Решение № 421 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1291/2009 г.

Решение № 421 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1291/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. Х. чрез неговия пълномощник адв. Ж. А. против решение № 377 от 25.03.2009 г. по гр. д. № 1595/07 г. на Варненския окръжен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответниците по касация Х. А. Д., Д. А. Д., Н. Д. А. и Р. Д. С. не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените в касационната жалба оплаквани, приема следното: Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото, след като с решение № 988/07 от 9.07.2007 г. по гр. д. № 1270/06 г. на ВКС, V г. о., е било отменено предходното въззивно решение и делото върнато за ново разглеждане на Варненския окръжен съд. С него е отменено решението от 19.98.2004 г. по гр. д. № 1246/03 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д. А. Д., Х. А. Д. и Д. А. Д. против В. И. Х. за предаване на владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [жк], м. "М. гьолджук", представляващ 600/830 ид. части от реална част, защрихована със зелен контур на скицата на в. л. К. К., приложена на л. 49 от първоинстанционното дело, от място пл. № 579 по кадастралния план "А. мак - I част" и вместо него е постановено друго, с което искът е уважен и ответникът В. И. Х. е осъден да предаде на ищците владението върху тази реална част. Въззивният съд е приел, че с решение № 197 от 25.03.1994 г. на ПК- [населено място], на наследниците на А. Д. Ж. е било възстановено в съществуващи /възстановими/ реални граници правото на собственост върху нива с площ 7.230 кв. м, находяща се в землището на [населено място], [жк], м. "М. гьолджук", представляваща имот пл. № 6908 по КП от 1956 г. Около 685 кв. м. от възстановения имот попадат в границите на имот пл. № 579 по действуващия план на м. "А. мак", който се владее от ответника. Последният е противопоставил самостоятелни права върху имота, основани на договор за замяна, сключен с нотариален акт № 120, т. II, дело № 347 от 30.12.1998 г., с който Н. Ж. К. и А. Н. К. му прехвърлили 600 кв. м. ид. части от място, цялото с площ 830 кв. м, в землището на [населено място], [жк], м. "Б. чешма", имот пл. № 579 по КП "А. мак", ведно с построената в него сграда с площ от 12 кв. м и подобренията, срещу което ответникът им прехвърлил негова собствена движима вещ - паркет. При извършване на сделката прехвърлителите К. се легитимирали като собственици на заменения недвижим имот с нотариален акт № 190, т. ХХVI, дело № 12299 от 16.08.1994 г., с който А. Н. К. била призната за собственик на основание § 4а, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ по време на брака й с Н. К. на 600 кв. м. ид. части от имот пл. № 579, целият с площ 830 кв. м, както и на построената в него сграда от 12 кв. м. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че не е установено по категоричен начин праводателката на ответника да е упражнила валидно правото си да придобие имота по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като не било установено имотът да й е бил предоставен за ползуване по някое от постановленията на МС или че ако й е бил предоставен за ползуване имот, то той е идентичен с процесния, че е подала молба за изкупуване на имота по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, че е била изготвена оценка и в тримесечен срок от влизането й в сила праводателката е заплатила чрез Общината определената цена. Преписката по изкупуване на имота не е била намерена в [община] и съдът е приел, че съдържащото се в констативния нотариален акт описание на документите, въз основа на които нотариусът е направил извод за придобиване на правото на собственост на посоченото основание, не е достатъчно да обоснове категоричен извод за наличието им, а отразеното в информационните масиви при [община] обстоятелството, че че А. К. е заплатила имот в м. "А. мак" по оценителен протокол № 965/22.11.1993 г., е преценено като негодно доказателство по делото. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че праводателката на ответника не е била собственик на прехвърления имот, поради което и договорът за замяна не е произвел вещнопрехвърлително действие и не легитимира ответника като собственик на имота. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса може ли при наличието на издаден констативен нотариален акт за право на собственост, придобито на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, липсата на преписката по изкупуване на имота да обоснове извод, че това право не е било надлежно упражнено. Съгласно чл. 483, ал. 1 ГПК (отм.), който е бил в сила към момента на издаване на представения по делото нотариален акт, когато собственикът на недвижим имот няма документ за правото си на собственост, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право. Въз основа на тези доказателства нотариусът се произнася с мотивирано постановление, а когато с него правото на собственост се признава, се издава нотариален акт на молителя, със съдържанието, посочено в чл. 484, ал. 1 ГПК /отм./. Освен посочване на датата на издаване на нотариалния акт и името на нотариуса, който го е издал, името, бащиното и фамилното на собственика и точно описание на недвижимия имот, нотариалният акт трябва да съдържа и кратко обозначение на документите, въз основа на които е признато съществуването на удостовереното с него право на собственост. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 483, ал. 1 и 2 ГПК (отм.) по своя характер е официален удостоверителен документ, който, докато не бъде опроверган, се ползува с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него факти, включително и че посочените в него документи са били представени пред нотариуса и са съществували. При оспорване истинността на нотариалния акт, доказателствената тежест се носи от страната, която го оспорва, съгласно чл. 153, ал. 3 ГПК (отм.). Основанието за изкупуване на недвижим имот по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ е сложен фактически състав, който включва предоставено право на ползване въз основа на някой от актовете по § 63 ППЗСПЗЗ, наличие на построена към 1.03.1991 г. сграда върху мястото, оценка на имота и заплащане на определената цена. До изменението на ППЗСПЗЗ /ДВ, бр. 122/1997 г./ законът предвиждаше за придобитото право на собственост лицата по § 4а да се снабдяват с нотариални актове въз основа на документ, удостоверяващ извършеното плащане, и скица на имота. В случая, от съдържанието на нотариален акт № 190, т. ХХVI, дело № 12 299/94 г. е видно, че за съставянето му са били представени: удостоверение № 99/87 г. за предоставено ползуване по ПМС № 26 от ИК на ОбНС- В.; разрешение за строеж № 148/77 г. на Г. - В.; скица; оценителен протокол № 965 от 20.09.1993 г.; удостоверение от Кметство "Чайка" - [населено място], че цената на мястото е платена на Общината. Установено е, че самата преписка по изкупуване на имота от праводателката на касатора не се съхранява в архива на [населено място], район "Приморски", но с писмо от 24.11.2008 г. е потвърдено след справка в компютърната система от базата данни на ползвателите, придобили имоти по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, че лицето А. Н. К. е заплатило имот по този ред по Оценителен протокол № 965 от 22.11.1993 г. С оглед на изложеното по- горе относно доказателствената сила на нотариалния акт, неправилно въззивният съд е приел, че осъществяването на елементите от фактическия състав на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ могат да се доказват само и единствено с преписката по изкупуване, съдържаща молбата за изкупуване, оценителния протокол и доказателства за заплащане на определената цена в предвидения в закона срок и след като преписката не е налична, то не може да се направи извод за надлежно придобито право на собственост. Обстоятелството, че преписката по изкупуване по време на разглеждане на делото не е открита в архива на [община], не е основание да се приеме, че представените пред нотариуса писмени доказателства, установяващи предпоставките за придобиване на право на собственост по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, не са съществували и не опровергава истинността на съдържащото се в нотариалния акт удостоверяване. По делото е изслушано е заключение на съдебно- техническа експертиза, която е установила, че в имота има построено дървено бунгало със застроена площ 9 кв. м и навес от 3.20 кв. м върху бетонова основа. Сградата е електроснабдена и има изграден външен водопровод и чешма. При новото разглеждане на делото от въззивната инстанция, съобразно дадените от ВКС указания по тълкуването и прилагането на материалния закон, са били назначени нова еднолична и разширена съдебно - технически експертизи. Според дадените от вещите лица заключения, с разрешение за строеж от 13.07.1977 г. е разрешено изграждане на дървена барака за сезонно ползуване в м. "Б. чешма" с квадратура 20 кв. м и кубатура 48 кв. м., по типов проект, изработен от Г. - тип № 7. В плана на м. "А. мак" от 1987 г. сградата е отразена и съществува и към настоящия момент със сигнатура "ПС" и с площ от 8.40 кв. м и навес към нея от 3.76 кв. м. Изградена е върху масивна бетонна основа с дървени стени, трайно прикрепена към земята и представлява едно помещение. Според вещите лица по проект е била предназначена за сезонно ползуване, тъй като няма типови проекти за стопански сгради. Изложените характеристики на сградата дават основание да се приеме, че същата отговаря на изискванията на § 1в ДР на ППЗСПЗЗ, съобразно разрешението, дадено с ТР № 2 от 13.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС. В обобщение, праводателката А. К. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и сключеният с касатора договор за замяна е породил вещнопрехвърлително действие. Затова предявеният иск за ревандикация е неоснователен. Като е достигнал до друг извод, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за отмяна на постановеното въззивно решение и тъй като не са налага извършване на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 295, ал. 1 ГПК спорът следва да бъде решен по същество, като предявеният против касатора иск за ревандикация бъде отхвърлен. Водим от гореизложеното съдът