Решение № 78 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5838/2007 г.

Решение № 78 от 18.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5838/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, обн. ДВ.бр.59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г., във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква "б" ГПК (отм.). С. с. с. обжалва решението на Софийския апелативен съд, постановено на 9.07.2007 г. по гр.д. № 497/2007 г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което предявеният от П. С. А. по реда на чл. 2 ЗОДОВ иск за заплащане на сумата 5500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди е уважен, като С. с. с. е осъдена да заплати тази сума солидарно с Прокуратурата на Република България. Поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.). Моли решението да бъде отменено и вместо това предявеният от П. С. А. иск бъде отхвърлен като неоснователен. Със самостоятелна касационна жалба постановеното от Софийския апелативен съд въззивно решение обжалва и Прокуратурата на Република България. Поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.). Моли решението да бъде отменено и вместо това предявеният от П. С. А. иск бъде отхвърлен като неоснователен. Ответникът по касационните жалби П. С. А. изразява становище, че същите са неоснователни по съображения, изложени в открито съдебно заседание от неговия процесуален представител. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и отговарят на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.). Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: По реда на чл. 2 ЗОДОВ е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени като последица от незаконно водено разследване и незаконно повдигнато обвинение. С обжалваното решение, постановено на 9.07.2007 г. по гр.д. № 497/2006 г. Софийският апелативен съд, действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която Прокуратурата на Република България и С. с. с. са осъдени да заплатят солидарно на П. С. А. сумата 5500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, т. 2, пр.1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 27.11.2004 г. до окончателното изплащане на сумата. Прието е, че са налице незаконни действия на представители на С. с. с. и Прокуратурата на Република България, релевантни за отговорността по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ - с постановление на следовател от ССлС срещу П. С. А. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 и ал. 2 НК, което впоследствие е поддържано от представители на Прокуратурата на Република България, като е внесен и обвинителен акт в съда за това престъпление, но с влязла в сила присъда П. С. А. е признат за невинен и оправдан. Прието е, че в следствие на незаконното обвинение П. А. е претърпял неимуществени вреди, релевантни за отговорността по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ - обвинението е рефлектирало негативно върху правната му сфера, като наложената мярка на неотклонение "подписка" е ограничила правото му на свободно предвижване на територията на страната и възможността да напуска пределите на страната, с което е нарушено едно от основните му конституционни права, гарантирано от чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България. Обвинението е предизвикало у него отрицателни психически и емоционални преживявания, отразило се е на съществуващите хронични заболявания и тяхното развитие. Обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са изложените в касационните жалби на С. с. с. и Прокуратурата на Република България оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на доказателствата. Неоснователно е оплакването, че доколкото не е установено наличие на извършени от представители на следствената с. процесуално-следствени действия в нарушение на закона, то не следва да бъде ангажирана отговорността на службата. Както правилно е приел въззивният съд в обжалваното решение, отговорността на държавата по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ има обективен характер и се ангажира във всички случаи на незаконно обвинение по смисъла на тази разпоредба, т.е. във всички случаи, при които лицето, срещу което е било повдигнато обвинение е било оправдано от съда. Тази отговорност се носи независимо от обстоятелството, че всички процесуално-следствени действия са били извършени от представителите на следствената с. и прокуратурата в съответствие с изискванията на НПК, както и независимо от обстоятелството, че първоначално при започване на разследването фактическата обстановка е сочела на необходимост от провеждане на разследване срещу това лице. Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на материалния закон съдът не се е съобразил с обстоятелството, че разследването е започнало поради изключителна вина на П. А., т.е. по причина извършвани от него действия, които сочели на необходимост от провеждане на разследване. Съгласно дадените в т. 3 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС указания държавата се освобождава от отговорност за вреди само ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданина, а при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия отговорността се намалява като се има предвид наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между поведението на гражданина и настъпилата вреда, а не извършените от гражданина действия, по повод на които са предприети действия по разследване и срещу него е било повдигнато обвинение. По въпроса за наличие на умисъл или друга форма на вина при извършването на тези действия компетентен да се произнесе е наказателният съд в производството по повдигнатото по реда на НПК обвинение. В съответствие с така дадените указания въззивният съд правилно е приложил материалния закон, като е приел, че тази теза е опровергана от презумпцията за невинност и влязлата в сила оправдателна присъда, като не са доказани основания от кръга на визираните в чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, които да изключат отговорността на държавата. Неоснователни са и оплакванията, че при определяне размера на обезщетението съдът не се е съобразил с принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид всички факти и обстоятелства, имащи значение с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД - продължителността на воденото наказателно производство, естеството на причинените на П. А. неудобства, начина, по който самият факт на повдигнато обвинение се е отразил върху психическото му и здравословно състояние, като правилно е отчел и факта, че макар хроничните заболявания, от които П. А. е страдал, да са съществували преди срещу него да е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 и ал. 2 НК, с предизвиканите отрицателни психически и емоционални преживявания то се е отразило върху съществуващите хронични заболявания и тяхното развитие. Правилно при определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство-от момента на повдигане на обвинението /9.03.2001 г./ до влизане в сила на оправдателната присъда /27.11.2004 г./. Правилно са преценени и последиците от наложената мярка за неотклонение "подписка" в правната сфера на лицето, като е прието, че самият факт на налагане на такава мярка за неотклонение ограничава възможността за свободно предвижване, което представлява конституционно гарантирано право, тъй като необходимостта да се иска разрешение за упражняването на това право от водещия разследването само по себе си ограничава това право. Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е кредитирал показанията на съпругата на П. А., която според касаторите е явно заинтересована от изхода на спора. Сам по себе си фактът, че едно лице се намира в близки отношения със страна по делото, не може да обуслови извод за неистинност на дадените от него свидетелски показания. Показанията на такива свидетели се преценяват в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и ако не е установено противоречие, то не е налице и основание на казаното от тези свидетели да не се дава вяра. Именно в съответствие с установените в чл. 136 ГПК /отм./ и чл. 188 ГПК (отм.) правила в настоящия случай въззивният съд е обсъдил показанията на Г. А., съпруга на П. А., в съвкупност с останалите доказателства по делото и като не е установил казаното от нея да противоречи на установени от други доказателства факти и обстоятелства, е приел, че на тези показания следва да бъде дадена вяра. Изводите на въззивния съд, че са налице основания за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в посочения в решението размер са правилни и законосъобразни. Не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.) основания, поради което постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение