Решение № 4787 от 9.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6086/2024 г.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Е. Д. М. от гр. София, против Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция Охрана, издадена от министъра на правосъдието (обн. в ДВ, бр. 80/07.10.2022 г.). Поддържа, че незаконосъобразно е бил оковаван в белезници, с поставен колан на кръста и на краката, поради което счита, че е дискриминиран, защото за него важала презумпцията за невиновност. Това поведение на правоохранителните органи било в противоречие с разпоредбите на чл. 2, 3 и 5 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (OB L 65, 11.3.2016, p. 111), съответно противоречало на предвиденото в разпоредбите на чл.чл. 1, 4, 20, 21, 48, чл. 51 и чл. 54 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и чл.чл. 1, 3, 6, § 2, 13, 14,17 и 18 от Европейската конвенция за защита правата на човека. По изложените оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания подзаконов нормативен акт, въз основа на който спрямо него било предприето описаното в жалбата противоправно поведение на органите на държавата и на основанията, посочени в чл.146 АПК, се иска неговата отмяна. Ответникът министърът на правосъдието, чрез юрисконсулт Желязков изразява становище за неоснователност на жалбата и за законосъобразност на оспорения административен акт, поради което моли същата да се отхвърли. Представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа доводи за неоснователност на първоинстанционната жалба, като в депозираното становище по делото, моли същата да се отхвърли. Върховният административен съд, в настоящия тричленен съдебен състав, след като обсъди доводите на страните, вкл. и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съдът е сезиран с жалба на Е. Д. М. от гр. София, против Инструкция И-1 от 30.09.2022 г. за организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция Охрана, издадена от министъра на правосъдието (обн. в ДВ, бр. 80 от 7.10.2022 г., тук и по-долу само Инструкцията). Жалбата е подадена срещу нормативен административен акт, който е подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал.1 АПК във връзка с чл. 7, ал. 3 Закона за нормативните актове (ЗНА). Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ЗНА включва в системата на подзаконовите нормативни актове инструкциите, които определя като актове, с които висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. В Решение 21/26.10.1995 г. по к.д. 18/1995 г. Конституционният съд на Република България потвърждава характера на инструкцията като нормативен административен акт. Инструкцията подлежи на съдебен контрол за валидност и законосъобразност на основание чл. 185 АПК изцяло или в отделни нейни части. Според правилото предвидено в чл. 187, ал.1 АПК правото да се оспори подзаконов нормативен акт не е обвързано със срок, поради което жалбата на Е. Д. М. е допустима на това основание. Жалбата е процесуално допустима и като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 186 АПК, имаща правен интерес от оспорване срещу подлежащ на обжалване подзаконов нормативен акт. Процесуалната възможност за защита на накърненото материално право от администрацията е предвидена изрично и в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Нормата създава правни гаранции на гражданите и юридическите лица, които могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените в закона. Следователно, правният интерес от обжалване на административния акт се обуславя именно от твърденията за отрицателно и пряко въздействие в правната сфера на адресата на акта. В същия смисъл е и Решение 5/17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България по к.д. 11/2006 г., в което се приема, че разпоредбата на чл. 186 АПК предоставя право на гражданите и юридическите лица да оспорят подзаконовия нормативен акт, когато с него се засягат или могат да бъдат засегнати права, свободи и законни интереси. В случая жалбоподателят обосновава своя правен интерес с обстоятелството, че е лишен от свобода, а посочената Инструкция ограничава неговата права сфера, посредством действията на служителите на Главна дирекция Охрана, с които се нарушават негови признати права от правните норми на Европейския съюз и на Европейската конвенция за защита правата на човека. Ето защо, изхождайки от фактическите твърдения в жалбата до съда, от които М. черпи основания за защита на своето накърнено материално право, обосноваващи пряк, личен и непосредствен интерес, същият е активно процесуално легитимиран да обжалва процесната Инструкция пред настоящата съдебна инстанция. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: На основание чл. 196 (Доп. - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) АПК за неуредените в този раздел въпроси се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, с изключение на чл. 142, ал. 1, чл. 152, ал. 3, чл. 173 и 178. Следователно, изискванията за валидност, респ. законосъобразност на подзаконовия административен акт според степента на порока, се обосноват с предвиденото в чл. 146 АПК. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията по чл. 146, т.1-т. 5 АПК след проверка за валидност и законосъобразност на обжалваната Инструкция, настоящият съдебен състав приема следното: Оспореният административен акт е валиден и законосъобразен, поради липса на основанията по чл. 146 т.1-т.5 АПК за отмяната му. Инструкцията е издадена от компетентен административен орган министъра на правосъдието съобразно изискването на чл. 146, т.1 АПК. На основание чл. 75, ал. 2 АПК нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен. В случая Инструкцията е издадена от министъра на правосъдието, на който съгласно предвиденото в чл. 391, ал. 8 от Закона за съдебната власт, (ред. ДВ, бр. 24 от 2022 г., само ЗСВ) е делегирано правомощие да издава инструкция, с която да се регламентира организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност на служителите на Главна дирекция Охрана. По-конкретно, с изменението и допълнението на чл. 391, ал. 3 ЗСВ, обнародван в ДВ, бр. 24 от 25.03.2022 г., се допълни т. 6 и се създаде ал. 8, предвиждащи Главна дирекция Охрана да конвоира обвиняеми и подсъдими на територията на страната, когато това е предвидено в закон, а организацията и редът за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция Охрана, да се регламентират с инструкция на министъра на правосъдието в съответствие с Конвенцията и практиката на ЕСПЧ. Именно в изпълнение на законовата делегация министърът на правосъдието издава посочения нормативен административен акт и в рамките на своята материална компетентност. Спазено е изискването на чл. 2, ал. 2 ЗНА, съответно чл. 76, ал. 2 АПК, защото компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля. Следва да бъде посочено в контекста на изискването на чл. 7, ал. 3 ЗНА, че Главна дирекция Охрана е юридическо лице към министъра на правосъдието. Това е службата, която организира и осъществява охраната и реда в съдебните сгради, и която осигурява необходимото съдействие по разпореждане на орган на съдебната власт относно призоваване на лица, принудително довеждане, конвоиране на обвиняеми и подсъдими, привеждане в изпълнение на влезли в сила присъди и др. Съставът на Главна дирекция Охрана е разчетен за извършване на конвои на обвиняеми и подсъдими и след получаване на разпореждане на орган на съдебна власт. Служителите притежават правомощия по издаване на разпореждания със задължителен характер спрямо трети лица и са преминали специална подготовка, включваща действия по обезпечаването на охрана. Извод за материалната компетентност на министъра на правосъдието следва и от предвиденото в чл. 7, т.1 от Правилник за устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана, издаден от министъра на правосъдието (обн. ДВ, бр.60 от 30 юли 2009 г., изм. ДВ, бр.1 от 3 януари 2023 г.). Според разпоредбата министърът на правосъдието се явява орган на управление на ГДО. На основание чл. 391, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ към министъра на правосъдието се създава Главна дирекция Охрана, която е юридическо лице и съгласно ал. 3, т. 6 от разпоредбата "конвоира обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до органите на съдебната власт. Министърът има право да издава нормативни административни актове и в частност инструкции, т.е. той има лична компетентност да издава такъв вид нормативен административен акт. Оспореният подзаконов нормативен акт е издаден в предвидената от закона форма съгласно изискването на чл. 146, т. 2 АПК. Инструкцията съответства по структура, форма и съдържание на изискванията на Закона за нормативните актове и Указа за неговото прилагане. Посочен е редът за извършване на дейността на ГДО във връзка с осъществяване на конвойна дейност. Нормите в инструкцията създават правила за поведение и регламентират упражняването на имплицитно уредената в закона възможност на служителите на ГДО да участват в конвойната дейност на посочените в инструкцията лица. Спазено е изискването на чл. 146, т. 2 във вр. чл. 196 АПК и чл. 75, ал.3 и ал. 4 АПК. Актът е издаден в изискуемата от законодателя писмена форма. Същият има наименование, което сочи вида на акта и главния му предмет. Състои се от членове, които са групирани в глави и раздели, като заключителните разпоредби са означени с параграфи. Разпоредбите са формулирани кратко и ясно без да са допуснати отклонения от общо употребимия български език. Подзаконовият административен акт съдържа фактически и правни основания за неговото издаване и е мотивиран. Съображенията на органа са изложени в доклада на главен комисар Г. Жеков главен директор на Главна дирекция Охрана при Министерство на правосъдието, част от административната преписка, по която същият е издаден. Съгласно Тълкувателно решение 16 от 1975 г. на ОСГК, мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт, в съпроводителното писмо или в друг документ, най - късно до изпращането на жалбата срещу акта на по - горния административен орган, ако изхожда от същия административен орган, който е издал акта. Мотивите за издаването на Инструкцията са обосновани от необходимостта да се отстрани съществуваща празнота в действащата нормативна база и да се изпълни ефективно решението на Европейския съд по правата на човека (Съда, ЕСПЧ) по делото Вецев срещу България (решение от 2 май 2019 г., в сила от 2 август 2019 г.), с което е установено нарушение на чл. 8 (право на личен и семеен живот) от Европейската конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията). В това решение Съдът приема, че в случая българското законодателство (чл. 447 от Наказателно-процесуалния кодекс и чл. 98 ЗИНЗС) позволява прекъсване на изтърпяването на наказание или отпуск единствено на лишени от свобода, а конвоирането на лица с мярка за неотклонение е възможно само до органите на съдебната власт или местата за задържане под стража. Поддържа се в доклада, че със съдържанието на нормите от проекта на Инструкция ще се гарантира правото на заинтересованото лице на личен и семеен живот, и от друга, необходимостта от опазване на обществения ред и предотвратяване на престъпления. Органът е посочил, че според ЕСПЧ именно неизвършването на тази преценка, без значение на това до какво решение би стигнал съдът, ако я беше извършил, води до нарушение на принципа на пропорционалност. Издаването на Инструкцията е обосновано и от предвиденото в чл. 8 от Конвенцията, като според практиката на ЕСПЧ намеса в правото на зачитане на личния и семеен живот може да бъде оправдана, ако е предвидена в закона, преследва една от посочените легитимни цели и е необходима в едно демократично общество, т.е. е пропорционална на преследваната цел. При обосноваване нуждата от приемане на процесния подзаконов административен акт органът отчита задължението на Република България да изпълни решението по делото на Съда по правата на човека Вецев срещу България и на основание чл. 46 от Конвенцията. В Министерството на правосъдието е направен анализ, от който се установява, че са необходими нормативни промени за създаване на уредба, предвиждаща възможност за конвоиране на лица с мярка за неотклонение задържане под стража в случаи на изключителни причини от личен и семеен характер. Във връзка с важността на изпълнението на решението на Съда по правата на човека, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че Съдът е имал случаи да приеме, че правото на достъп до съд или трибунал цит."би било незаконосъобразно, ако вътрешната правна система на договарящата държава позволява окончателно, обвързващо съдебно решение да остане неизпълнено в ущърб на една от страните. В контекста на вече изложеното, настоящият съдебен състав счита, че изпълнението на съдебно решение на Съда по правата на човека, включително и като приеме нормативен акт, за регулиране на дадени обществени отношения, предмет на анализ от този Съд, трябва да се разглежда като неразделна част от съдебния процес за целите на член 6 от ЕКЗПЧ, а това право на изпълнение се извежда от принципа на върховенството на закона (ECtHR, Hornsby v. Greece, 19 March 1997, §40. ECtHR, Second Section, Paudicio v. Italy, 24 May 2007, §53.) . Административният нормативен акт е издаден в съответствие с административнопроизводствените правила, предвидени в ЗНА и в частност в АПК. Спазено е изискването на чл.146, т. 3 АПК. По-конкретно, при приемане на Инструкцията не са допуснати нарушения на процесуални правила, касателно предвиденото в чл. 26 и чл. 28 ЗНА, както и на такива по глава Пета, раздел III АПК, касаещи изработването на проекта, публикуването и приемането му. На основание чл. 26, ал. 3 ЗНА преди внасянето на проект на нормативен акт за издаване или приемане от компетентния орган, съставителят на проекта го публикува заедно с мотивите, съответно - доклада, както и направената предварителна оценка на въздействието му по чл. 20 ЗНА. Съгласно чл. 28, ал. 4 ЗНА проект на нормативен акт, към който не са приложени мотиви, съответно доклад, отговарящ на изискванията на ал. 2 и на предварителна оценка на въздействието съгласно глава втора, не се обсъжда от компетентния орган. В правната теория и съдебната практика се приема, че целта на разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗНА е да се предостави правна възможност на заинтересованите лица да упражнят правото си на участие в производството по подготовка на актове, засягащи техни законни интереси. Публикуването и разгласяването на проекта на акта е начинът, чрез който принципът за откритост и съгласуваност, регламентиран в чл. 26, ал. 1 ЗНА, намира част от своето проявление спрямо засегнатите лица. От съдържанието на разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗНА следва, че тя трябва да се тълкува съответно на чл. 77 АПК. Последно цитираната норма създава задължение за компетентния орган да издаде нормативен акт, след като обсъди проекта с направените становища, предложения и възражения, което в случая е изпълнено. По този начин се гарантира и спазване на принципите по чл. 26, ал. 1 ЗНА, включително и осигуряването на възможност за излагане на тезите на заинтересованите лица и тяхното обсъждане, преди приемането на подзаконовия нормативен акт, а не след това - при неговото оспорване, с всички произтичащи от това последици. Правилото в чл. 77 АПК следователно се отнася към всички предложения и възражения, и предполага съобразяване както с предвиденото в чл. 28 ЗНА, така и с това в чл. 26 ЗНА. По делото се установява, че проектът на Инструкцията ведно с приложенията към нея е публикуван за обществено обсъждане на Интернет страницата на Министерство на правосъдието, определен е срок за обществени консултации - 14 дни и на основание чл. 26, ал. 4 ЗНА. Във връзка с предоставената възможност за обществени консултации в указания срок е постъпило становище от Управителния съвет на СНЦ синдикат Охрана, в което се съдържа предложение за изменения на нормативната база. Становището е отразено в приложената по делото справка по чл. 26, ал. 5 ЗНА (лист 60 от делото), която е съгласувана с ГДО и отразена в Портала на обществени консултации. От данните по делото се налага извод, че с публикуването е предоставена възможност на заинтересованите лица за предложения и становища по публикувания проект на Инструкцията. Органът издал акта е определил и предметния му обхват на регулиране на обществените отношения. Процедурата по издаване на акта е съпътствана и с неговото мотивиране. Мотивите съдържат изискуемите съгласно чл. 28, ал. 2 ЗНА реквизити. Преди издаване на подзаконовия нормативен акт са проведени обществени консултации съгласно чл. 26. ал. 2 ЗНА и има публикувано съобщение за бележки, становища и предложения заедно е проекта на акт и мотивите. С писмо изх. 92-10-71/30.09.2022 г. на министъра на правосъдието проектът на Инструкцията ведно с приложенията е изпратен за публикуване в Държавен вестник, като същата е обнародвана в ДВ, бр. 80/07.10.2022 г. Правилно е приложена разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗНА, която изисква обнародване на подзаконовите административни актове. Нормата на чл. 78, ал. 2 АПК препотвърждава конституционно установеното изискване за обнародване на нормативните административни актове. Това повтаряне на възприетото конституционно решение само утвърждава значимостта на обнародването като начин за узнаване от адресатите на акта за издаването му и като завършващ елемент на фактическия състав по издаване на нормативния административен акт, в т.ч. по определяне на момента на влизането му в сила. Настоящият съдебен състав намира и като се позовава на установените по делото фактически обстоятелства, че са спазени изискванията на чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК - актът да не противоречи с материалноправни разпоредби и да е налице съответствие с целта на закона. Съобразно чл. 192а (Нов - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), изречение второ АПК съответствието на подзаконовия нормативен акт с материалния закон се преценява към момента на постановяване на съдебното решение. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че Инструкцията е издадена в противоречие с Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (OB L 65, 11.3.2016 г.). Според регулираните с нея обществени отношения, при зачитане на принципа на субсидиарност и пропорционалност, държавите членки при транспонирането й в националното законодателство, имат право да изберат съответния нормативен акт и неговия интензитет. Съгласно чл. 288, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат държавите членки, като оставя на националните власти свободата при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Директивите са адресирани до държавите членки. Те трябва да приемат мерки по тяхното транспониране, които произвеждат правни последици на национално ниво. Следователно, за да произведат желаните правни последици мерките трябва да бъдат въведени съобразно изискванията на националната правна система. В съображение 20 от Преамбюла на Директива (EС) 2016/343 е посочено, че компетентните органи следва да се въздържат от представяне на заподозрения или обвиняемия като виновен, в съда или пред обществеността, чрез използването на мерки за физическо възпиране, като например белезници, стъклени клетки, клетки и окови, освен ако използването на тези мерки е необходимо по специфични за делото съображения, които са свързани или със сигурността, включително с цел възпрепятстване на заподозрения или обвиняемия да се самонарани, да нарани други лица или да повреди имущество, или с възпрепятстването на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица, например свидетели или жертви. Възможността за прилагане на мерки за физическо възпиране не означава, че компетентните органи следва да вземат официално решение относно използването на такива мерки. Съгласно текстовете на Инструкцията може да се приеме, че понятието "конвойната дейност" е дейност по охрана и изолация на лице или лица с мярка за неотклонение задържане под стража или изтърпяващо, съответно изтърпяващи наказание в местата за лишаване от свобода, извършвана от конвоен наряд на място или при движение по определен маршрут. Възможността за прилагане на мерки за физическо възпиране не означава, че компетентните органи следва да вземат официално решение относно използването на такива мерки. От анализа на текстовете в Инструкцията (Глава втора. Организация на конвойната дейност и Глава трета. Осъществяване на конвойната дейност) следва, че конвоирането на лица е специфична дейност, която се извършва само от изрично предвидени органи - държавни служители и се подчинява на специална уредба. А поставянето на белезници при конвоирането извън местата за лишаване от свобода зависи от характера и тежестта на обвинението/престъплението и от данните относно личността на лишения от свобода. За вида и характера на способите и средствата при конвоиране значение ще има характерът и тежестта на повдигнато срещу лицето обвинение, също криминалното минало на лицето, възможността за бягство, за извършване на престъпление, за укриване, за влизане в нерегламентирани контакти със свидетели, за укриване на доказателства, за неправомерно въздействие върху свидетели, върху пострадали. В случая предвиденото в директивата специфични по делото съображения, намира израз в нормативно установения критерий да бъде съобразено определеното наказание за повдигнатото обвинение, съответно организацията на конвойната дейност, за което в Инструкцията има специална Глава втора, наименувана Осъществяване на конвойната дейност. В чл. 5, параграф 2 от Директива (ЕС) 2016/343 е прието, че параграф 1 не възпрепятства държавите членки да прилагат мерки за физическо възпиране, които са необходими по специфични за делото съображения във връзка със сигурността или за да се попречи на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица. Нормативно установено е и в съответствие с чл. 5, параграф 2 от Директива (ЕС) 2016/343 , съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Инструкцията, че при конвоиране разчетът на силите и средствата, както и мерките за изолация и охрана се определят от степента на обществената опасност на деянието и личността на конвоирания за всеки конкретен случай и при посочени в текста общи изисквания. Следователно предприетите мерки за хармонизация на националното законодателство във връзка с изискванията на Директива (ЕС) 2016/343 не противоречат както на принципите на интеграционния правопорядък, така и на целите на Директива (ЕС) 2016/343. Системата за контрол на изпълнението на съдебните решения е най-отличителната положителна характеристика на европейската система за защита на правата на гражданите. Наред с така изложените аргументи за съответствие при транспониране на Директива (ЕС) 2016/343 в националното право, касателно чл. 17 от Инструкцията, следва да бъде съобразено и Решение от 27 май 2014 г. по делото Радков и Събев срещу България, жалби 18938/07 и 36069/091. По това дело Съдът по правата на човека е разгледал националната ситуация, в която на лицето са били поставени белезници, но по време на проведено в затвора съдебно заседание. Съдът по това дело е приел, че в случая се касае за сигурна среда, тъй като заседанието е било в затвора и е констатирал нарушение на чл. 3 и чл. 13 ЕКПЧ, предвид, че лицето е било с белезници по време на осъществяване на съдопроизводствените действия. Съдът в решението си изрично подчертава, че използването на белезници обикновено не поставя въпрос по чл. 3 от Конвенцията, когато мярката е наложена във връзка със законен арест или задържане и не води до използването на сила или до публично излагане в по-голяма степен от тази, която може основателно да се счита за необходима и пропорционална с оглед на обстоятелствата. Във връзка с използването им Съдът е достигнал до важен извод, че същите могат да се използват в определена ситуация, ако има причина да се вярва, че лицето може да окаже съпротива, да избяга, да причини наранявания или щети, или да укрие. За да попада в обхвата на разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията, поставянето на белезници трябва да е достигнало определен минимален праг на суровост. Преценката за това ще зависи от обстоятелствата по случая в тяхната цялост. Във връзка с приложението на чл.3 от Директива (ЕС) 2016/343 (т.31 от Решение по дело C439/16 PPU на Съда на Европейския съюз, по отправено преюдициално запитване от Специализирания наказателен съд на България) се посочва, че в срока за транспониране на директива държавите членки трябва да се въздържат да приемат разпоредби, които биха могли да застрашат сериозно постигането на предписания от нея резултат (вж. решения от 18 декември 1997 г., Inter-Environnement Wallonie, C129/96, EU:C:1997:628, т. 45 и от 2 юни 2016 г., Pizzo, C27/15, EU:C:2016:404, т. 32). Без значение в това отношение е дали подобни разпоредби на националното право, приети след влизането в сила на съответната директива, имат за цел нейното транспониране (вж. решение от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C212/04, EU:C:2006:443, т. 121). В случая съдържанието на Инструкцията следва да се тълкува и се тълкува в светлината на Директива (ЕС) 2016/343 във връзка с приложените мерки спрямо жалбоподателя тъй като съгласно разясненията на СЕС в т. 32 от Решение по дело C439/16 PPU от датата на влизане в сила на дадена директива органите на държавите членки, както и националните юрисдикции трябва да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право, което след изтичането на срока за транспониране на тази директива би могло да застраши сериозно осъществяването на целта, преследвана с нея (вж. в този смисъл решение от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C212/04, EU:C:2006:443, т. 122 и т.123). Мотивирайки се в този смисъл, включително и през призмата на практиката на Съда по правата на човека във връзка с приложението на чл. 3 и чл. 13 от ЕКЗПЧ, настоящият съдебен състав счита, че Инструкцията, така, както е разписана не нарушава разпоредбите на чл. 2, касаещ приложното поле, чл. 3 и чл. 5 от Директива (ЕС) 2016/343. Във връзка с изложените от жалбоподателя твърдения за нарушение на чл.1, 4, 20, 21, 48, 51 и чл. 54 от Хартата за основните права на ЕС, настоящата съдебна инстанция намира следното: Европейският съюз е изграден въз основа на ценностите, посочени в чл. 2 от ДФЕС. Те се зачитат, включително и през призмата на основните права на гражданите както в рамките на Съюза, така и извън него. Хартата като първично право на ЕС, гарантира принципа за защита на човешките права, изведен от практиката на СЕС. Съдът е имал възможност да се произнесе, като е посочил изрично, че защитата на основните права е защита гарантирана от Съда по правата на човека, доколкото предвиденият по чл. 52, § 1 от Хартата режим не е идентичен с този по Конвенцията. При съвпадане на правата ще бъдат приложими възможните ограничения по Конвенцията. В останалите случаи ще се прилага режимът по чл. 52 от Хартата, доколкото той няма за последица да доведе до по-слаба защита от онази, която е предвидена в Конвенцията. В своето знаково решение Hauer (CJCE, 1979, Hauer, aff. 44/79, Rec. 3727.) СЕО (Сега Съд на Европейския съюз) определя, че се вдъхновява от общите конституционни традиции на държавите членки, така че в Общностното право е невъзможна правна мярка, несъвместима с основните права, признати от конституциите на държавите членки. А чл. 53 от Хартата декларира, че разпоредбите на ХОПЕС по презумпция, по предназначение разширяват защитата на основните права, предоставена с други правни инструменти и не могат да ги стесняват. От съдържанието на Инструкцията е видно, че дейността по осъществяване на конвойна дейност, вкл. използване на белезници е строго нормативно разписана и правните норми, така както са приети от министъра на правосъдието, не противоречат на правата, гарантирани от Конвенцията и чл. 1 и чл. 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Тези два текста от Хартата прогласяват защитата на човешкото достойнство и забраната за изтезанията, на нечовешкото или унизително отношение или наказание. В контекста на цитираните норми следва да се отбележи, че поставянето на белезници на краката на обвиняеми лица при тяхното конвоиране само по себе си не представлява изтезание, както и не изразява нечовешко или унизително отношение. Поставянето на белезници на краката при конвоирането на едно лице, тъй като е подсъдим с мярка за неотклонение задържане под стража или спрямо него има постановена присъда влязла в сила и въз основа на нея е лишен от свобода, е мярка, която се използва от съответния орган, на точно посочените в закона основания. Презумпцията за невиновност, според която всеки се смята за невинен до доказване на противното, не изключва ограничаването на правата на това лице като следствие от законното прилагане на мярка за неотклонение, взета в рамките на наказателното производство, включително при конвоирането му на места извън следствения арест (чл. 5, параграф 2 от Директива (ЕС) 2016/343). Защитата на основните права на ЕС е анализирана и в решенията по делата Konstantinidis и Kadi. По делото Konstantinidis (CJCE, 1993, Konstantinidis, C-168/91) и по делото Centro Europa 7 (CJCE, 2008, Centro Europa 7, C-380/05 ) Съдът на Европейският съюз развива разбиране за общ кодекс на основните ценности и за възможността интеграционният съд да бъде юрисдикция на общо основание по правата на човека в ЕС. В другото знаково дело Kadi (CJCE, 2008, Kadi & Al Barakaat International Foundation с/ Conseil & Commission, AJ C-402 & 415/05 P) се поставя въпросът за съотношението между основните права, гарантирани от правото на ЕС, и международното право. Така съдът прогласява, че съюзните правни актове трябва да зачитат основните права като част от конституционните принципи на ЕС. В този смисъл нормите на правото на ЕС и Конвенцията предоставят достатъчно материалноправни и процесуалноправни гаранции за защита на основните права на жалбоподателя. Текстовете на Инструкцията не са приети в нарушение на чл. 20 и чл. 21 от Хартата. Инструкцията не създава неравенство пред закона, както и съдържащите се в нея правила за поведение не са противоречащи на принципа за недискриминация. Следва да се посочи, че е забранена всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. При съблюдаване на компетенциите и задачите на Съюза, както и на принципа на субсидиарност, Хартата потвърждава отново правата, които произтичат по-специално от общите за държавите членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека. С Инструкцията следователно не се нарушава принципът на равно третиране, който е въведен като общ принцип в правото на ЕС. Съгласно т.23 от Решение по дело С-120/07, EU:C:2008:728: СЕС изрично подчертава, че общият принцип за равно третиране изисква да не се третират по различен начин сходни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано. Правните норми на Инструкцията не са приети в нарушение на чл. 18 ДФЕС и не създават основания за неравно третиране на лицата. От значение за настоящото изложение е разпоредбата на чл. 51 от Хартата. Тя е приложима за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. Съдът на Европейския съюз приема, че за да е налице връзка между правото на ЕС и една ситуация в държава членка, е достатъчно да се установи, че съществуваща съюзна правна уредба може да влияе на националната, респ. на конкретната ситуация в държавата членка. Така и Решение на Съда на ЕС по делата Blanco Pérez et Chao Gómez, С - 570/07 и С - 571/07, т. 39 . т. 28 и цитираната там практика. Според СЕС обаче, ако във вътрешните правни норми се прави позоваване на "Съюзното право, то става приложимо (вж. C-280/06, т. 22, аналогично в Leur-Bloem, C- 28/95, т. 32 или в Confederación Española de Empresarios de Estaciones de Servicio, C-217/05, т. 19.). В случая правилата на конвойната дейност, касещи служителите на ГДО съгласно Инструкцията, не попадат в предметния обхват на разпоредбата на чл. 51 от Хартата и следователно не й противоречат. Текстовете на Инструкцията не са приети и в нарушение на чл. 48 от Хартата, отнасящ се до презумпцията за невиновност на обвиненото лице и неговото право на защита в наказателния процес. Упражняването на това право от обвиняемия е израз на принципа на върховенство на правото, поради което не намира опора в доказателствата по делото тезата на жалбоподателя, че се третира неправомерно като виновно лице. По приложението на чл. 54 от Хартата, съдът приема следното: Според цитираната разпоредба се забранява злоупотребата с права. Никоя от разпоредбите на Харта не трябва да се тълкува като даваща право да се извършва дейност или действие, които имат за цел погазване на признати в настоящата Харта права или свободи, или да се ограничават правата и свободите в по-голяма степен от предвидената в настоящата Харта. В рамките на ЕС съществува общо задължение, свързано с ефективността на правото на ЕС, което произтича от принципа на лоялното сътрудничество, закрепен в чл. 4, пар. 3 на Договора за Европейския съюз. Националните мерки, които следва да гарантират прилагането и ефективността на правото на ЕС, се считат за прилагане на правото на ЕС по смисъла на чл. 51, § 1 от Хартата. Като е без значение дали са приети при транспонирането на европейско законодателство, или не. В случаите, когато те се налагат от българската администрация, спрямо нея важат и нормите на Хартата, включително задълженията, съответстващи на правото на добра администрация. От данните по делото не се доказва от жалбоподателя твърдяната материална незаконосъобразност на акта поради нарушение на разпоредбата на чл. 54 от Хартата. В допълнение, по приложението на чл.1, 3, 6, § 2, членове 2, 13, 14, 17 и 18 от Европейската конвенция за защита правата на човека, съдът намира следното: В чл. 1 от ЕКЗПЧ е вменено задължение за зачитане правата на човека, като държавите са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I. Процесната Инструкция не е приета в нарушение на чл. 1 от Конвенцията. Както беше подчертано текстът на Инструкцията не бил могъл да повлияе на правилното тълкуване на текстовете на ЕКЗПЧ. Още повече, че когато държавата упражнява юрисдикция чрез контрол и власт над дадено лице, чл.1 изисква държавата на това лице да осигури правата и свободите по Конвенцията, които са от значение за положението на това лице. В случая жалбоподателят не е третиран по различен начин извън правното му положение, произтичащо от пребиваването му в затвора (вж. в този смисъл Georgia v.Russia (II),2021, GC, § 81, citing Al-Skeini and Мthers v. The United Kingdom, 2011, GC, §137). В чл. 2 е предвидена защита на правото на живот на лицата. Фактите по делото, обуславящи правното положение на жалбоподателя и предприетите спрямо него мерки, произтичащи от това му качество, не дават основание да се приеме, че текстовете на Инструкцията създават опасност или пряко застрашават неговия живот. В светлината на чл. 2 от Конвенцията в чл. 17, ал. 5 - ал. 7 от Инструкцията е предвидено, че в ПВПИ не се допуска поставянето на белезници на задържаните лица освен в случаите, когато е налице реална опасност, застрашаваща живота и здравето на конвоираните лица или конвоиращите служители. При отвеждане на конвоирани лица пред орган на съдебна власт сваляне на белезниците им се извършва само след разпореждане на съдия, прокурор или следовател. Задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и допълнително белезници на краката или специален комплект белезници за ръце и крака при конвоиране на особено опасни за бягство лица (ООБ) от следните категории: 1.осъдените на доживотен затвор или доживотен затвор без замяна; 2.лишените от свобода на специален режим за изтърпяване на наказанието; 3.остатъкът от наложеното наказание лишаване от свобода е над 10 години; 4.обвиняемите и подсъдимите за тежки умишлени престъпления, участници в организирани престъпни групи (ОПГ), за които законът предвижда наказание лишаване от свобода за срок над 10 години; 5. лицата, планирали или правили опит за бягство от конвой, МЛС и др.; 6. лицата, за които има данни, че проявяват агресия, намиращи се в състояние на афект или е налице реална опасност, застрашаваща живота и здравето на конвоираните лица или конвоиращите служители. Следователно в задължение на служителите на ГДО е да бдят над живота на конвоираните и над живота на други лица, по повод осъществяване на конвойна дейност. В своята правораздавателно дейност Съдът по правата на човека последователно е имал възможността да приеме в редица свои решения (вж. напр. McCann and Others v. The United Kingdom, 1995, GC,§147), че чл. 2 е една от основните разпоредби на Конвенцията и гарантира живота, като основна ценност на демократичните общества. В този смисъл правото на живот налага позитивни и негативни задължения на държавите, страни по Конвенцията. Негативното задължение изисква от държавите да не отнемат живот, а позитивното съответно държавите да действат в защита на живота. В този аспект разпоредбите на Инструкцията не нарушават както позитивните, така и негативните задължения на България във връзка с текста на чл. 2 ЕКЗПЧ. Презумпцията за невиновност, според която всеки се смята за невинен до доказване на противното, не изключва ограничаването на права на жалбоподателя като следствие от законното прилагане на мярка за неотклонение, взета в рамките на наказателното производство, включително при конвоирането му на места извън следствения арест/затвора в съответствие с чл. 17, ал. 5- ал. 7 от Инструкцията, цитирани и в настоящото изложение. В контекста на условията за задържане чл.13 ЕКЗПЧ се отнася до два вида средства за защита-превантивни и компенсаторни. Превантивното средство за защита цели да подобри условията за задържане. Превантивното средство за защита обаче ще бъде ефикасно само ако неадекватността на условията за задържане не е от системен характер В светлината на разбирането за приложението на чл. 2 от Конвенцията от държавите, ратифицирали я, следва да се подчертае, че текстовете на Инструкцията не с в противоречие с правата и гаранциите, предвидени за страните в съдебното производство, произтичащи и от текста на чл. 6 от нея. Жалбоподателят разполага с ефективни правни средства да защити своите права и законни свободи, ако се накърнят произтичащите от националното право негови права и законни интереси, или от правата, които му предоставя интеграционния порядък и ЕКЗПЧ. Едно от тези правни средства е например оспорването от лицето на подзаконовия нормативен акт, в случая обективиран в процесната Инструкция. В жалбата са твърди, че с Инструкцията е нарушен член 14 от ЕКЗПЧ по отношение на жалбоподателя. Този довод е неоснователен, защото за да е налице нарушение на забраната за дискриминация, следва лицето да е третирано по различен начин на основание пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. Следва да бъде подчертано, че въпрос по чл.14 възниква, само когато има разлика в третирането на лица в аналогични или относително сходни ситуации. Във всеки случай разликата в третирането ще се превърне в случай на дискриминация ако няма разумно и обективно оправдание (вж. напр. Carson and Others v. the United Kingdom, 2010, GC, §61). Данните по делото и съдържанието на Инструкцията не съдържат информация, че жалбоподателят е бил третиран по различен начин на посочените в чл. 14 основания, нито че е в положение на т.нар. фактическа дискриминация и е третиран различно, само защото упражнява признати от закона права. В чл. 17 ЕКЗПЧ е предвидена забрана на злоупотребата с права. Според текста никоя от разпоредбите на Конвенцията не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията. Доводите на жалбоподателя за нарушаването му, което произтича от Инструкцията, са неоснователни. Още по делото Lawless v.Ireland, N3, 1961, §7, Съдът по правата на човека е посочил, че целта на чл.17, доколкото се отнася до групи лица или лица, е да направи невъзможно те да извлекат от Конвенцията правото да осъществяват дейност или актове, имащи за цел потъпкване на правата и свободите, предвидени в Конвенцията. Следователно чл.17 не възпрепятства позоваването на всички права в Конвенцията. Това означава, че жалбоподателят има всички процесуални гаранции и може да се позовава на накърнени негови права, произтичащи от правната им уреда в Конвенцията. Нормите от Инструкцията не го лишават от защита на права по Конвенцията. Не се установява и нарушение на чл. 18 от Конвенцията, така, както се твърди от жалбоподателя. Разпоредбата на чл. 18 е посветена на обхвата на допустимите ограничения на правата, като е предвидено, че те не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени. Не се установява и т. нар. скрита цел по отношение на пребиваването на лицето в затвора и конвоирано по начина предвиден в Инструкцията, водеща до накърняване на право гарантирано му от Конвенцията (вж. в този смисъл решението по делото Merabishvili v. Georgia, 2017, GC, § 291, 310). В заключение, настоящият съдебен състав преценява, че при тълкуване и прилагане на нормите от националното право, правото на Европейския съюз и Европейската конвенция за правата на човека, не се установи оспореният подзаконов нормативен акт да е незаконосъобразен на основанията по чл. 146, т. 1-т. 5 АПК. Поради неоснователност на първоинстанционната жалба, същата следва да бъде отхвърлена. Воден от гореизложеното и на основание чл. 172 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,