Решение № 100 от 10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г.

Решение № 100 от 10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 122 от 12.03.2015 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 6 състав, въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г. по т. д. № 901/2003 г. в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г. В подадената от ищеца [фирма] - [населено място], касационна жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдение, че въззивният съд е отхвърлил иска за неустойка до размер на сумата 19 793 лв., след като се е позовал на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за наем и е извършил служебно прихващане с насрещно вземане на ответника - наемател, без ответникът да е противопоставял възражение за прихващане. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за наем овластява наемодателя през целия период на действие на договора да приспада задължения на наемателя от внесения като гаранция депозит. Наведени са и оплаквания за нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл. 3, ал. 5 и за нарушение на разпоредбите на чл. 104, ал. 1 ЗЗД и чл. 103 ЗЗД, уреждащи предпоставките за компенсация на насрещни вземания. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 3.04.2014 г. Изразява становище, че въззивното решение е правилно в обжалваната част и следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по чл. 3, ал. 8 от сключен между страните договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г., Софийски апелативен съд е приел, че за посочената сума искът е неоснователен, предвид клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, с която страните са овластили предварително ищеца - наемодател да приспада задълженията на ответника - наемател за консумативни разноски и за наем, които не са платени на падежа, от внесения при сключване на договора депозит по чл. 3, ал. 3 на стойност 10 120 евро. Въззивният съд е приел, че с клаузата на чл. 3, ал. 5 страните са уговорили право за наемодателя за целия период на действие на договора да приспада неплатените в срок задължения на наемателя за консумативни разноски и за наем от намиращия се при него депозит и едновременно с това са предвидили задължение за наемодателя при прекратяване на договора да върне на наемателя остатъка от депозита, ако такъв съществува след приспадане на непогасените на падежа задължения. Като е взел предвид заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза, съдът е счел за установено от фактическа страна, че ответникът - наемател е забавил плащането на дължим наем и консумативни разноски /в т. ч. разноски за електроенергия, отопление и вода и такси за поддръжка, паркинг и охрана/, върху които следва да бъде начислена неустойка по чл. 3, ал. 8 в размер 1 % дневно за всеки ден забава или общо за 790 дни забава 62 010.29 лв. Изхождайки от тълкуването на договорната клауза на чл. 3, ал. 5 и възприемайки вариант от заключението, посочващ каква част от задълженията за наем и за консумативи би била погасена чрез отнасяне към съответния падеж на съответната част от предварително получения от ищеца депозит, съдът е направил извод, че искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е основателен само за сумата 18 242.08 лв., представляваща неустойка върху неплатените на падежа задължения за наем и консумативни разноски, които са останали непогасени поради недостиг на намиращия се при ищеца депозит. За разликата от 19 793 лв. искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е преценен като неоснователен с мотив, че останалата част от неплатените в срок наемни вноски и консумативни разноски са погасени на падежа чрез приспадане от депозита и по отношение на тях не е налице забава, релевантна за ангажиране на отговорността на ответника - наемател за заплащане на неустойка по чл. 3, ал. 8 от договора. Въззивният съд не е възприел доводите в насрещната въззивна жалба на ищеца [фирма] за недопустимост на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., предвид служебно извършеното от първата инстанция прихващане на вземанията му за наем и консумативи с насрещно вземане на ответника за връщане на депозита по чл. 3, ал. 5, без да е направено възражение и/или изявление за прихващане от ответната страна. Изложил е съображения, че погасяването на вземанията за наем и за консумативи, за забавата на които се претендира неустойката, е настъпило като пряка последица от договорната клауза на чл. 3, ал. 5, овластяваща наемодателя да приспада неплатените на падежа задължения на наемателя от внесения депозит, а не като последица от извършено прихващане по смисъла на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД. Мотивиран от разбирането, че депозитът е бил предназначен да служи за приспадане на неплатени по време на действие на договора наемни вноски и консумативни разноски, съдът не е възприел и доводите на ищеца, че в качеството на наемодател последният не е имал право да се ползва от сумата на депозита, тъй като по волята на страните депозитът е бил предназначен да гарантира изпълнението на задълженията на наемателя до момента на прекратяване на договора и да бъде върнат изцяло или частично на наемателя в срок от 60 дни след прекратяването в зависимост от това, дали към този момент са останали непогасени задължения. По допустимостта на въззивното решение: В касационната жалба ищецът - касатор е навел довод за процесуална недопустимост