Решение № 122 от 7.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5333/2016 г.

Решение № 122 от 7.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5333/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. В. от [населено място], [община] срещу въззивното решение на Ямболский окръжен съд, постановено на 11.10.2016 г. по в. гр. д. № 180/2016 г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против И. С. В. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23 СК за установяване правото на собственост върху вилна сграда и гараж, построени в дворно място с площ от 840 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо ПИ № 142, който участва в У ПИ 1-142, 144 по плана на селото, при граници на имота: улица, У ПИ II-141, 145; УПИ Х-144 и УПИ XI-143. С определение № 250/25.04.2017 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса замества ли издадено строително разрешение учредяването на право на строеж и може ли след построяване на сградата въз основа на такова строително разрешение да се придобие право на собственост върху сградата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е взел предвид дадените при предходното разглеждане на делото от ВКС указания да се вземе предвид е това, че жилищната сграда и гаражът са строени в дворно място, собственост на неговия баща, а по делото не се твърди и няма данни за тях да е било учредено право на строеж. Поддържа също така, че неправилно въззивният съд е приел, че строителното разрешение замества учредяването на право на строеж, както и че съдът не се е произнесъл по твърдението му, че е придобил правото на собственост върху сградите по давност по време на фактическата раздяла на страните, която според разясненията, дадени в ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключила какъвто и да било принос в придобиването от страна на И. С. Моли обжалваното решение да бъде отменено и подадената от него касационна жалба бъде уважена като му бъдат присъдени направените по делото разноски по представен списък. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба И. С. В. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23 СК В. И. В. е предявил срещу И. С. В. иск за признаване за установено, че притежава в индивидуална собственост вилна сграда и гараж, находящи се в У ПИ 1-142, 144 по плана на [населено място] с твърдението, че е придобил правото на собственост по давност през 2005 г. по време на фактическата раздяла на страните, за което е съставен н. а. № 148/2005 г. С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен. Прието е, че процесиите сгради са придобити по време на брака на страните и преди настъпване на фактическата раздяла, тъй като строителното разрешение № 216/6.02.1985 г., въз основа на което са построени, по същността си представлява официален документ, от който е видно, че ЯОНС разрешава на В. В. да построи в кв. 19, парцел I-142 на [населено място] вилна сграда по одобрен архитектурен и конструктивен проект на основание чл. 225 ППЗТСУ. Изложени са съображения, че строителното разрешение представлява стабилен административен акт, за отмяната на който е предвидена специална процедура в чл. 229, ал. 2 ППЗТСУ и основания за това, като е недопустимо да се отменят проекти и разрешения за строеж за реализирани вече обекти, за които са изтекли две години от приемането им, независимо от допуснатите нарушения и настъпилите обстоятелства след това. Поради тази причина тезата за незаконното построяване на сградите е приета за неоснователна. Посочено е, че по делото липсват категорични доказателства относно момента, в който е започнало строителството и за момента на завършването му, но между страните не е спорно, че това е станало по време на брака и преди настъпването на фактическата раздяла. С оглед на това е прието, че вилната сграда и гаражът с оглед времето на построяване са придобити в режим на СИО, тъй като В. В. не е оборил по надлежен начин съвместния принос на страните в изграждането им. Прието е, че по делото липсват каквито и да било доказателства тези придобити по време на брака имоти да са придобити изцяло с лични средства на родителите на В. В. единствено и само за него и без принос на И. В., макар по време на строителството В. В. да е реализирал по-високи доходи. Посочено е, че при извършването на тази преценка следва да бъде взет предвид фактът, че и И. В. е работила и реализирала доходи, както и че към този момент е полагала лично и чрез майка си грижи за къщата, домакинството и непълнолетните деца на страните. Изложени са съображения, че до този извод съдът е достигнал въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, твърденията на В. В., който сам посочва, че строежът е започнал през 1983 г. и ценейки при условията на чл. 172 ГПК показанията на разпитаните по делото свидетели В. и Р. /син и дъщеря на страните/. Посочено е също така, че по делото не е установено В. В. да е придобил имота възмездно, а се позовава на давностно владение, като давността по своя характер е оригинерен способ за придобиване на недвижим имот. Изложени са съображения, че за придобиване право на собственост върху дадена вещ може да се говори само когато това право не е придобито вече по друг начин и е недопустимо собственикът на имота да го придобива на друго основание след като вече го е придобил. Посочено е също, че при съсобственост, независимо от юридическия факт, от който произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, но ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Взето е предвид, че при придобивна давност по време на фактическа раздяла и при пълно неучастие на единия съпруг би липсвал принос по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК, тъй като в такава хипотеза фактическата раздяла се приравнява с прекратен брак, но е посочено, че конкретният случай е специфичен, тъй като процесиите имоти вече са придобити по време на брака на друго основание, т.е. са съсобствени между страните и на основание общото правило, което се прилага в отношения между съсобственици, съсобственикът В. В., упражняващ владение върху частта на другия съсобственик И. В. следва да извърши едностранни действия, с които да обективира намерението да владее за себе си, а доказателства за извършването на такива действия по делото не са ангажирани, като липсват и твърдения в тази насока. В производството по чл. 288 ГПК е прието, че въпросът дали строителното разрешение замества учредяването на правото на строеж и дали е възможно след построяване на сграда въз основа на такова строително разрешение да се придобие право на собственост върху построеното, се разрешава противоречиво от съдилищата. В обжалваното решение е прието, че правото на собственост върху процесиите обекти е придобито вследствие построяването им въз основа на издадено на името на В. В. строително разрешение. По същия въпрос в решение № 684/28.09.2000 г., постановено по гр. д. № 95/2000 г. на Първо ГО на ВКС е прието, че за да може едно лице да придобие право на собственост по отношение на построеното в чужд имот, собственикът на терена следва да отстъпи това свое право чрез учредяване на суперфиция /чл. 63, ал. 1 ЗС/, в противен случай действа принципа на приращението /чл. 92 ЗС/, като формата на сделката, с която се учредява право на строеж, е форма за действителност. Липсата на волеизявление на собственика в предписаната от закона форма е равнозначно на липса на правнорелевантна воля. В същия смисъл е и становището, изразено в решение № 2459/16.12.1955 г. по гр. д. № 6437/1955 г. на Четвърто ГО на ВС, в което е прието, че е факта на построяване на една сграда върху чуждо място от свое име и за своя сметка строителят не придобива правото на собственост върху сградата, освен ако е придобил по надлежния ред правото да държи тази постройка върху чуждо място, т.е. правото на суперфиция. Настоящият състав приема за правилно становището, изразено в решение № 684/28.09.2000 г., постановено по гр. д. № 95/2000 г. на Първо ГО на ВКС и решение № 2459/16.12.1955 г. по гр. д. № 6437/1955 г. на Четвърто ГО на ВС, а именно че издаденото по надлежния ред сторително разрешение не замества акта за учредяване на право на строеж. Ако по предвидения в закона ред не е учредено право на строеж, лицето, извършило строителство въз основа на такова строително разрешение, не придобива право на собственост върху построеното. В подобна хипотеза действа принципът на приращението /чл. 92 ЗС/. Правото на собственост върху построена без надлежно учредено право на строеж сграда се придобива от собственика на земята независимо на чие име е издадено строителното разрешение. По основателността на касацонната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на твърденията на предявилото иска лице за придибиване по давност на правото на собственост върху сграда, построена в чужд имот и неправилно е приложен материалният закон /чл. 92 ЗС и чл. 64 ЗС/ при извършването на преценка за придобиване правото на собственост върху сгради, построени без надлежно учредено право на строеж. След като по делото е установено, че сградите са строени по време на брака на страните, но в дворно място, което към момента на завършване на строежа е било собственост на родителите на В. В. и не е установено към този момент да е било надлежно учредено право на строеж в полза на страните по делото, неправилно въззивният съд е приел, че жилищната сграда и гаражът са придобити в режим на СИО. Както беше посочено по-горе, в подобна хипотеза правото на собственост се придобива от собственика на земята на основание чл. 92 ЗС, като обстоятелството с чии средства и труд е извършено сторителството е ирелевантно, както многократно е подчертавал в практиката си ВКС. От съществено значение за спора с оглед въведеното с исковата молба придобивно основание е кой е установил и упражнявал фактическата власт върху постройките в периода на фактическата раздяла на страните /1994-2005 г./. И доколкото от показанията на разпитаните по делото свидетели /К., И. и Р./ се установява по категоричен начин, че страните са живеели като семейство в [населено място], а след 1994 г., когато настъпва фактическата раздяла, В. В. се е установил да живее в процесния имот в [населено място], неправилно въззивният съд е приел, че по делото не се установява само той да е упражнявал фактическата власт върху имота. При липсата на данни И. В. също да е упражнявала фактическа власт върху сградите в периода на фактическата раздяла и доколкото свидетелските показания не опровергават констатациите на нотариуса, съдържащи се в н. а. № 148/2005 г. /не се установява владението да е било упражнявано съвместно от двамата бивши съпрузи, нито да е установено в предходен момент и да е изтекло преди фактическата раздяла/, с оглед особеностите на установения придобивен способ /чл. 79 ЗС/, следва да се приеме, че правото на собственост върху спорните сгради е придобито в индивидуална собственост от В. В. Ч придобивната давност е изтекла по време на фактическата раздяла, когато е извършено и позоваването на давността. По реда на чл. 293 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество като се приеме за установено, че В. И. В. е собственик на процесиите постройки. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на В. И. В. следва да бъде присъдена сумата 4378.88 лв., представляваща направените по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение