Решение № 13824 от 17.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4813/2015 г.

Решение № 13824 от 17.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4813/2015 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Миграция"-МВР, подадена чрез пълномощник, против решение № 936/23.02.2015 г., постановено по адм. д. № 12189/2014 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменен отказ № УРИ-536400-21358/3.11.2014 г. за предоставяне право на постоянно пребиваване на Т. О., гражданин на Република Турция, и преписката е върната на директора за ново произнасяне. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че е събрал всички изискуеми от закона документи във връзка със заявлението на Тюркай Орхан по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, проявил е активност за изясняване на релевантните обстоятелства, но чуждият гражданин не е представил изискуемото се по чл. 40, т. 2 ППЗЧРБ удостоверение от общината по местожителство преди напускане на Република България относно датата и начина на напускане на страната. Затова счита, че не е изпълнена една от кумулативните предпоставки на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, а именно лицето да е загубило българското си гражданство по собствено желание, тъй като не е проведена процедурата по Глава Четвърта от Закона за българското гражданство (обн. ДВ, бр. 79/68 г. - отм.) Иска отмяна на съдебния акт и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт бъде потвърден. Ответникът Т. О., гражданин на Република Турция, чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: По делото няма спор за факти. Спорът е по приложението на закона. Първоинстанционният съд е установил, че производството пред административния орган е започнало по заявлението на турския гражданин Т. О. от 27.12.2013 г. за издаване на разрешение за постоянно пребиваване в страната при условията на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Към заявлението са приложени изискуемите документи по чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ, както и по чл. 40, т. 1, т. 3 и т. 4 от този правилник. Органът е проявил процесуална активност при попълване на преписката с документи за относими обстоятелства, като е изискал такива от Министерството на правосъдието, от Кметство - с. Б. И., Община А., от ДАНС предвид защитата на националния интерес, от Валийство Истанбул. Пред съда не е било спорно, а видно и от приложения акт за раждане, че заявителят Т. О. е роден в РБългария, с. Б. И., Община А., през 1950 г. от родители - български граждани, определени по народност "турци". Не е спорно също между страните, предвид твърденията на заявителя и автобиографията на Орхан, че лицето е напуснало България без разрешението на компетентните власти, т. е. преминало е нелегално границата с Турция, през 1972 г. Установило се е в Република Турция и, предвид представеното писмо от Валийство Истанбул от 2013 г., на 24.05.1972 г. О. е подал молба за убежище като бежанец във Валийство Одрин. Съгласно издадено удостоверение от Министерството на правосъдието, Тюркай Орхан не е български гражданин. По преписката е установено, че заявителят не е представил удостоверение от общината по месторождение преди напускане на България относно датата и начина на напускане на страната. По делото е приложено удостоверение от Община Ардино, съгласно което О. Р. К. (Т. О., предвид декларацията за идентичност на имена) е заминал за Република Турция на 22.06.1972 г. и към 2005 г. е с изгубено българско гражданство. За да издаде оспорения отказ, административният орган е приел, че не е доказано второто, предвидено в чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, кумулативно условие за предоставяне на исканото разрешение за постоянно пребиваване, а именно заявителят да е изгубил българското си гражданство по изселническа спогодба или по собствено желание. Тъй като О. не е напуснал България по силата на изселническа спогодба, то той не е доказал, че е изгубил българското си гражданство по собствено желание и не е представил документ по чл. 40, т. 2 ППЗЧРБ. За да отмени административния акт, първоинстанционният съд е приел, че при издаването му са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които опорочават акта като незаконосъобразен. Посочил е, че директорът на Дирекция "Миграция" се е произнесъл приблизително една година след подаване на заявлението, което неоснователно е забавило производството, без да има основателна причина за това. Заключил е, че административният орган не е изяснил факти и обстоятелства от съществено значение за случая, а именно как и при какви обстоятелства заявителят е напуснал Република България, на коя дата, как е загубил българското си гражданство, как е придобил турско гражданство. Съдът е посочил, от една страна, че липсват доказателства за българското гражданство на лицето въобще, а от друга страна страна е заключил, че Орхан е бил български гражданин, получил е турско гражданство, като органът не е събрал доказателства кога е станало това и по какъв начин е придобил чуждото гражданство. По развити съображения за нарушаване принципа на служебното начало в административното производство първоинстанционният съд е върнал преписката на органа за събиране на нови доказателства за изясняване на спора от фактическа и правна страна. Настоящият касационен съдебен състав приема обжалваното решение за правилно като краен резултат, но по различни от изложените съображения. След като е сезиран със заявлението на Т. О., турски гражданин, за издаване на разрешение за постоянно пребиваване в страната на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, административният орган е провел производство за изясняване на релевантните факти и обстоятелства. Макар да няма данни дали е удължаван срока за произнасяне на органа, директорът на Дирекция "Миграция" е издал административния акт, той е оспорен от адресата, поради което съдът счита, че не е допуснато толкова съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до отмяна на акта. В производството пред административния орган заявителят Орхан е приложил необходимите документи по чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ и по чл. 40, т. 1, т. 3 и т. 4 ППЗЧРБ. Имал е издадена виза за пребиваване в Република България, заявил е намерението си трайно да се установи на територията на страната, за което е представил доказателства за осигурено жилище, доказателства за достатъчни средства за издръжка. Релевантният факт, че лицето Т. О. е бил български гражданин, е безспорно установен в процеса. Той е роден в с. Б. И., Община А., от родители - български граждани. Съгласно издаденият акт за раждане № 304/1950 г. на Кметство - Б. И., А. Р. М. (О. Р. М.; О. Р. К., Т. О. - по декларация за идентичност на имена) е роден на 30.10.1950 г. и е лице от небългарски произход, както е вписано в акта - по народност "турчин". Той е български гражданин по силата на чл. 1 от Закона за българското гражданство (обн. ДВ, бр. 70/1948 г. - отм.). Не е спорен и фактът, че Орхан е напуснал пределите на Република България през 1972 г., като е преминал нелегално, без разрешение на съответните власти, държавната граница в посока Турция. Безспорно е по делото и обстоятелството, че като български гражданин от небългарски произход Тюркай Орхан не е напуснал страната по силата на изселническа спогодба, за да се приеме за настъпила последицата по чл. 16, ал. 2 ЗБГ (ДВ, бр. 79/1968 г., отм.). Основният спор е досежно правното съдържание на законовото изискване на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - лицето да е изгубило българското си гражданство по собствено желание и дали е осъществено това кумулативно основание по отношение на адресата на административния акт. Касаторът твърди, че собственото си желание лицето е могло да заяви само тогава, когато по предвидения в Глава Осма, Дял Трети на Закона за българското гражданство от 1968 г. (отм., ДВ, бр. 136/1998 г.) ред поиска да бъде освободено от българско гражданство. Гражданството е свързано както с личния статус на физическото лице, така и с публичноправната сфера, с държавността. Гражданството представлява, от една страна, правно отношение между държавата и физическото лице и, от друга, характеризира статуса, правното качество на личността. Когато се разкъса връзката на съпринадлежност между физическото лице и държавата, тогава лицето загубва българското си гражданство. Загубата на гражданство като родово понятие включва случаите на освобождаване от българско гражданство, отмяна на натурализацията и лишаване от българско гражданство. При освобождаването от гражданство има изразена двупосочност на волите, т. е. лицето иска освобождаването и държавата се съгласява или не с това искане. При лишаването и при принудителната отмяна на натурализацията има едностранни действия от страна на държавен орган. Уредбата на производството във връзка със загубването на българско гражданство е в действащите за съответните периоди Закони за българското гражданство. Освобождаването от гражданство се е извършвало с указ на Държавния съвет, към момента - с указ на президента. Тези укази влизат в сила от деня на издаването им и не подлежат на обнародване в Държавен вестник. Министерството на правосъдието издава удостоверения за промените в гражданството на лицата. От приложеното по делото удостоверение № 219/10.02.2015 г. на Община А. се установява, че Тюркай Орхан е заминал за Република Турция на 22.06.1972 г. Този факт кореспондира и със самото изявление на лицето, а именно, че е напуснал пределите на страната нелегално през 1972 г. Орхан е загубил българското си гражданство, което също е установен факт по делото, предвид писмото от 12.12.2013 г. на Валийство Истанбул, Областна дирекция на полицията, според което Орхан е пристигнал в Република Турция на 25.05.1972 г. като бежанец и е подал молба за убежище във Валийство Одрин. Т. е., противно на приетото от първоинстанционния съд, по делото е установено кога лицето е напуснало пределите на страната и по какъв начин. Не е спорно и обстоятелството, че заявителят не е български гражданин, предвид официално издаденото удостоверение от Министерството на правосъдието. Този отрицателен факт е доказан от компетентен орган, а заявителят е представил доказателства, че е турски гражданин. Настоящата инстанция счита, че Т. О. е изгубил българското си гражданство по собствено желание, което е демонстрирал с фактическото си поведение. Съотнесено към действащия обществено-политически строй през 1972 г., това поведение не може да бъде подведено под изискването, след като лицето е напуснало нелегално страната, под страх от държавно преследване, да заяви официално пред българските власти искането си за освобождаване от българско гражданство по реда, посочен от касатора. Лицето е пожелало да напусне страната, независимо по какви причини, по този нерегламентиран начин, и в тази хипотеза приравняването на изискването за изрично волеизявление от негова страна противоречи на смисъла на понятието "по собствено желание", както и целта на специалния Закон за чужденците в Република България, уреждащ условията и реда за пребиваване на чужденците на територията на страната. След като по преписката са събрани всички необходими документи във връзка със заявлението на чужденеца, след като са изпълнени изискванията на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, то органът е постановил отказа си в противоречие с материалноправните разпоредби. Незаконосъобразен е мотивът на издателя на акта, че заявителят не е представил документ по чл. 40, т. 2 ППЗЧРБ. Той се изисква с цел да удостовери надлежна дата и начин на напускане на страната. Посоченото удостоверение не е самоцел, то е документ, който удостоверява посочените обстоятелства. Това не означава, че тези обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин, така, както е сторено по преписката. Удостоверението, издадено от общината по местожителството на Тюркай Орхан посочва датата на напускане пределите на Република България от лицето. Начинът на напускане на страната, предвид заявлението на самия Орхан и предвид представените от Валийство Истанбул доказателства, също е установен в процеса. Предвид изложеното касационният състав приема, че оспореният отказ на директора на Дирекция "Миграция" - МВР правилно е отменен като незаконосъобразен, но по различни мотиви - поради противоречие с материалноправните разпоредби. Тъй като произнасянето по подаденото заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване в страната е от изключителната компетентност на административния орган, правилно съдът е върнал преписката за ново произнасяне, при което обаче органът следва да съобрази дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Воден от горното, Върховният административен съд