Решение № 262 от 4.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 102/2010 г.

Решение № 262 от 4.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 102/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 599 от 20.12.2008 г. по в. гр. д. № 626/08 г. на Смолянския окръжен съд е оставено в сила решение № 355 от 20.06.2008 г. по гр. д. № 792/07 г. на Смолянския районен съд, с което е:

• отхвърлен предявеният от М. М. К. иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за признаване правото на наследниците на М. М. К., поч. на 25.05.1941 г. на възстановяване на собствеността върху следните земеделски земи: нива в м. "До къщи" с площ 2,5 дка, нива в м. "Дълга ливада" с площ 1.5 дка, нива в м. "С." с площ 0.8 дка, полупланинска земя в м. "С. тарла" с площ 0.5 дка и нива в м. "Лома" с площ 0.8 дка, и е прекратено производството по отношение на нива в м. "До къщи" с площ 1 дка, нива в м. "Дълга ливада" с площ 1 дка, нива в м. "С." с площ 0.5 дка и 1,2 дка, нива в м. "Лома" с площ 0.7 дка и полупланинска земя в м. "С. тарла" с площ 0.5 дка.

• отхвърлен искът на М. М. К. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на наследниците на М. М. К. на възстановяване на собствеността върху следните имоти: ливада в м. "К." с площ 0.5 дка, полупланинска земя в м. "Х." с площ 0.5 дка, гора в м. "К." с площ 2.5 дка, гора в м. "Т." с площ 0.5 дка, гора в м. "Б." с площ 0.5 дка, полупланинска земя в м. "Щ." с площ 0.5 дка и е прекратено производството по отношение на полупланинска земя в м. "Щ." с площ 0.5 дка, полупланинска земя в м. "Е." с площ 0.5 дка, полупланинска земя в м. "М. чука" с площ 1 дка, полупланинска земя в м. "К." с площ 0.5 дка, всички в землището на [населено място], общ. Баните.

Против въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от М. М. К. Изложени са доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че с представените писмени доказателства, които са от категорията на допустимите за установяване право на собственост в исковото производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, е доказал, че заявените за възстановяване земеделски земи и гори са били собственост на неговия наследодател към момента на обобществяването им.

Ответниците по касация Общинска служба по земеделие [населено място], Горско стопанство [населено място], Регионално управление на горите [населено място] и [община] не са взели становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с изложените в касационната жалба доводи, приема следното:

За да обоснове правото на собственост в лицето на своя наследодател М. К. върху претендираните за възстановяване по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ имоти, ищецът се е позовал на подадената от наследодателя през 1935 г. декларация за покрити и непокрити имоти, в която са записани процесните. Нейното съдържание е обсъдено от въззивния съд във връзка със съдържанието на подадената от името на ищеца и неговия брат декларация от 1949 г. и е направен извод, че в последната фигурират имоти в същите местности, но с по-малка площ, което сочи, че през изминалия период правото на собственост е било изгубено. Съдът е придал решаващо значение на декларацията от 1949 г. по съображения, че тя отразява имущественото състояние на лицето към по-близкия спрямо одържавяването на горите, съответно обобществяването на земеделските земи момент и предвид неблагоприятните последици за собствениците, ако не ги декларират съгласно Указ № 573 на Президиума на В. от 28.05.1949 г. за задължително пререгистриране на непокритите земеделски имоти. Тъй като земеделските земи и гори по декларацията от 1949 г. са били заявени за възстановяване по административен ред пред поземлената комисия и за тях е постановено решение, съдът е намерил, че в тази част исковете са недопустими и е прекратил производството, а за разликата до претендираните размери и за имотите, които изцяло не са декларирани през 1949 г., исковете са отхвърлени.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпрос за доказателственото значение в производството по иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ и на иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ на факта на декларирането по реда на Указ № 573/28.05.1949 г. на Президиума на Великото народно събрание за задължително пререгистриране на непокритите земеделски имоти на притежаваните към този момент земеделски земи и гори.

Съществуващата противоречива практика на съдилищата по този въпрос е уеднаквена с постановените от ВКС решения по чл. 290 ГПК /напр. Р № 4/21.01.2010 г. по гр. д. № 2512/08 г. на II г. о.; Р № 87/26.03.2010 г. по гр. д. № 171/09 г. на II г. о.; Р № 128/12.07.2010 г. по гр. д. № 651/09 г. на I г. о. и др./, в които е прието, че законът не поставя материалната и формалната доказателствена сила на писмените доказателства от категорията на посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, съотв. чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ в зависимост от годината на издаването им, както и че при наличието на такива доказателства за собственост на претендирания за възстановяване имот, обстоятелството, че същият не е бил деклариран по реда на Указ 573/1949 г., е без правно значение за уважаване на исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ или по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Декларациите по този указ, макар да не са сред посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, респ. в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ документи, представляват "друго писмено доказателство" по смисъла на цитираните разпоредби, което няма пряко доказателствено значение, но следва да се цени във връзка с останалите доказателства по делото.

В случая това е сторено от въззивния съд. От съпоставката на площта и местонахождението на декларираните през 1935 г. и през 1949 г. недвижими имоти се установява, че в декларацията от 1949 г. са посочени имоти в същите местности както в декларацията през 1935 г. /с изключение на тези в м. "К.", "Т." и "Б."/, но със значително по-малка площ. Неоснователен е доводът на касатора, че несъответствието се дължи на липсата на задължение по Указ № 573/1949 г. за деклариране на гори и земи от горския фонд. В чл. 1 от същия примерно са изброени подлежащите на деклариране непокрити имоти, в това число и гори. Отделно от това разлика в площите има не само по отношение на този вид имоти. По делото няма данни след смъртта на М. К. между неговите наследници да е извършена делба на останалите в наследство имоти, а съгласно указанията в Окръжно № 694 от 30.05.1949 г. по приложението на указ № 573/1949 г., неподелените сънаследници декларират общо имота, който притежават.

В обобщение на изложеното, като е приел, че ищецът не е доказал по несъмнен начин наследодателят му да е бил собственик на недвижимите имоти, така както са описани в декларацията от 1935 г., поради което предявените искове се явяват неоснователни, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Не са налице сочените в касационната жалба основания по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение и същото следва да бъде оставено в сила.

Водим от гореизложеното съдът