Решение № 549 от 16.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 2021/2013 г.

Решение № 549 от 16.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 2021/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С определение № 232/29.05.13 г., постановено от РС - Шумен /ШРС/ по Н. Ч. Д. 460/13 г., на М. К. К. е определено общо наказание по чл. 25, ал. 1 НК измежду наказанията, определени по Н. О. Х. Д. 888/10 г. на ОС - Шумен /ШОС/ и по Н. О. Х. Д. 951/11 г. по описа на РС - Шумен до размера на по-тежкото от тях, лишаване от свобода за срок от две години. На основание чл. 25, ал. 2 НК е приспадната изтърпяна част от наказанието по отделните присъди. На основание чл. 25, ал. 4 вр. чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на лишаването от свобода е отложено за срок от четири години, считано от 2.08.12 г. Това определение е потвърдено с решение № 94/1.10.13 г., постановено от ОС - Шумен по В. Н. Ч. Д. 285/13 г. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на съдебния акт в сила /1.10.13 г./ и на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 421, ал. 3, пр. 1 вр. чл. 419, ал. 1 вр. чл. 341, ал. 1 вр. чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК, на 4.10.13 г. е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство /конкретно е посочено Н. Ч. Д. 460/13 г. по описа на ШРС/, в което е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Моли се наказателното производство да бъде възобновено, да се отмени определението на първоинстанционния съд в частта, в която е определено откога тече изпитателният срок, като за него се постанови дата 30.12.10 г.; и да се приспадне от наложения четиригодишен изпитателен срок изтеклият такъв от 30.12.10 г. В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява, но депозира молба, отразяваща желанието му делото да се разгледа в негово отсъствие. Поддържа изцяло изложеното в искането. Представителят на ВКП намира същото за неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становището на прокурора, съобщено в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящата процедура, намира за установено следното: Видно от материалите по производството, К. е осъден два пъти. Първият път е със споразумение № 46/30.12.10 г., одобрено от ОС - Шумен по Н. О. Х. Д. 888/10 г., за престъпления по чл. 252 НК, извършени от 1999 г. до 2004 г., за всяко от които му е наложено наказание лишаване от свобода, определено е общо най-тежко такова по силата на чл. 23, ал. 1 НК- две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от четири години на основание чл. 66, ал. 1 НК. Второто осъждане е по Н. О. Х. Д. 951/11 г. по описа на РС - Шумен, присъдата по него е влязла в сила на 02.08.12 г., тя е за деяния по чл. 323, ал. 1 НК, извършени през 2001 и 2002 г., наложени са наказания лишаване от свобода, като е определено на основание чл. 23, ал. 1 НК най-тежкото-една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Поначало няма никакъв спор относно обстоятелството, че предвид момента на извършване на престъпните деяния и влизане на съответните съдебни актове в сила, наложените наказания е следвало да бъдат групирани в съответствие с разпоредбата на чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК, както е сторил РС - Шумен в процесното първоинстанционно производство. Същевременно обаче никога не е имало теоретични или практически противоречия относно това, че при определяне на общо наказание по чл. 25 НК, дори и при отделни осъждания да е прилагана разпоредбата на чл. 66 НК и да са налице материалноправните предпоставки за нея, приложението на института на условното осъждане не е задължително. Това е така, тъй като конкретната преценка на по-богатата криминална дейност на осъдения, осмисляна от съдебния състав, решаващ въпроса с кумулацията, предпоставя и обмисляне на факта дали спрямо това лице е целесъобразно да се постанови отлагане изтърпяването на наложеното общо наказание лишаване от свобода. Следователно, доколкото става дума за поредна нова преценка, може и да бъде постановено ефективно изтърпяване на същото. Заявеното по принцип е важимо и за К. Иначе казано, както правилно е посочил въззивният съд /макар и поради липса на протест да не е могъл да коригира първоинстанционното определение/, при групиране на наказанията по чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК въпросът за изтърпяване на наказанието следва да се реши наново, макар и само за общото наказание. В такъв аспект е нужно да се прави прочит и на нормата на чл. 25, ал. 4 НК, извод от която представлява фактът, че отделно определените изпитателни срокове губят своето самостоятелно значение. Ето защо изпитателен срок, наложен на основание чл. 66, ал. 1 НК, относим към определеното общо наказание по чл. 25, ал. 1 НК, започва да тече от влизане в сила на определението за кумулация. Предвид казаното току-що, не може да се приеме становището на ШРС, че определеният изпитателен срок по наложеното общо наказание следва да тече от влизане в сила на втората присъда или съдебен акт, приравним на нея. Още по-малко пък това е допустимо да става от деня на влизане в сила на първата такава, каквото е конкретното възражение по искането за възобновяване на наказателното производство. Изтъкнатите аргументи за фактическо положение, което трябвало да отговаря на правното, както и за еднакви правни последици най-малко поради трудности при намиране на работа, са абсолютно несъстоятелни и неприложими в процесната обсъждана процедура. Лишен от правна същност е и аргументът, че "изтърпяно наказание" лишаване от свобода по смисъла на чл. 25, ал. 2 НК следва да означава както реално търпяното такова, така и времето, през което условно осъденият е имал този статут. Под изтърпяване на наказание лишаване от свобода по смисъла на коментираната норма се има предвид само реално изтърпяното, защото простият анализ на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК несъмнено насочва към отлагане изтърпяване на наложеното наказание. Е., не може да се търпи наказание, което е отложено и не е приведено в изпълнение. С оглед изтъкнатите аргументи, наистина спрямо осъдения е нарушен материалният закон, но съвсем не в посоката на разсъждения, която той прокарва в своето искане, а в положителен за него, макар и недължим вариант. Последният не може да бъде коригиран поради липса на процесуални предпоставки за това /прокурорски протест пред втората инстанция или искане за възобновяване на Главния прокурор на РБ/. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение