Решение № 6051 от 26.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9023/2019 г.

Решение № 6051 от 26.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9023/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Община Велико Търново, седалище и адрес гр. Велико Търново, пл. "Майка България" № 2 срещу Решение № 259 от 31.05.2019 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 47/2019 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на общината срещу Решение №РД-99-00-6-1192 от 06.12.2018 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж" 2014 – 2020 г., с което е отказано верифицирането на разходи в размер на 41 820, 42 лв. по договор за безвъзмездна финансова помощ за проект "Привлекателна и съхранена автентична градска среда на гр. Велико Търново".

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Община Велико Търново, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е отчел липсата на мотиви в оспорения акт, което прави обжалваното решение необосновано. Поради липсата на мотиви в акта не е ясно защо органът приема процесните разходи за недопустими като фактически увреждането на интересите на общината е на основата на съмнения. Съдът не е установил, че органът е следвало да изиска становище на общината преди да издаде акта си. Приемането, че органът не е длъжен да спазва чл. 35 АПК противоречи на чл. 27, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ). Упражняването на правомощията на административния орган винаги става при спазване на принципите, регламентирани в чл. 4, 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 АПК. Счита, че съдът не е съобразил и Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № ТР-4/2002 г. Позовава се на съдебна практика.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира направените за двете инстанции разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Касаторът се представлява от юрисконсулт Р. Александрова.

1. Ответникът по касационната жалба – ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж" 2014 – 2020 г., счита същата за неоснователна.

Излага подробно фактите по делото и счита за съответен им извода на първоинстанционния съд за мотивираност на оспорения акт и за неговата законосъобразност. Сочи, че неверифицираната сума е размер на определена финансова корекция по акт, който е бил издаден десет месеца преди искането за междинно плащане. Прави анализ на разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ и на правомощието, което тя дава на органа.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. С. Костов, Софийска адвокатска колегия.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че:

1. На 17.01.2017 г. между Община Велико Търново и Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж" 2014 – 2020 г. е сключен административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в размер на 11 010 062, 50 лв. за проект Привлекателна и съхранена автентична градска среда на град Велико Търново".

1. На 19.02.2018 г., с Решение №РД-02-36-153, ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Региони в растеж" 2014 – 2020 г. е определил на Община Велико Търново финансова корекция в размер на 5% от стойността на разходите по договори с ДЗЗД "Мистрал – Енел", ДЗЗД "Гео план – Инфраструктура", "ВТ Инженеринг" ООД и "Скорпион инвестстрой" ЕООД, сключени въз основа на обществена поръчка с предмет "Дейности по извършване на СМР по проект "Привлекателна и съхранена автентична градска среда на град Велико Търново".

1. На 27.06.2018 г., с Решение № 23, постановено по административно дело № 171/2018 г., Административен съд, гр. Русе, отхвърля жалбата на Община Велико Търново срещу Решение №РД-02-36-153 на ръководителя на Управляващия орган.

1. На 16.07.2018 г. Община Велико Търново обжалва Решение № 23 на Административен съд, гр. Русе. По жалбата е образувано административно дело № 10019/2018 г. на Върховния административен съд.

1. На неустановена по делото дата Община Велико Търново подава искане № 5 за междинно плащане по договора за безвъзмездна помощ за периода 07.07.2018 г. – 28.09.2018 г. на стойност 1 185 880, 19 лв.

1. На 06.12.2018 г., с акт № 99-00-6-1192, ръководителят на Управляващия орган отказва верифицирането на разход в размер на 41 820, 42 лв. поради определена с Решение №РД-02-35-153 от 19.02.2018 г. финансова корекция в размер на 5% от допустимите разходи по договори с с ДЗЗД "Мистрал – Енел", ДЗЗД "Гео план – Инфраструктура", "ВТ Инженеринг" ООД и "Скорпион инвестстрой" ЕООД като в шест пункта са описани договорите и фактурите, от разходите по които не са верифицирани конкретните суми. В акта е определен размер на верифицираните разходи – 1 144 059, 77 лв. и е приложен списък на разходооправдателните документи с посочване на верифицираните и неверифицираните суми.

1. В хода на съдебното производство органът представя Заповед №РД-02-36-1179 от 26.06.2018 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството за определяне на ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма "региони в растеж" 2014 – 2020 г.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт по своята правна същност е индивидуален по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и подлежи на съдебен контрол с оглед на чл. 120 от Конституцията. Издаден е от компетентен орган и при спазване на изискванията за форма, като за неоснователен приема довода на общината за липса на правни основания за издаването на акта.

Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен. Разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ позволява на самостоятелно основание разход, за който възникне съмнение, че е засегнат от нередност, да не бъде верифициран, въпреки, че отговаря на изискванията за допустимост. Фактът, че е налице невлязъл в сила акт за определяне на финансова корекция, обуславящ приключването на нередността по смисъла на чл. 29, ал. 1, т. 9 от Наредбата за администриране на нередности по Европейските структурни и инвестиционни фондове (Наредбата) не променя извода. Решението за отказ от верификация на основание започната процедура по администриране на нередност има за цел да ограничи верификацията като е налице възможност за включване на разхода в последващо искане за плащане.

Съдът приема, че размерът на неверифицирания разход е определен правилно с оглед на определената финансова корекция – като процентен показател и основа, и на представените доказателства за извършването на съответните разходи.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК, порока. Доводи в подкрепа на порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок.

Доводите на касатора за противоречие на решението с материалния закон и необоснованост са свързани с преценката на първоинстанционния съд за спазването от органа на изискването за мотивиране на акта и на административнопроизводствените правила.

Безспорно е, че с оглед на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК всеки индивидуален административен акт, какъвто е оспореният, следва да съдържа фактически и правни основания. Безспорно е също, че в оспорения акт органът не е посочил с цифрово изражение правното основание, на което го издава. Но видно от подробните мотиви на акта органът е формулирал с думи приетото от него правно основание – започната процедура по администриране на нередност. Подробно в акта са посочени регистрираната нередност със съответния номер по регистъра, издаденият за определената за нередността финансова корекция със съответния номер на акта и диспозитив, както и подробно в шест пункта по всеки от представените разходооправдателни документи по засегнатите от нередността договори са посочени размера на неверифицираната сума и основанието.

С оглед на горното правилен е изводът на първоинстанционният съд, че в конкретния случай, с оглед на посочването от органа на правното основание с думи, не е налице нарушение на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като целта, поради която законодателят изисква посочването на правното основание на акт – възможността адресатът на акта да осъществи ефективно защитата си, а съдът да извърши контрол за законосъобразност, е постигната.

Неоснователен е и доводът на касатора за неправилност на извода на съда за спазване от органа на административнопроизводствените правила. Производството по верификация започва по инициатива на касатора и именно той е този, който трябва да представи релевантните доказателства на органа, за да прецени той допустимостта на разхода. В случая, видно от съдържанието на оспорения акт, касаторът е представил доказателства и въз основа именно на тях органът е верифицирал разходи в размер на 1 144 059, 77 лв., като в приложението на акта всеки разходооправдателен документ е описан по бюджетен ред, сума, неверифицирана сума поради определена финансова корекция и одобрена сума. Следователно, всички разходооправдателни документи, представени от касатора, са надлежно обсъдени от органа, което значи, че органът е постановил акта си при спазване на изискването на чл. 35 АПК. Поради това не е било налице и основание за изискване на допълнителни документи с оглед на хипотезата на чл. 63, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Следва изрично да се посочи, че в производството по верификация, започнало по инициатива на получателя на помощта, органът няма задължение да му предоставя проект на акта си за "становище" преди да го издаде, както това е при издаването на акт за определяне на финансова корекция, тъй като няма за какво да иска становището му.

Касаторът в подкрепа на доводите си се позовава на съдебна практика, но нито едно от сочените от него съдебни решение не се отнася за идентична фактическа обстановка. Изрично следва да се посочи, че Решение № 8524 от 25.06.2018 г. по административно дело № 14082/2017 г., от което касаторът цитира огромни пасажи, има за предмет проверката на законосъобразността на акт за отказ от верификация, издаден по инициатива на органа, при издаден преди това акт, с който отказаната сума е била верифицирана, т. е. за отмяна на влязъл в сила благоприятен за адресата акт, поради което позоваването на това съдебно решение е неотносимо.

Що се отнася до фактическото основание за отказ от верификация - определената финансова корекция, актът, с който е определена, видно от доказателствата, не само надлежно е връчен на касатора, но и към датата на подаване на искането за междинно плащане, което с оглед на определения в искането период е най-рано на 29.09.2018 г., е налице висящо съдебно производство по неговото оспорване на фаза касационно производство.

С оглед на горното доводите на касатора за нарушение на принципите по чл. 4, 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 АПК нито са обосновани, нито са основателни.

Видно от изложеното първоинстанционният съд правилно е ценил доказателствата по делото, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК съдът следва да осъди касатора да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройството – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото – фактура № 364 от 20.08.2019 г. и банково извлечение, са в размер на 2 141, 53 лв. Касаторът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, но видно от размера на адвокатското възнаграждение същото е определено по минимума на предвиденото в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което е неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд