Решение № 12989 от 2.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5738/2015 г.

Решение № 12989 от 2.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5738/2015 г., II о., докладчик председателят Галя Костова Производството е по Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационна жалба на Недялко Йотков Недялков, представляван от адв. Стоянов, против решение № 8210/29.12.2014 г. по адм. д. № 2370/2011 г. по описа на Административен съд София-град с молба за отмяната му като неправилно. Ответникът директор на Дирекция за национален строителен контрол, представляван от юрк. Апостолова поддържа становище за недопустимост на касационната жалба, мотивирано със забраната по чл. 215, ал. 7 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и алтернативно, за неоснователност на същата. Ответникът "Градостроител" АД, представлявано от адв. Янев, по съображения за неоснователност на касационната жалба, моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на касационното оспорване. Върховният административен съд намира подадената от надлежна страна касационна жалба процесуално допустима по следните съображения: В първоинстанционното производство касаторът Недялков е обжалвал Разрешение за ползване № 2420/23.11.1998 г. на главния държавен инспектор при Дирекцията за национален строителен контрол-София, издадено за жилищен блок 8, кв. 1а, парцел 1, м. "Драгалевска спирка", гр. София с помещения за абонатни станции и външни връзки за водопровод, канал и кабели НН, собственост на Столична община, "Градостроител"АД и девет физически лица. След прекратяване на делото поради недопустимост на оспорването с определение № 10831/17.07.2013 г. по адм. д. № 8408/2013 г. Върховният административен съд е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата в частта на претенцията за прогласяване нищожност на административния акт по отношение ап. 42, собственост на оспорващия по силата на влязло в сила решение от 12.07.2002 г., постановено по гр. д. № 8002/2000 г. на Софийския районен съд. Оспорването, с което е сезиран пръвоинстанционния съд е срещу индивидуален административен акт по чл. 304 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство /ППЗТСУ/, отм., предвид което по отношение постановеното по това оспорване решение разпоредбата на чл. 215, ал. 7 от Закона за устройство територията /ЗУТ/, с оглед изрично записаното в нея, че се прилага за решенията, постановени по жалби или протести срещу индивидуални административни актове по този закон, не намира приложение. Тъй като обжалваното решение не е съобщено на страните, следва да се приеме, че настоящата касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Предметът на оспорване, с оглед цитираното определение на Върховния административен съд, е сведен единствено до преценката за валидността на обжалвания индивидуален административен акт-разрешение за ползване на строеж с правно основание чл. 304 ППЗТСУ, отм. Нищожни са индивидуалните административни актове, издадени от некомпетентен административен орган, при тежки нарушения на административнопроизводствените правила или на материалния закон, сочещи на липса на формирана воля /волеизявление/ на издателя, невъзможен предмет, тежко несъответствие до степен на нетърпимост с материално правни норми, уреждащи съответните обществени отношения и пр. хипотези. Относно обжалваното разрешение за ползване е безспорно установено, че е издадено от компетентен орган, главен държавен инспектор при Дирекцията за национален строителен контрол на основание делегирани правомощия по чл. 304, ал. 1 ППЗТСУ от началника на дирекцията съгласно Заповед № 3/7.10.1998 г. Предхождащият разрешението за ползване протокол обр. 16 е съставен от държавна приемателна комисия, назначена в съответствие с императивните разпоредби на чл. 6, ал. 1, т. 2 - чл. 10 вкл. от действащата Наредба № 6 от 15.03.1998 г. за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в Република България, отм. 17.08.1999 г. и отразява положителното мнение на тази комисия за издаване разрешение за ползване на строежа. Ето защо изводът на първоинстанционния съд за липса на основания обжалваното разрешение за строеж да бъде обявено за нищожно е правилен, възприет въз основа доказателствата по делото и в съответствие с материалния закон. Правилно съдът е приел, че евентуалните недостатъци /липса на ел. инсталация и пр./ в ап. 42, собственост на оспорващия, могат да бъдат разглеждани на плоскостта незаконосъобразност на разрешението за ползване, възможността за което е преклудирана. Основният касационен довод, обоснован с твърдение, че строежът е извършен въз основа на загубило действието си разрешение за строеж, е извън спорния по делото въпрос за валидност на разрешението за ползване. В протокола обр. 16 е посочена техническата документация по всички части на строежа, вкл. разрешителни документи, работни проекти, протоколи за изпитване и пр., въз основа на които и при оглед на място държавната приемателна комисия е формирала заключението си, че строежът може да бъде ползван по предназначение и е дала предложение за издаване на разрешение за ползването му. В случай, че се твърди липса на разрешение за строежа, или извършването на строежа въз основа на загубило действието си такова, защитата следва да бъде осъществена по друг ред. Видно от съставените в производството съдебни протоколи, доказателствените искания за касационния жалбоподател са били уважени. Твърденията за некомплектоване на делото касаят действия на съда след постановяване на обжалваното решение и нямат отношение към неговата правилност. Към настоящето дело са приложени молби, становище, допълнение към касационната жалба, книжата са връчени на ответните страни. Доводите в тях са основно относно приложението на чл. 215, ал. 7 ЗУТ и относно извършване на строежа въз основа на непрезаверено разрешение за строеж, по които настоящият касационен състав изложи съображения. С оглед горното, Върховният административен съд, състав на второ отделение, намира, че обжалваното решение не носи пороци, представляващи основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК,