Решение № 507 от 30.7.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002102549/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С постановеното по настоящото дело Определение № 1458 от 27.03.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 264 от 01.03.2023 г. по в.гр.д.№ 2710/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, V състав в частта, с която (след отменяване на първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр.д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр.състав) е постановено отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Р. К. С., починала в хода на процеса и заместена от своите наследници по закон М. С. М. и Р. С. М., както и от Д. К. Х. срещу Ж. В. В. и В. Т. М. за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид.части (общо 1/3 ид.ч. за М. С. М. и Р. С. М., както и 1/6 ид.ч. за Д. К. Х.) от поземлен имот с идентификатор*** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № КД-14-16 от 16.06.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК, адрес: [населено място], [улица], с площ: 561 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ***, *** и ***, последните два в момента с идентификатор *** и за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид.части от 135/329 ид.ч. от сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място], със застроена площ: 329 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, последният в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Касаторите М. С. М. (лично, при условията на чл. 284, ал. 2, изр. 1, in fine от ГПК), Р. С. М. (при условията на чл. 284, ал. 2, изр. 2 ГПК) и Д. К. Х., представлявана от адвокат В. К. от АК – Пловдив поддържат, че, като е извършил косвен съдебен контрол върху законосъобразността на решението по адм.д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, въззивният съд е излязъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК. С отговора на исковата молба ответниците по иска не са заявили възражение, овластяващо съда да се произнесе при условията на чл. 17, ал. 2 ГПК, както и липсва оплакване в тази насока във въззивната жалба, поради което подлагайки на ревизия реституцията, съдът служебно е упражнил косвен съдебен контрол. Произнасянето на въззивния съд е в нарушение на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК и разясненията в мотивите на ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, съобразно които, след влизането в сила на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК е изгубило сила тълкуването, направено в частта по т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д. № 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, в която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването, постановени в производство по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (по-нататък – ЗВСВНОИ). На следващо място, въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че ответниците по иска не са „трети лица“, на които актът за отмяна на отчуждаването се „противопоставя“ по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, защото не заявяват права, които да са несъвместими с правата на ищците, поради което не са легитимирани да повдигат въпрос за законосъобразността на отмяната на отчуждаването. Обсъждайки съдържанието на решението по адм.д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, въззивният съд е допуснал нарушение и на процесуалните правила, уреждащи последиците от очевидните фактически грешки. В случай, че се приеме за допустимо упражняването на косвен съдебен контрол, поддържат оплакване за необоснованост на изводите, че не е доказано: сградите в имота да са именно тези, които са построени преди отчуждаването на имота; дворното място да е отговаряло на изискванията за самостоятелен парцел; мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически да не е започнало. Становището си във връзка с оплакванията, както и по възражението на ответниците по иска за изтекла в тяхна полза придобивна давност, са изложили и в писмена защита с вх.№ 9292 от 29.05.2024 г. Ответниците по касация В. Т. В. и Ж. В. В., представлявани от адвокат К. Г.-Г. от АК – Пловдив, възразяват, че с въззивното решение е осъществен законосъобразен косвен съдебен контрол, като изводите на окръжния съд са съобразени и с разпределението на доказателствената тежест. С молба вх.№ 9647 от 04.06.2024 г. поддържат, че процесната сграда е придобита по давност в резултат от владение, упражнявано от тях самите от 2009 г. насетне, а преди това – от 1997 г. от праводателите им; ищците не са ангажирали доказателства за спиране или прекъсване на давността. Алтернативно поддържат, че са собственици на цялата сграда по силата на присъединяване на частите от нея, попадащи в ПИ № *** към притежаваните от ответниците 180 кв.м. от сградата, попадащи в ПИ № *** и ползващи се със статут на главна вещ. Претендират разноски за защитата пред ВКС. Състав на ВКС, Първо отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното: В допуснатата до обжалване част въззивното решение е постановено по искове с правно основание чл. 108 ЗС относно собствеността на по 1/6 ид.ч. за всеки от касаторите от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и по 1/6 ид.ч. от 135/329 ид.ч. от едноетажна сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Имотът е част от имот, закупен през 1940 г. от лицата К. И. П. (чиито внуци са касаторите М. С. М. и Р. С. М. – деца на дъщеря му и първоначален ищец Р. К. С.), Н. М. П. (чиято внучка е касаторката Д. К. Х.) и П. И. Ч.. Имотът е отчужден през 1972 г. за градоустройствени мероприятия, като за собствеността върху неизползваната част от терена и 135/329 ид.ч. от сградата с настоящ идентификатор *** се поддържа, че е възстановена по ЗВСВНОИ с решение по адм.д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, с което е отменен отказ на кмета на община Пловдив. Под различни предлози община Пловдив не предала фактическата власт, а заради ограждането и отдаването под наем от страна на общината до около 2007 г. не било възможно реституираните собственици сами да влязат в имота, без съдействие от общината. Поради неточности при възстановяването на собствеността върху процесния и съседния имот с идентификатор ***, сградата, попадаща преди отчуждаването изцяло в имота на праводателите на ищците, останала да се намира частично в техния ПИ № *** и частично в съседния от запад ПИ № ***. При одобряването на кадастралната карта границата била изместена допълнително, по повод на което е проведено производство по адм.д.№ 364/2010 г. на Административен съд - Пловдив. Междувременно, на 17.12.2009 г. ответниците закупили съседния ПИ № ***, заедно с попадащите в площта на този ПИ 180 кв.м. от сградата. При посещение в имота през 2015 г. ищците установили, че ответниците владеят цялата сграда и целия имот ПИ № ***. Ищците акцентират на изявление, направено в производството по адм.д.№ 364/2010 г. на Административен съд – Пловдив от продавачите по сделката от 17.12.2009 г., съгласно което тези лица никога не са имали претенции или воля да се считат за собственици на цялата сграда или на земята под нея, поради което купувачът В. не би могъл да се ползва от разпоредбата на чл. 70 ЗС, а, в случай, че изобщо е владелец, най-много би могъл да бъде недобросъвестен владелец. Ответниците са депозирали в срок отговор на исковата молба, с който са заявили възраженията си срещу исковете по чл. 108 ЗС. С първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр.д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр.състав е признато за установено по отношение на Ж. В. В. и В. Т. В., че ищците са собственици на по 1/6 ид.ч. от ПИ № *** и на по 1/6 ид.ч. от 135/329 ид.ч. от сградата с идентификатор ***, в момента с идентификатор ***, със застроена площ: 329 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и *** (последният в момента с идентификатор ***) и е осъдил ответниците да предадат на ищците така описаните вещи. В частта, с която исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени относно общо 3/6 ид.ч. от разликата над 135/329 ид.ч. до 149/329 ид.ч. от сградата, решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила. В качеството им на въззивници, ответниците Ж. В. В. и В. Т. В. са поддържали следните оплаквания: неправилно е интерпретирано, както и не са зачетени силата на пресъдено нещо и стабилитета на решението от 13.05.1998 г. по адм.д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив – с него е реституиран само терен, но не и сграда. Излагайки становището си за противоречие между решението на РС и т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т.д.№ 6/2006 г. на ВКС, ОСГК, ответниците са посочили, че по правило е допустимо възражение за отсъствие на благоустройствените изисквания за възстановяване на собствеността, каквото „по делото не е направено“ (л. 4, абз. 4 от в.гр.д.№ 2710/2022 г.). Изведеното обобщение от тези разсъждения е в смисъл, че районният съд недопустимо е ревизирал решението от 13.05.1998 г. по адм.д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив в полза на тезата на ищците за реституция, включваща не само земя, но и сграда. По-нататък са развити оплаквания относно произнасянето по спорния пред РС въпрос за валидността от гледна точка разпоредбата на чл. 91а ЗН на отказа от наследство, направен от И. К. П. – брат на първоначалната ищца Р. К. С.. Следващото оплакване е за неправилно произнасяне по възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на процесната сграда. Последното оплакване досежно исковете по чл. 108 ЗС е, че РС не се е произнесъл по алтернативното им искане да се приеме, че са собственици на цялата сграда по силата на присъединяване на частите от нея, попадащи в ПИ № 56784.504.381 към притежаваните от ответниците 180 кв.м. от сградата, попадащи в ПИ № 56784.504.382 и ползващи се със статут на главна вещ. В мотивите си въззивният съд е приел, че релевираното от ищците (касатори в настоящото производство) придобивно основание налага да се изследва дали са настъпили предпоставките за реституиране на процесния имот съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК. Посочил е, че фактическият състав на реституцията включва: