2 ЗДСл, изразяващи се в липса на фактическо основание за издаване на заповедта, които обосновават извода за незаконосъобразност на административния акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка, съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146, т. 2 АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Спрямо релевантните за спора факти съдът правилно е приложил материалния закон: Предпоставките за приложението на нормата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл не са изпълнени. Според цитираната разпоредба органа по назначаваното може да прекрати без предизвестие служебното правоотношение, когато е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл - поради болест, довела до трайна неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия. Визираната норма изисква промяна в обстоятелствата, възникнала независимо от волята на страните по служебното правоотношение, която води до невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си по конкретната длъжност. В издадената заповед изначално липсват изложени обстоятелства, които да обосноват извод за такава обективна невъзможност. Мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт, в съпътстващата документация по неговото издаване или найкъсно до изпращането на жалбата срещу акта, в съпроводително писмо или в друг документ към изпратената преписка в каквато насока са и указанията на първоинстанционния съд. Тоест тези документи трябва да са част от самата административна преписка и съответно административният орган следва да се е основал на тях при издаване на административния акт. В конкретния случай такива мотиви не могат да се извлекат от представената административна преписка. В обстоятелствената или диспозитивната част на процесния акт липсва изрично посочване на някакъв акт или становище, към който административният орган препраща и на чиито мотиви се позовава. От съдържащите се в преписката документи не може да бъде направен какъвто и да било извод досежно наличието на факти, които водят до обективна невъзможност жалбоподателят да изпълнява служебните си задължения. Въз основа на посоченото следва изводът, че мотивите на административния орган не могат да бъдат заместени с тълкувания, предположения или други съждения от страна на съда или на страните в процеса и е недопустимо съдът да формира предположения, какви са били действителните съображения на административния орган за издаване на обжалвания административен акт. Липсата на точно и ясно посочени фактически основания, освен че нарушава правото на защита на засегнатото от издадения административен акт лице, така също и затруднява възможността за осъществяване на реален съдебен контрол във връзка с фактическите и правни основания за постановяване на оспорения акт. Заповедта е издадена при нарушение на изискванията за форма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и на специалната разпоредба на чл. 108, ал. 1, предл. 2-ро ЗДСл, изразяващи се в липса на фактическо основание за издаване на заповедта, довело и до несъответствието й с материалноправните разпоредби. Поради това, оспореният административен акт правилно е приет от съда за незаконосъобразен. Искането на касационния жалбоподател да бъдат намалени и присъдените с първоинстанционното решение разноски за адвокатско възнаграждение е неоснователно. Присъдените от първата инстанция разноски в полза на ищеца са в размер на 1000 лева, които са правилно определени съобразно направените по делото разноски и изхода на спора. Същите съпоставени с предвидения в чл. 8, ал. 3 от Наредба 1/ 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа минимален размер на адвокатско възнаграждение за дела с такъв характер, не се явяват прекомерни. Поради всичко изложено, настоящата инстанция приема, че не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна на съдебния акт. Решението на Административен съд Кърджали е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и е обосновано, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски се явява основателна и следва да се уважи в доказан по делото размер 1000 лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат, съобразно договор за правна защита и съдействие от 05.02.2025 г. и списък по чл. 80 ГПК, приложен на л. 34 от касационното дело. Възражението за прекомерност, направено от процесуалния представител на касационния жалбоподател е неоснователно, тъй като възнаграждението, заплатено на упълномощения от ответника по касационната жалба адвокат, е в минималния размер за дела с такъв характер съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,