на въззивното решение поради служебно извършено от въззивния съд прихващане на вземането, предмет на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с насрещно вземане на ответника. Въззивното решение не е недопустимо. Както е посочено в определението по чл. 288 ГПК, отхвърлянето на иска за неустойка до размер на сумата 19 793 лв. не е обусловено от прихващане на вземането за неустойка с вземане на ответника - наемател за връщане на депозита по чл. 3, ал. 3 от договора по служебен почин на съда, а е резултат от прилагане на договорната клауза на чл. 3, ал. 5 в смисъла, в който я е възприел въззивният съд. Аргумент за този извод са мотивите на стр. 8 от решението, че разпоредбите на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД относно прихващането са неприложими към спорното правоотношение, тъй като ефектът на погасяване на вземанията е настъпил като последица от упражняване на правото на ищеца по чл. 3, ал. 5 от договора в случай на забава да приспада задълженията на наемателя от намиращия се при него депозит. Предвид изложеното, не може да се приеме за основателно оплакването на касатора, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало като е извършил служебно прихващане на спорното вземане. По правилността на решението: Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по значимия за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съобразяването на въведените с нея критерии при тълкуване на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за наем. В създадената при действието на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, обективирана в решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 на II г. о., решение № 80/8.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на IV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение № 103/6.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г. на I т. о., решение № 115/1.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на I т. о., решение № 81/7.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о. и др., е прието, че при възникнал спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора спорните уговорки подлежат на тълкуване от съда; тълкуването следва да се извърши съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите страни; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от посочената задължителна практика и е допуснал нарушение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД, довело до неправилност на решението. В сключения на 23.05.2008 г. договор за наем страните са уговорили клауза - чл. 3, ал. 3, с която са предвидили, че след подписване на договора наемателят [фирма] заплаща на наемодателя [фирма] два депозита от по 5 060 евро без ДДС. Предназначението на депозитите е посочено в чл. 3, ал. 5 от договора - депозитите служат като гаранция на наемодателя. С клаузата на чл. 3, ал. 5 е постигнато съгласие след изтичане на срока на договора и приспадане на задължения на наемателя към наемодателя, както и след приспадане на неплатени консумативни разноски, депозитът или остатъкът му да се върне на наемателя в срок до 60 дни, считано от датата на прекратяване на договора. В чл. 3 се съдържа и клауза - ал. 8, според която при просрочие на плащанията по договора наемателят дължи неустойка в размер на 1 % на ден от дължимата сума за всеки просрочен ден. Аналогична клауза за неустойка е предвидена и в чл. 5, ал. 11 от договора по отношение на визираните в раздел IV консумативни разноски. По делото не е съществувал спор между страните, че ответникът - наемател е превел на ищеца - наемодател пълния размер на уговорения депозит. С отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че неплатените на падежа вноски за наем и за консумативни разноски следва да се считат за погасени своевременно от сумата на предварително внесения и намиращ се на разположение на ищеца депозит, тъй като според уговореното в договора депозитът е бил предназначен да гарантира изпълнението на задълженията му към наемодателя, включително в случаите на забава в плащането на наема и на консумативните разноски. Ищецът е изразил различна процесуална позиция относно предназначението на депозита, поддържайки становище, че с клаузата на чл. 3, ал. 5 страните са уговорили депозитът да служи като гаранция по договора до момента на неговото прекратяване и да се използва само в случай, че към момента на прекратяването съществуват непогасени задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. Възникналият спор е създал основание за съда да подложи на тълкуване клаузата на чл. 3, ал. 5, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни вложената в съдържанието й действителна воля на страните относно предназначението на депозита и предпоставките, при които наемодателят е имал правото да го полза за погасяване на неизпълнените в срок задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. В нарушение на правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал спорната клауза на чл. 3, ал. 5 самостоятелно и изолирано, без да вземе предвид останалите относими клаузи и целта на договора, в резултат на което е подменил вложената в съдържанието й действителна воля на договарящите страни. Основателно е оплакването на касатора за необоснованост на извода на въззивния съд, че с клаузата на чл. 3, ал. 5 страните са овластили отнапред наемодателя по време на действие на наемния договор да приспада дължимите от наемателя наемни вноски и консумативни разноски от депозита по чл. 3, ал. 3. Този извод е в очевидно противоречие с текста на чл. 3, ал. 5, който гласи, че депозитът служи като гаранция на наемодателя и че едва след изтичане на срока на договора наемодателят може да се разпорежда с него в зависимост от това, дали към момента на прекратяване на договора са останали непогасени задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. Текстът на чл. 3, ал. 5 не оставя съмнение, че страните са обвързали правото на наемодателя да приспада неплатените в срок от наемателя вноски за наем и консумативни разноски от гаранционния депозит с момента на прекратяване на договора за наем поради изтичане на срока, за който е сключен, като не са предвидили упражняване на правото преди настъпване на този момент. Аргумент в тази насока са уговорките в чл. 3, ал. 8 и чл. 5, ал. 11 от договора, предвиждащи заплащане на неустойка за забава от наемателя при просрочие на плащанията на наема и на консумативните разноски. Ако се възприеме извода на въззивния съд, че с чл. 3, ал. 5 страните са овластили наемодателя при забава на наемателя да приспада задълженията му от депозита, уговорките за неустойка се оказват лишени от цел и смисъл, което очевидно противоречи на волята на страните да предвидят неустойките като санкция за забавата на наемателя при плащането на наема и на консумативните разноски. В подкрепа на разрешението, че наемодателят не е имал право да приспада дължими от наемателя суми от депозита преди изтичане на срока на договора, е и клаузата на чл. 15, ал. 6. Според чл. 15, ал. 6, в случай на предсрочно прекратяване на договора на основания, непредвидени в него, наемодателят получава обезщетение в размер на наемните вноски, дължими до края на уговорения срок на наемното правоотношение, както и правото да се възползва от правата си по отношение на предоставения от наемателя депозит по чл. 3. Възползването от депозита предполага същият да е в наличност към момента на предсрочното прекратяване, а това изискване не би могло да бъде изпълнено в случай, че поради забава на наемателя наемодателят е употребил депозита за погасяване на неплатените в срок наем и консумативни разноски. Като е вложил в клаузата на чл. 3, ал. 5 съдържание, несъответстващо на волята на договарящите страни, въззивният съд е подменил волята на страните и е достигнал до неправилния правен извод, че забавата на ответника по отношение на част от неплатените на падежа наемни вноски и консумативни разноски е преодоляна чрез приспадане на дължимите суми от намиращия се при ищеца депозит, и оттук - че няма основание ответникът да бъде ангажиран с отговорност за заплащане на уговорените в чл. 3, ал. 8 и чл. 5, ал. 11 неустойки за забава. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл. 293, ал. 2 ГПК в допуснатата до касационно обжалване част. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което въведеният с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД правен спор следва да се разреши по същество от настоящата инстанция. Според вариант първи от заключението на вещото лице П. Делчева, прието в производството пред Софийски градски съд, за периода от сключване на договора за наем до датата на предявяване на иска - 19.12.2011 г., наемателят [фирма] е заплащал със забава уговорения наем и консумативните разноски, като забавата възлиза общо на 790 дни. В отговора на касационната жалба ответникът е изложил доводи за недължимост на част от консумативните разноски, върху които се търси неустойка, но спорът за дължимостта на разноските е разрешен от въззивния съд в интерес на ищеца - касатор и не може да бъде пререшаван от касационната инстанция в негова вреда. Видно от заключението, неустойката за забава върху непогасените в срок задължения за наем и за консумативи, изчислена съобразно клаузите на чл. 3, ал. 8 и чл. 5, ал. 11 от договора, възлиза общо на 62 010.30 лв. /в т. ч. 11 361.06 лв. - неустойка за забава на консумативните разноски, 43 910.98 лв. - неустойка за забава на наемните вноски, и 6 738.26 лв. - неустойка за забава на таксите за поддръжка, охрана и паркинг/. Въззивният съд е приел, че уговорената неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави и с влизане в сила на решението за частично уважаване на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД възможността за преразглеждане на спора за действителност на неустоечните клаузи е преклудирана, поради което не следва да се обсъждат доводите на ответника по касация за нищожност на клаузите за неустойка. С влязлата в сила част на първоинстанционното решение е прието, че задължението за неустойка, възлизащо на сумата 62 010.30 лв., частично е погасено по давност до размер на сумата 95.60 лв. С влязлата в сила част на въззивното решение искът за неустойка е уважен само за сумата 18 242.08 лв. и неправилно е отхвърлен за сумата 19 793 лв. с допуснатата до касационно обжалване част. Поради това, след частична отмяна на обжалваното решение, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора - ищец още 19 793 лв. - дължима неустойка по чл. 3, ал. 8 и чл. 5, ал. 11 от договора за наем, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. В зависимост от изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за производството пред ВКС в размер на сумата 2 068 лв., за които е направено искане в хода на устните състезания и е представен списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,